О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
София, 10.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 4472 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 76 от 12.07.2017 г., постановено по гр.д. № 161 по описа за 2017 г. на Ямболския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 80 от 10.02.2017 г. по гр.д. № 2436 по описа за 2016 г. на Ямболски районен съд за осъждане на [фирма] да заплати на М. Г. Г. на основание чл. 215 КТ сумата от 7 940 лв., представляваща неизплатена част от дневни командировъчни пари, от които с нощуване за 296 дни по 20 лева дневни на стойност 5 920 лева и без нощуване за 202 дни по 10 лева дневни на стойност 2 020 лева, за периода от 09.09.2013 г. – 19.05.2016 г., ведно с лихви и разноски.
Касаторът твърди, че решението на Ямболския окръжен съд е необосновано, неправилно поради нарушение на материалния закон и постановено при съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК /редакция преди изменението в ДВ бр. 86/2017 г./ по следните въпроси:
1/ Относно приложението на чл. 66, ал. 3 от КТ за мястото на работата. Касаторът твърди, че е налице противоречива съдебна практика, съдържаща се в решение № 568 от 26.01.2015 г. по гр.д. № 8197/2014 г. на СГС и решение № 544 от 29.05.2013 г. по гр.д. № 740/2013 г. на Бургаския окръжен съд.
2/ Относно реда и условията за командироване на работници или служители в страната, който нормативно е уреден в Наредба за командировките в страната и в КТ и за това дължат ли се командировъчни пари по чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата, когато работникът няма качеството „командировано лице“. Според касатора отговорът на този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
3/ Относно приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване на вложеното от страните съдържание на трудовия договор, а не тяхната предполагаема воля. По този въпрос касаторът се позовава на противоречие между обжалваното решение и решения № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I Т.О., № 432 от 22.05.2009 г. по гр.д. № 5864/2007 г. на ВКС, IV Г.О.
4/ Може ли длъжността „сондьор“ като характер и естество на работа да се осъществява в [населено място]?
5/ Трябва ли работодателят да предвижда местоположението на всички свои бъдещи проекти, които предстои да осъществи, за да може да ги заложи във всички трудови договори, които подписва със своите работници? Ако проектите включват работа, която следва да обхваща два или повече областни града, независимо че тази работа се извършва на граничната им линия и обектите са само на метри разстояние, трябва ли да се индивидуализира и договаря мястото на работа за всеки един обект, или договарянето може да бъде общо?
6/Неясна ли уговорката, заложена в трудовия договор относно мястото на работа, вземайки предвид нейното естество и длъжността на полагащия труд – работа на обекти, свързани с взривна дейност, извън населени места?
7/ За задължението на въззивния съд съгласно чл. 271, чл. 272 във връзка с чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните и да обоснове защо приема една част от доказателствата за относими, а други-за неотносими към спора. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС по този въпрос, съдържаща се в решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, ГК, IV Г.О., № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV Г.О., № 268 от 21.11.2011 г. по гр.д. № 191/2011 г. на ВКС, ГК, II Г.О., № 43 от 04.06.2014 г. по гр.д. № 213/2012 г. на ВКС, ТК, № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV Г.О., № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV Г.О. Въззивният съд не е обсъдил всички гласни доказателства, според които постъпващите на работа се запознават с обстоятелството, че трудовите им функции ще се осъществяват извън населеното място на седалището на дружеството.
Ответникът по жалбата М. Г. Г. счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението на Ямболския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 1 600 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищецът М. Г. Г. е заемал по трудово правоотношение с ответното дружество [фирма] длъжността „сондьор“ по силата на трудов договор № 101 от 27.06.2008 г., който е бил сключен за срок от 6 месеца, а за място на работа е посочено [фирма]. С допълнително споразумение № 2/01.01.2009 г. правоотношението е станало безсрочно, а със споразумение от 1.3.2013 г. за място на работа е уговорено „обекти из страната съгласно сключен договор и ЗБУТ“, която уговорка е повторена и в допълнително споразумение № 10 от 1.1.2016 г. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на 19.05.2016 г. на основание чл. 325, т. 1 КТ. Макар дейността на дружеството да е изцяло свързана с производствени задачи на обекти из страната, през процесния период от 09.09.2013 г. до 19.05.2016 г. не са издавани командировъчни заповеди, когато ищецът е пътувал до обекти на дружеството из страната. Въз основа на други писмени доказателства/пътни листи за служебния автомобил, управляван от ищеца, фактури за платени нощувки, вътрешнофирмени бланки, наречени „месечни сведения“/, както и от показанията на разпитаните по делото свидетели вещото лице е определило общия размер на неплатените командировъчни дневни пари на 7 940 лв., от които 5 920 лв. за дните с нощуване и 2 020 лв. за дните без нощуване.
При тези данни въззивният съд е приел, че работодателят дължи на основание чл.215 от КТ заплащане на изчислените от вещото лице командировъчни средства, тъй като ищецът е изпращан да работи извън мястото на постоянната му работа по смисъла на чл.121 от КТ. За целта този съд е анализирал уредбата на понятието „място на работа“ в чл. 66, ал. 3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. Според въззивния съд в случая не са налице двете изключения, предвидени в тази норма. На първо място сондьорът не попада в категориите работници или служители, които извършват постоянната си работа през време на пътуването и са примерно посочени в чл.6, ал.1, т.2 от Наредбата. На второ място предвиденото в допълнителните споразумения „обекти из страната съгласно сключен договор и ЗБУТ” не съставлява надлежно уговорено друго поради липса на предварително конкретно знание и съгласие за точно определено място на работа. Във връзка с това тълкуване на записаното в допълнителното споразумение място на работа въззивният съд се е позовал на решение № 114 от 9.5.2016 г. по гр. д. № 6100/2015 г. на Трето Г.О. на ВКС, което касае точно същия израз в допълнителното споразумение „обекти из страната съгласно сключен договор и ЗБУТ“. По отношение на извода, че за работодателя възниква задължението да заплаща командировъчни, макар да не е спазил законовите изисквания за командироване, въззивният съд е цитирал решение № 123 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС. В това решение изрично се посочва, че целта на командировъчните средства е да се компенсират неудобствата, които работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си.
С оглед мотивите на въззивния съд отговорите на поставените от касатора въпроси, с изключение на четвъртия и петия от тях, обуславят изхода на спора. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 от ГПК/редакция преди изменението в ДВ бр. 86/2017 г./ за допускане на касационното обжалване. За дължимостта на командировъчните средства е било необходимо да се установи кое е мястото на работа на ищеца, за да се прецени дали е бил изпращан да работи извън това място. За целта въззивният съд е тълкувал разпоредбата на чл.66, ал.3 от КТ точно в смисъла, който и придава практиката на ВКС, отразена в цитираните решения № 114 от 9.5.2016 г. по гр. д. № 6100/2015 г. на Трето Г.О. на ВКС и № 123 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС. Няма противоречие между даденото от въззивния съд тълкуване и тълкуването на мястото на работа в решение № 568 от 26.01.2015 г. по гр.д. № 8197/2014 г. на СГС. В решението на СГС е прието, че конкретното посочване на обект представлява място на работа, а не предварително посочен и неуточнен обект. В решение № 544 от 29.05.2013 г. по гр.д. № 740/2013 г. на Бургаския окръжен съд само е цитирана легалната дефиниция на „работно място”, съдържаща се в параграф 1, т.4 от ДР на КТ, която се различава от мястото на работа по смисъла на чл.66 от КТ. Следователно разрешението на въззивния съд по първия поставен от касатора проблем съответства на практиката на ВКС и не се установява противоречива практика на другите съдилища, налагаща допускането на касационно обжалване.
По втория поставен от касатора въпрос е даден принципен отговор в решение № 123 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС, който настоящият състав на ВКС също споделя. Неизпълнението на процедурата по командироване, съответно липсата на заповед за командировка в писмена форма, не освобождава работодателя от задължението да компенсира работника или служителя за претърпените от него неудобства от изпълнението на работата в друго населено място. В такъв смисъл е и постановеното въззивно решение, поради което по този въпрос касационно обжалване също не следва да се допуска.
В третия и шестия въпрос на касатора се съдържа неговата теза, че е достатъчно да посочи само за място на работа обекти из страната, без да ги конкретизира и след като работникът или служителят се съгласи, работодателят не е длъжен да плаща командировъчни средства. Тази теза предполага наличието на множество места, които предварително не са уточнени и на които ще се престира работната сила изключително и само по усмотрение на работодателя. Такава пълна неопределеност поставя работника или служителя в неравноправно положение спрямо работодателя и на практика го лишава от възможността да има постоянно местоживеене в определено населено място. Кодексът на труда дава друго разрешение на този проблем. Съгласно чл.66, ал.1, т.1 от КТ работникът или служителят предварително при учредяване на трудовото правоотношение трябва да знае мястото на работа, за да може да съобрази своето местоживеене с това място. За неудобствата, които настъпват от работата на друго място, той следва да бъде компенсиран от работодателя посредством заплащане на командировъчни пари по чл.215 от КТ. Цитираната от касатора практика на ВКС относно приложението на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на действителната воля на страните касае други правоотношения и в случая няма отношение към задължителното съдържание на трудовите договори и необходимостта предварително да се определи мястото на работа по разбираем и за двете страни начин. Ето защо по тези въпроси разрешението на въззивния съд е основано на ясните разпоредби на чл.66, ал.1, т.1, чл.66, ал.3 и чл.215 от КТ и не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика, поради което касационно обжалване по третия и шестия въпрос не следва да се допуска.
Същият извод се отнася и за седмия въпрос на касатора. Въззивният съд не е допуснал твърдяното нарушение на процесуалните правила, тъй като е обсъдил всички относими и допустими доказателства, доводите на страните и своевременно повдигнатите възражения. Разпоредбата на чл.62 от КТ предвижда писмена форма за действителност на трудовия договор и съгласно чл.164, ал.1, т.1 от ГПК свидетелските показания за установяване на мястото на работа като част от задължителното съдържание на този договор са недопустими. Следователно въззивният съд не е могъл да обсъжда свидетелските показания, за да достигне до желаното от касатора заключение.
Четвъртият и петият въпрос не са били обсъждани от въззивния съд и не са обусловили изхода на делото, поради което по тези въпроси касационно обжалване също не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 1 600 лв. разноски за касационното обжалване.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76 от 12.07.2017 г., постановено по гр.д. № 161 по описа за 2017 г. на Ямболския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 80 от 10.02.2017 г. по гр.д. № 2436 по описа за 2016 г. на Ямболски районен съд за осъждане на [фирма] да заплати на М. Г. Г. на основание чл. 215 КТ сумата от 7 940 лв., представляваща неизплатена част от дневни командировъчни пари, от които с нощуване за 296 дни по 20 лева дневни на стойност 5 920 лева и без нощуване за 202 дни по 10 лева дневни на стойност 2 020 лева, за периода от 09.09.2013 г. – 19.05.2016 г., ведно с лихви и разноски.
ОСЪЖДА [фирма]-ЕИК:128582600, да заплати на М. Г. Г.-[ЕГН], сумата 1 600/хиляда и шестотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: