О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 767
гр.София, 16.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. №1894 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. С. против решение № 198 от 24.10.2017 г., постановено по в.гр.д. №505 по описа за 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 723 от 8.6.2017 г. по гр. д. №32 по описа за 2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът очевидна неправилност и всички точки на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Представлява ли нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и влече ли отговорност за вреди по реда на чл.3 от ГПК непосочването от заявителя в заповедното производство на точен адрес на длъжника, независимо че този адрес му е известен? Ако това е нарушение, следва ли нарушителят да понесе отговорност за причинените от това действие имуществени и неимуществени вреди, нанесени на противната страна в производството?
2. Налице ли е нередовност в заявление за издаване на заповед за изпълнение и тя от категориите на абсолютните процесуални предпоставки ли е, за да бъде уважено искането за издаване на такава, след като заявителят не е индивидуализирал постоянният адрес на длъжника? Ако този адрес не е вярно посочен, това представлява ли нарушение на гаранцията за защита на длъжника?
3. В процедурата по проверка на искането за издаване на заповед за изпълнение съдът длъжен ли е да провери дали то отговаря на изискванията на чл.410, ал.1 от ГПК? Когато нередовността на заявлението се изразява в непосочване на истинския и известен на заявителя постоянен адрес на длъжника, съдът може ли да се произнесе по основателността на това заявление и длъжен ли е да провери служебно дали искането не е в противоречие със закона и с добрите нрави?
4. Има ли възможност компетентният съд и сам да извърши необходимата проверка за наличието на предпоставките по чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, съобразявайки се с действащия към настоящия момент правен режим за достъп до тази категория данни-ЗТР, ЗГР и Наредба № 14 от 18.11.2009 г. за реда и начина за предоставяне на достъп на органите на съдебната власт до националната база данни „Население”?
5. Следва ли длъжникът в едно изпълнително производство да отговаря за разноски, които взискателят е направил неразумно, безогледно или без каквато и да е било нужда от това, като се има в предвид, че длъжникът системно, последователно и в изключително кратък срок е направил извънсъдебно доброволно погасяване на вземането?
6. Разполага ли страна, спрямо която недобросъвестно са упражнили процесуални права, с иск по чл.45 от ЗЗД във връзка с чл.3 от ГПК?
7. Липсата на мотиви в един въззивен акт основание за очевидна неправилност на същия ли е, или релевира основанието на обикновена неправилност и длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? Ако не го е сторил, това съществено процесуално нарушение ли е? Представляват ли ясните и убедителни мотиви условие за процесуална законосъобразност на въззивния акт?
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че касационната жалба е недопустима срещу частта от решението, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за обезщетение за имуществени вреди и мораторни лихви върху тези обезщетения. Смята, че срещу останалата част на решението касационно обжалване не следва да се допуска поради липсата на необходимите предпоставки. Оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за присъждане на 1 290,43 лв. разноски за касационното производство.
Съдът констатира, че касационната жалба срещу решението на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за имуществени вреди и за мораторна лихва върху тези вреди, касае обективно съединени искове с цена под пет хиляди лева всеки един от тях. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК в тази част решението не подлежи на касационно обжалване, поради което касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството в тази част трябва да бъде прекратено. В останалата част жалбата е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение, постановено по иска за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 100 лв., поради което в тази част Върховният касационен съд следва да се произнесе по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване. По този въпрос съдът приема следното:
Касаторът е изложил в исковата молба, че служител на ответната банка е посочил в заявлението за издаване на заповед за изпълнение негов погрешен постоянен адрес, въпреки че е знаел точния му адрес. Това нарушение му попречило да упражни своите права срещу издадената заповед и му е причинило стрес, влошаване на здравословното състояние, жлъчна криза и други болки и страдания, за които е претендирал от банката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 100 лв. Първоинстанционният съд е отхвърлил този иск, а въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Този съд е приел, че нарушението действително е допуснато, издадена е заповед с посочен грешен адрес и е започнало принудително изпълнение. Посочването на неверен адрес в заявлението обаче няма как да накърни правната сфера на лицето, против което е това заявление. Съгласно чл.418, ал.5 от ГПК заповедта за изпълнение се връчва от съдебния изпълнител и сроковете за упражняване на всички права на длъжника за въздействие върху тази заповед започват да текат от момента на това връчване. В случая изпълнението е образувано на 12.10.2010 г. и покана за доброволно изпълнение е изпратена на верния адрес на ищеца на 13.10.2010 г. и е връчена при условията на отказ. Ищецът не е оспорил вземането и доброволно го е платил, без да упражнява правата си да възрази, да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение, да иска спиране. При това положение въззивният съд е достигнал до извода, че няма причинна връзка между поведението на служителя на банката и твърдените вреди. От тези мотиви е видно, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, извършил е самостоятелна преценка на доказателствата и е изложил свои фактически и правни изводи, така както изискват указанията на т.19 на ТР № 1 от 4.01.2001 г., решения № 120 от 4.4.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на Четвърто ГО, № 130 от 23.06.2016 г. по д.№748/2015 г. на Първо ТО, № 187 от 7.7.2016 г. по д. №1332/2015 г. на Четвърто ГО на ВКС и много други. След като въззивният съд е констатирал липсата на причинна връзка между правонарушението и претендираните от касатора вреди, която е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, не е било необходимо да преценява другите предпоставки за отговорността на ответника. Затова не е било нужно да обсъжда в мотивите свидетелските показания и приетите по делото експертизи. Аргументът на въззивния съд, че всички възможности за защита на длъжника се разкриват с връчването на съобщение от съдебния изпълнител на верния адрес, което в случая е било редовно и затова допуснатото нарушение в заповедното производство не може да причини претендираните вреди, е достатъчно убедителен. Съдебната практика не поставя изисквания мотивите да бъдат многословни и обстоятелствени. Достатъчно е те да бъдат ясни и убедителни, макар и кратки, каквито в случая са мотивите на въззивния съд. Следователно няма противоречие между формулираните от въззивния съд мотиви и практиката на ВКС по седмия въпрос на касатора, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Въззивният съд не е отрекъл принципно правото да се претендира обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.49 от ЗЗД при недобросъвестно упражняване на процесуалните правила, а само е констатирал, че в случая нарушението не е причинило твърдените вреди. Затова даденото от въззивния съд разрешение на първия и шестия въпрос съответства на материалния закон и практиката на ВКС за необходимостта от доказване на причинната връзка, за да бъде такъв иск уважен. Ето защо и по тези въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Вторият, третият и четвъртият въпрос се отнасят до редовността на процесуалните действия на заповедния съд, срещу когото искът не е насочен. Петият въпрос касае претендираните имуществени вреди, които са предмет на недопустимата част на касационната жалба. Ето защо разрешенията по тези въпроси не са от значение за изхода на спора, поради което не могат да обусловят допускане на касационното обжалване.
От съдържанието на обжалваното решение не се разкриват груби нарушения на формалната логика при формиране на фактическите и правни изводи на съда. Не се установява прилагане на закона противно на неговия смисъл или прилагане на несъществуваща правна норма. Следователно решението не може да се окачестви и като очевидно неправилно и да се допусне касационното му обжалване на това основание.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която този съд е потвърдил отхвърлянето на иска за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 100 лв. В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за имуществени вреди и за мораторна лихва върху тези вреди, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството-прекратено.
При този изход на спора касаторът дължи на ответната банка 1 290,43 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 198 от 24.10.2017 г., постановено по в.гр.д. №505 по описа за 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 723 от 8.6.2017 г. по гр. д. №32 по описа за 2015 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от В. И. С. против [фирма] иск за заплащане на 25 100 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. И. С. срещу решение № 198 от 24.10.2017 г., постановено по в.гр.д. №505 по описа за 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 723 от 8.6.2017 г. по гр. д. №32 по описа за 2015 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявените от В. И. С. против [фирма] искове за заплащане на обезщетения за имуществени вреди и мораторна лихва върху тези вреди, КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТАЗИ ЧАСТ.
ОСЪЖДА В. И. С. да заплати на [фирма] 1 290,43/хиляда двеста и деветдесет лева и четиридесет и три стотинки/ лв. разноски за касационното производство.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане и производството е прекратено, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в седмичен срок от съобщението, а в останалите части е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: