О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 715
гр.София, 13.10.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1624 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Б. против решение № 1554 от 29.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1673 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1219 от 8.04.2016 г. по гр.д. № 8542 по описа за 2015 г. на Пловдивския районен съд, Г.О., девети граждански състав, за осъждане на касатора да заплати на Д. Д. В. 6 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 17.05.2015 г.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е необосновано и неправилно-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпросите по какъв начин следва да бъде установена вината на дееца и по какъв начин следва да е закрепена причинно-следствената връзка между настъпилите вреди и конкретното деяние.
Ответникът по касационната жалба Д. В. счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за заплащане на 500 лв. разноски за касационното производство.
Третото лице-помагач на страната на касатора ЗД [фирма] не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Ищецът Д. В. е изложил в исковата си молба, че на 17.5.2015 г. около 17 часа се е движел направо с велосипед през кръстовището на „Коматевско шосе“ и [улица], когато е бил ударен от управлявания от ответницата С. Б. лек автомобил „Сеат ибиса“, която е извършила ляв завой, отнемайки предимството му. В резултат от удара на ищеца е била счупена гленоидалната ямка на дясната лопатка, той е получил разкъсно-контузна рана на главата и навяхване на шията, поради което е предявил иск срещу ответницата за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 6 000 лв.
В отговора на исковата молба ответницата е заявила, че произшествието е било предизвикано от ищеца, който е изскочил внезапно на пътното платно. Оспорила е, че уврежданията на ищеца са причинени от произшествието, тъй като тези увреждания са описани в съдебно-медицински удостоверения, издадени в много по-късен момент.
Съдилищата са приели, че произшествието е причинено от ответницата, която при извършване на ляв завой е отнела предимството на движещия се направо велосипедист. До този извод са достигнали както от съдържанието на констативния протокол за пътнотранспортно произшествие, издаден от „Пътна полиция“-Пловдив, така и въз основа на анализ на свидетелските показания. Също от свидетелските показания, от приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и от съдържанието на медицинските удостоверения, в които са описани извършените диагностични и лечебни процедури, съдилищата са счели за доказано по делото, че посочените в исковата молба увреждания са настъпили в резултат от пътнотранспортното произшествие. Ето защо, оценявайки интензивността и продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания/ два месеца за счупването и около месец за другите увреждания/, са присъдили обезщетение за неимуществени вреди в пълния поискан от ищеца размер.
Във връзка с мотивите в обжалваното решение С. Б. поставя въпроса за доказването на нейната вина само посредством констативния протокол на КАТ. Според нея вината не може да се презюмира единствено въз основа на акт за установяване на административно нарушение, като по въпроса нямало еднозначна практика, а приетото от въззивния съд противоречи на цитираното от нея определение № 267 от 15.4.2011 г. по т.д. № 867/2010 г. на Първо Т.О. на ВКС. Всъщност вината на извършителя на непозволено увреждане се предполага до доказване на противното съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД, а подлежи на доказване противоправното му поведение. В случаите на пътнотранспортно произшествие установяването на противоправното поведение се извършва посредством изясняване на механизма на това произшествие с всички доказателствени средства. По проблема с доказателствената стойност на протокола за пътнотранспортно произшествие е налице трайна и непротиворечива практика, съдържаща се в решения №110 от 04.09.2013 г. по т. д. № 194/2012 г., Т. К., ІІ Т. О., № 128 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 6451/2013 г., ІІІ Г. О., № 20 от 22.03.2017 г. по гр.д. № 50128/2016 г., , ІІІ Г. О. на ВКС и много други. Според тази практика при оспорване, непълнота или други недостатъци на протокола съдът може да изясни механизма на произшествието и съответно противоправността на деянието с помощта и на други доказателства-автотехническа експертиза или свидетели. В случая съдилищата са мотивирали своя извод за противоправното поведение на касатора както с констативния протокол, така и със свидетелските показания. Следователно въззивното решение по първия въпрос на касатора съответства на приложимата практика на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Вторият въпрос на касатора относно установяването на причинно-следствената връзка е мотивиран от времевата разлика между настъпването на произшествието и момента, в който е издадено медицинското удостоверение, съдържащо констатациите за уврежданията. Съвкупната преценка на съдържанието на удостоверението, заедно с всички доказателства по делото, които включват свидетелските показания и медицинската експертиза, е достатъчна, за да се приеме за безспорно доказано, че уврежданията са резултат от произшествието, а не от друга причина. Не е в тежест на ищеца чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния/ решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV Г.О. на ВКС/. Ето защо и този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора С. С. Бозова дължи на Д. Д. В. 500 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1554 от 29.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1673 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1219 от 8.04.2016 г. по гр.д. № 8542 по описа за 2015 г. на Пловдивския районен съд, Г.О., девети граждански състав, за осъждане на С. С. Б. да заплати на Д. Д. В. 6 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 17.05.2015 г.
ОСЪЖДА С. С. Б.-[ЕГН], да заплати на Д. Д. В.-[ЕГН], сумата 500/петстотин/лв., представляваща разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: