Р Е Ш Е Н И Е
№ 162
гр.София, 02.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 211 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Н. Х. против решение № 244 от 16.10.2017 г., постановено по в. гр. д. № 405 по описа за 2017 г. на Добричкия окръжен съд, ГО, с което е отменено решение № 626 от 11.07.2017 г. по гр.д. № 1295 по описа за 2017 г. на Добричкия районен съд и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от С. Н. Х. против [фирма] искове за отмяна на дисциплинарното и уволнение и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.
Касаторът твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което моли да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва жалбата и моли решението на Добричкия окръжен съд да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба на С. Н. Х. срещу решението на Добричкия окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, с което този съд се е произнесъл по искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 356 от 16.05.2018 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса допустимо ли е съдът да извършва тълкуване на волята на упълномощителя и представителната власт на пълномощника при наличие на изрично пълномощно. Отговорът на този въпрос се съдържа в тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на т.1 е прието, че видовете упълномощаване според обема на учредената представителна власт са два: общо/генерално/ и изрично/специално, конкретно/. Общото упълномощаване налага тълкуване на действителната воля на упълномощителя и поражда редица проблеми, свързани с липсата на представителна власт, споразумяването във вреда на представлявания и други подобни, за разрешаването на които проблеми е постановено тълкувателното решение. Изричното пълномощно обикновено не създава такива трудности, тъй като волята на упълномощителя и съответно представителната власт се ограничава само до ясно и конкретно посочените правни действия. С оглед свободата на договаряне всеки един от тези два вида може да варира в различен диапазон, но е в зависимост от външно изразената воля на упълномощителя. Изричното пълномощно в най-простия му вид може да се сведе само до буквално пренасяне на волята на упълномощителя, която пълномощникът единствено възпроизвежда, без да има право да се отклони от указанията. В други случаи изричното пълномощно позволява известни малки отклонения, ако те са лесно обясними с правилата на логиката и интересите на представлявания. Поначало обаче изричното пълномощно не може да бъде произволно тълкувано разширително и превърнато по този начин в общо пълномощно. Когато съдържанието на използваните за упълномощаването думи и изрази не буди никакво съмнение относно действителната воля на упълномощителя, обхватът на упълномощаването не може безпричинно да се разширява и да се обосновава с предположения/чл.20 ЗЗД/.
При този отговор на въпроса по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:
Ищцата С. Н. Х. е била управител на банковия клон в [населено място]“ по силата на трудов договор № 266 от 18.02.2008 г. с [фирма]. С нотариално заверено пълномощно от 13.12.2016 г. работодателят е упълномощил ищцата да го представлява пред нотариуси за изповядване на покупко-продажба на имот, предмет на предварителен договор от 19.10.2016 г., сключен между банката като продавач и [фирма] като купувач. В предварителния договор е било предвидено, че остатъкът от продажната цена в размер на 15 444 евро без ДДС купувачът ще заплати в срок от два месеца след сключване на предварителния договор, най-късно в деня на сключване на окончателния договор, но преди вписване на акта в Службата по вписванията. Същата клауза е била буквално възпроизведена и в даденото на ищцата пълномощно. На 22.12.2016 г. ищцата е подписала от името на банката окончателния договор, съдържащ клаузата, но купувачът не е изпълнил задължението си да заплати цената в същия ден, а нотариалният акт въпреки това е бил вписан. Банката е предявила срещу купувача иск за разваляне на договора за покупко-продажба, а ищцата е била дисциплинарно уволнена, тъй като е подписала нотариалния акт, без да извърши дължимата проверка дали е платена окончателната цена на имота.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, въззивният съд е счел, че само на пръв поглед в тежест на ищцата не било възложено задължение да се убеди, че купувачът по сделката е заплатил остатъка от цената на недвижимия имот. Всъщност ищцата е имала такова задължение. Този извод е мотивиран с разпоредбите на чл.193 и чл.200 от ЗЗД, съгласно които купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта, като плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. В нотариалния акт не е било предвидено предаването на владението върху недвижимия имот в момент, различен от този на подписването му. Следователно, макар и не съвсем точно описано, на ищцата било дадено законово разпореждане от страна на работодателя да провери дали действително е била платена продажната цена. Противното според съда изглежда логически необосновано и противоречи на обичайната житейска логика.
От тези мотиви на въззивния съд е видно, че той е тълкувал разширително правомощията, дадени на ищцата посредством изрично пълномощно, като едновременно с това ги е възприел и като възложени служебни задължения. Това тълкуване на пълномощното е произволно, неоправдано и не съответства на принципното действие на упълномощаването, възприето в правната доктрина. Поначало упълномощаването като едностранна сделка учредява права за упълномощения, а не му възлага задължения. Тълкуването на въззивния съд противоречи и на разрешението, дадено в отговора на правния въпрос. Упълномощаването е изрично, ясно и буквално възпроизвежда клаузите на предварителния договор, който е бил подписан от друго лице-ръководител на отдел „Управление на недвижимото имущество” на банката. Следователно опасността купувачът да не доплати цената е била заложена още в предварителния договор с подписването му от друго лице. Само това лице може евентуално да носи дисциплинарна отговорност за пропуска да се гарантира плащането на цената преди прехвърляне на собствеността. Очакването на работодателя, че служителката е могла да предотврати вписването на нотариалния акт при неплащане на цената не отговаря на разпоредбата на чл.25, ал.5 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност, която предвижда, че нотариусът е длъжен да представи подлежащите на вписване актове в службата по вписванията в деня на тяхното извършване.
Напълно погрешни са и изводите на въззивния съд относно настъпването на вредоносни последици от покупко-продажбата, изразяващи се в лишаването на банката от собственост и разноски за водене на делото за разваляне на договора. Неплащането на цената е дало основание за разваляне на договора за покупко-продажба и съответно за връщане на даденото/собствеността/, заедно с разноските по делото. Следователно описаните от въззивния съд вредоносни последици не са се осъществили, тъй като собствеността и разноските подлежат на възстановяване от третото лице.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че въззивното решение е незаконосъобразно и трябва да бъде касирано. Ищцата стриктно е спазила указанията на работодателя, поради което извършените от нея действия не представляват дисциплинарно нарушение. Не може да се възприеме тезата на работодателя, съдържаща се в пледоарията пред настоящата инстанция, че изискванията към ищцата били по-високи, тъй като тя заема ръководна длъжност-управител на клон. По принцип стандартът за професионално поведение на ръководителите наистина е по-висок, но само спрямо обхвата на тяхната компетентност. В конкретния случай предварителният договор, чиито клаузи са буквално възпроизведени в пълномощното на ищцата и в нотариалния акт, е подписан от ръководителя на отдел „Управление на недвижимо имущество“. Той е компетентният специалист, който би следвало да е запознат със спецификите на сделките с недвижими имоти и да защити интересите на банката. Затова такива изисквания към ищцата не могат да бъдат поставени.
След отмяната на въззивното решение настоящата инстанция следва да постанови друго решение по съществото на спора, с което предявените от ищцата искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ да бъдат уважени.
При този изход на спора банката дължи на касатора 1 902 лв. разноски по делото.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 244 от 16.10.2017 г., постановено по в. гр. д. № 405 по описа за 2017 г. на Добричкия окръжен съд, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за незаконно и отменя на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ дисциплинарното уволнение на С. Н. Х.-[ЕГН], наложено със заповед № 41 от 23.02.2017 г. на главния изпълнителен директор и на изпълнителния директор на [фирма]-ЕИК:
.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ С. Н. Х. на заеманата преди уволнението длъжност „управител на клон” в [фирма], клон Д..
ОСЪЖДА [фирма]-ЕИК:
, да заплати на С. Н. Х.-[ЕГН], сумата 1 902/хиляда деветстотин и два/ лв. разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: