О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 656
София, 08.10.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 1323 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на частния съдебен изпълнител В. А. А. против решение № 236 от 29.11.2017 г., постановено по гр.д. № 556 по описа за 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, трети граждански състав, с което е потвърдено решение № 863 от 03.07.2018 г. по гр.д. № 81 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта за осъждането на касатора на основание чл. 441 от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЧСИ да заплати на [община] сумата от 78 884.49 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно събрана пропорционална такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ по изпълнително дело № 456 по описа за 2009 г. на частния съдебен изпълнител, ведно със законната лихва от 25.10.2011 г. и разноски по делото.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и постановено при съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност по смисъла на ал. 2, предложение трето на чл. 280 от ГПК /редакция след изменението в ДВ бр. 86/2017 г./ и основанията по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Дължи ли се такса по т. 26 от Тарифата по всяко изпълнително дело за парични притезания, независимо от начина, по който е събрана сумата – платена директно на взискателя или чрез сметка на съдебен изпълнител?
2. Носи ли частният съдебен изпълнител отговорност за събраната сума по т. 26 от ТТРЗЧСИ при погрешно посочен размер на задължението към Държавата в удостоверението на НАП?
3. Длъжен ли е съдебният изпълнител да се съобрази с посочения размер на задължението, както и с посоченото намаляване на задължението, отразено в последващи удостоверения, след като няма волеизявление нито на длъжника, нито на НАП, нито от Държавата, че намаляването размера на задължението се дължи на друг факт, различен от погасяване?
4.Длъжен ли е частният съдебен изпълнител да присъединява държавата и по какъв начин?
5. Относно допустимостта за установяване вземането на държавата в съдебния процес по чл. 441 ГПК във връзка с чл. 74 ЗЧСИ. Касаторът смята, че размерът на публичното вземане се установява по друг ред и не е допустимо по този размер да се произнася гражданският съд.
Ответникът по жалбата [община], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
По искане на синдика на [фирма]/ в несъстоятелност/ и издаден изпълнителен лист касаторът е образувал изпълнително дело за сумата от 4 220 лева срещу [община] и на 22.07.2009 г. на основание чл. 458 ГПК и чл. 191 ДОПК е изпратил уведомления до Агенция за държавни вземания и Национална агенция по приходите с искане за предоставяне на информация относно наличие на публични вземания срещу длъжника. Първоначалното съобщение, че липсват публични задължения е последвано от удостоверение вх. № 9951 от 26.08.2009 г. на НАП, в което са посочени задължения в размер на 1 929 015.46 лева. В удостоверението изрично се съдържа заявление, че тези задължения са формирани в резултат на неуточнени плащания и неправилно подадени декларации от [община] и нейните поделения. Изяснено е, че към момента на издаване на удостоверението се извършват корекции и обвързване на плащанията, в резултат на което задължението ще се промени. С постановление на съдебния изпълнител от 26.08.2009 г. държавата е присъединена като взискател за сумата, посочена в удостоверението. На 27.11.2009 г. до [община] е изпратена покана за доброволно изпълнение на главницата от 4220 лева, ведно с акцесорните вземания по изпълнителния лист на [фирма], които задължения са погасени от [община] с платежно нареждане от 02.12.2009 г. След това с удостоверение от 29.12.2009 г. на НАП съдебният изпълнител е уведомен за наличие на задължения на [община] в размер на 3 413 632.14 лева, като в удостоверението се съдържат същите резерви и пояснения, както в предходното. Въз основа на това удостоверение на 05.01.2010 г. В. А. наложил запор върху банковите сметки на [община] в [фирма] до размер общо на сумата 3 499 513.20 лева, включваща 3 413 632,14 лева за вземането на НАП и 85 881,17 лева такса по т. 11, т. 5 и т. 26 от ТТРЗЧСИ. Таксата е преведена на съдебния изпълнител на 16.02.2010 г., а след издадено на 28.11.2011 г. удостоверение от НАП, според което [община] няма публични задължения, изпълнителното производство е прекратено с постановление от 29.5.2012 г. Предмет на настоящото дело е задържаната от съдебния изпълнител такса, която според [община] е неправомерно събрана. Въз основа на тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че съдебният изпълнител незаконосъобразно е започнал принудително изпълнение срещу общината за вземане с неустановен размер и съответно незаконосъобразно е събрал авансово такса върху този размер. Уточненото и коригирано публично вземане, което общината е изплатила доброволно, възлиза на 191 015,59 лв., таксата върху това вземане е 7 115,31 лв. и това е дължимата на частния съдебен изпълнител сума, а не събраната от него сума от 86 000 лв. Затова съдебният изпълнител е осъден да заплати разликата от 78 884,69 лв., ведно с лихви и разноски. Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд. Добавил е, че не са били налице предпоставките за присъединяване на Държавата като взискател за едно неустановено по размер и затова неликвидно вземане. Изложил е съображението, че дори частният съдебен изпълнител да е бил длъжен да присъедини държавата като взискател, той не е имал основание да начислява такса по чл. 26 от ТТРЗЧСИ върху един неустановен размер на публичните задължения на Общината и авансово да я събира. От назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза този съд също е заключил, че впоследствие задълженията на Общината са били уточнени за сумата от 191 015,.59 лева, която е била платена доброволно от общината на НАП. След приспадане на дължимата за тази сума такса от 7 115,31 лв., остатъкът от 78 884.69 лева е неправомерно събран от общината.
При тези мотиви на съдилищата от значение за изхода на делото е отговорът на четвъртия въпрос на касатора, от който следват разрешенията и на останалите поставени проблеми. Присъединяването на държавата като взискател за дължимите и публични вземания, уредено в чл.458 от ГПК, се подчинява на общите условия за допустимост на изпълнителния процес, едно от които е наличие на изпълняемо право. Изпълнителният процес е сурогат на липсващото доброволно изпълнение, поради което не трябва да се образува изпълнително производство, ако не може да се иска доброволно изпълнение. Това означава, че изпълняемото право трябва да е изискуемо и ликвидно. Затова нямат качеството на изпълняемо право срочните, условните притезания, както и притезанията, обусловени от изпълнението на насрещно задължение на кредитора/чл.418, ал.2 от ГПК/. Неопределеността на дължимата престация изключва принудителното и изпълнение, защото изпълнителният орган не ще знае какво да изпълнява. Ето защо неликвидните притезания, които са недостатъчно индивидуализирани по основание, съдържание и размер, нямат качеството на изпълняемо право. Следователно изпълняемото право е изискуемо и ликвидно/установено в изпълнителното основание/ притезание, без значение какъв е предметът на престацията. Този извод се отнася не само за гражданското, но и за публичното притезание/Българско гражданско процесуално право“, Девето преработено и допълнено издание от 2012 г., А.Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, стр.908/. От изложеното следва, че за конституирането на държавата като присъединен взискател за дължимите и публични вземания не е достатъчно само спазване на процедурата по чл.458 от ГПК за съобщение до Националната агенция за приходите и съответен отговор на агенцията, че условно се дължи определена сума. Необходимо е посоченото в отговора притезание да е ликвидно и изискуемо. Тогава е налице изпълняемо право и съдебният изпълнител може да пристъпи към принудително изпълнение. В този смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса, което съответства на процесуалната норма, уреждаща принципа за необходимост от изпълняемо право като условие за образуване на изпълнителния процес/чл.418, ал.2 от ГПК/.
Едва при наличие на изпълняемо право за съдебния изпълнител се поражда правото да събере и съответната такса върху ликвидното и изискуемо вземане. Тогава таксата ще е дължима, държавният орган ще носи отговорност за погрешно посочения размер на вземането и само органът ще може да променя този размер. Такива са ясните и логични отговори на първия, втория и третия въпрос на касатора, които произтичат от отговора на четвъртия въпрос. Затова, разрешавайки законосъобразно четвъртия въпрос, въззивният съд е дал отговори и на останалите въпроси на касатора, които не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС. Цитираните от касатора решения на ВКС са напълно неотносими към спора. Решение № 640 от 4.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ВКС, Четвърто Г.О. на ВКС се отнася до въпроса дали се дължи такса по чл.26 от Тарифата към ЗЧСИ, независимо от начина, по който е събрана сумата, а решение № 220 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 1446/2015 г. на Четвърто Г.О. на ВКС третира неизпълнението на задължението на съдебния изпълнител за уведомление на НАП. В настоящия случай частният съдебен изпълнител въобще не е могъл да изпълнява едно неизискуемо публично вземане.
Отговорът на петия въпрос на касатора се съдържа в разпоредбите на чл.17, ал.1 и ал.2 от ГПК. В съответствие с тези норми съдът е взел становище по въпроса за размера на публичното вземане, който е от значение за решаване на делото и не се е произнесъл инцидентно по законосъобразността на административния акт, определящ този размер, тъй като такъв акт не е бил представян по делото. Затова и по този въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. Постановяването на предходни решения по делото в обратния смисъл не е индиция за грубо нарушение на правилата на формалната логика в настоящото решение. Напротив-отмяната на предходните решения по реда на инстанционния контрол касае само тези решения, а не сега обжалваното решение. Не се установява също от съдържанието на решението, че съдът е приложил правна норма противно на нейния смисъл или се е позовал на несъществуваща правна норма.
Касаторът твърди, че в съдебните решения уваженият размер на иска бил изчислен с ДДС, а приспаднатият-без ДДС, в резултат на което бил ощетен. По делото обаче не е бил въобще повдиган такъв довод, включително във въззивната жалба след осъждането на касатора от първата инстанция. Затова не са събирани съответните доказателства, поради което въззивният съд въобще не се е произнасял по този въпрос както в мотивите, така и в диспозитива на решението. Следователно от съдържанието на решението не може да се установи дали такава грешка действително е допусната. Ето защо и този евентуален порок на решението по отношение на установената фактическа обстановка не може да се окачестви като очевидна неправилност и да обуслови допускане на касационно обжалване.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство съгласно чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 236 от 29.11.2017 г., постановено по гр.д. № 556 по описа за 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, трети граждански състав.
ОСЪЖДА частен съдебен изпълнител В. А. А., рег. № 827 на Камарата на ЧСИ, да заплати на [община] 300/триста/ лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: