Р Е Ш Е Н И Е
№ 183/2017
гр. София, 01.02. 2018 г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
при участието на секретаря Р. Иванова .
изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. дело № 689/2017 година.
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Р. Р., чрез адв. А. Б. и адв. Н. П., срещу решение № 1326 от 24.10.2016г. по в.гр.д.№ 1545/2016 г на Пловдивския окръжен съд .Въззивният съд, след като е отменил частично решение № 1383 от 25.04. 2016 г. по гр. д. № 10059/2015 г., на Пловдивския районен съд , е уважил предявения от Р. Х. П. срещу касаторката иск по чл. 422 .вр 415, ал. 1 ГПК , вр. чл. 59 и чл. 74 вр чл. 155 ЗЗД, за признаване на установено,че същата му дължи като главница сумата 21564 лв. представляваща сбора от платените от ищеца за периода 24.07.2009г.-24.10.2014 г. вноски по усвоения от нея банков кредит, по договор с О. за закупуване и ремонт на недвижим имот. Въззивният съд е разгледал и отхвърлил направеното евентуално възражение за прихващане и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7446.62 лв. обезщетение за забава за периода от първоначалното плащане, до 21.04.2015 г.В частта за лихвата за забава въззивното решение е влязло в сила , като необжалвано.
Платените от ищеца вноски за периода 24.07.2009 г. – 21.04.2015г са в размер на 21 564 лв, установени с приложените към исковата молба платежни документи ,общо 58 на брой. След направено от длъжницата възражение по реда на чл. 414 ГПК в заповедното производство Р. П. е предявил иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответницата Л. Р. Р. , която е негова внучка , му дължи посочените в заявлението по чл. 410 ГПК суми , които той е започнал да плаща като вноски поради преустановено от нея обслужване на кредита й към О.,с оглед да осуети обяването му за предсрочно изискуем и така да не загуби имота си , представляващ дворно място УПИ VІІІ-40 кв.3 по плана на [населено място], с построена в груб строеж двуетажна жилищна сграда. Този имот е бил ипотекиран при отпускането на кредита по договора между О. АД и кредотиполучателя Л. Р. Р. ,договорът за ипотека е оформен с нот. акт №1842 т.Х от 20.07.2007г ., за да обезпечи кредит от 40 000 лева.Ищецът изрично е посочил в исковата молба ,че е изпълнил чуждо задължение , като правният му интерес произтича от качеството му на ипотекарен длъжник и че встъпва в правата на частично удолетворения кредитор.Като собственик и ипотекарен длъжник към момента на отпускане на кредита обаче, се е легитимирала кредитополучателката Р..В последствие ,по силата на договор за покупко-продажба , оформен с нот. акт №1053 т.VІ от 28.12.2009г., имотът е прехвърлен от нея на ищеца П. за сумата 5590 лв. Вноските той е започнал да погасява още преди прехвърлянето
С отговора по чл. 131 ГПК Л. Р. е възразила срещу допустимостта на иска. Изтъкнала е и липсата на интерес от регреса.По основателността,за периода до придобиване на собствеността върху недвижимия имот от ищеца е възразила, че за него липсвал интерес да се погасява чужд дълг,а за времето след сделката, т.е след като му е върнала собствеността върху ипотекирания имот-срещу наличието на регресно право,като предпоставка за суброгация. Липсата на регрес е обоснована с обстоятелството, че сумата по кредита с О. била теглена заради ищеца и предоставена нему изцяло за да довърши изграждането на сградата в недвижимия имот. Представени са становище и протоколирани изявления на Р. П., който е дядо на ответницата и предишен собственик на имота,направени в тази насока по гр.д № 1019/2009г на ВтОС, в което страните са участвали. В тях се съдържат твърденията му ,че той е имал нужда от тези пари за да довърши къщата в [населено място] и ги е получил. Той и покойната му вече съпруга Е. П. са прехвърлили дворното място ведно с двуетажната незавършена сграда на нея с нот. акт за покупко продажба № 147/20.07.2007 г., в който е посочено че цената от 3900 лева ще се изплати с отпуснатия банков кредит. Представен е и договора от 20.07.2007г с О. АД за предоставяне на кредита , който е целеви , за закупуване и ремонт на ипотекирания имот в [населено място].Ответницата е представила две нареждания/ разписки от 24.07.2007г ,че целият отпуснат кредит от 40 000 лева е бил получен от Р. П. и Е. П. ,изтеглен от откритата на нейно име нарочна сметка в О. , по 20 000 лева за всеки.През 2008г обаче ответницата решила да се установи със семейството си в П. и страните се съгласили тя да му прехвърли собствеността,а той да продължи да изплаща кредита за своя сметка,което се е и случило. За установяване на тази уговорка ответницата е ангажирала гласни доказателства , допуснат и изслушан е свидетеля М..Ищецът е започнал да плаща вноските още преди прехвърлянето на имота ,осъществено с нот. акт за покупко – продажба №1053 т.VІ от 28.12.2009г на символичната цена . Направено е евентуално възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност, предвид изтеклия към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК кратък тригодишен давностен срок. Под евентуалност, в случай, че искът бъде уважен, е заявено и възражение за прихващане до размера на общата сума по исковите претенции.
В исковото производство първоинстанционният съд посочил в проекто –доклада квалификация по чл. 59 ЗЗД , а в решението – чл. 61,ал.1 и чл.155 ЗЗД при разграничение на двата периода – преди и след второто прехвърляне на имота с договор за покупко-продажба. Искът е бил отхвърлен на първа инстанция и в двете части поради това ,че с факта на извършените плащания ,преди и след като имотът му е прехвърлен обратно, ищецът е изпълнявал уговорка че ще поеме плащането на кредита срещу прехвърляне право на собственост, поради това не може да иска платеното. Кредитирани са показанията на свидетеля М..
При така очертания спорен предмет въззивният съд е приел, че след като процесните вноски по кредита, безспорно изтеглен от ответницата в размер на 40 000 лева са плащани от ищеца за времето от 24.07.2009 до 24.10.2014г. ,както е установено от приложените платежни документи,искът е основателен. Въззивният съд е ревизирал изводите на Пловдивски районен съд и е уважил иска на основание чл. 59 и чл. 74 вр. чл.155 ЗЗД,като е приел че по отношение на първото прехвърляне на имота през 2007г.персонална симулация не се твърди от страните , а по отношение на второто прехвърляне,през 2009г. твърденията на ответницата за уговорка за поемане на плащането на вноските не се доказват от съдържанието на договора за покрупко-продажба , като е недопустимо да се обсъждат показанията на свидетел за нея ,както е сторил първостерпенния съд .
С касационната жалба се иска обезсилване на съдебното решение като недопустимо, а при евентуалност-отмяната му като неправилно. Изтъква се, че установителния иск по чл.422 ГПК е разгледан на основание, различно от изтъкнатото в заповедното производство , тъй като по реда на чл.410 ГПК ищецът е заявил , че ответницата неоснователно се е обогатила за негова сметка , което е сочело на квалификация по чл.59ЗЗД. Недопустимостта на въззивното решение е аргументирана и с довод за произнасяне на въззивния съд иск, различен от заявения в заповедното производство. В исковата молба ищецът е заявил обстоятелства само за иска по чл. 74 вр. чл. 155 ЗЗД, посочвайки, че е ипотекарен длъжник, встъпващ в правата на частично удолетворения кредитор, така е предявил един иск, без да обосновава правен интерес, свързан с личното му обедняване и обогатяването на ответника Съдът в противоречие с чл. 6 ГПК се е произнесъл по два иска,като за една част от вземането е приел основание по чл. 59 ЗЗД,без ищецът да е разграничавал периоди.С тези съображения се оспорва и правилността на решението,по отношение на възприетата квалификация и прилагане на материалния закон , тъй като ищецът е основал иска се единствено на твърдения за суброгация .
Касационната жалба съдържа искане за отмяна на въззивното решение като постановено при съществени процесуални нарушения. С оглед променената квалификация, разместена се оказва тежестта на доказване. Въззивният съд не е обезпечил правилното прилагане на материалния закон и правата на страните за случай , при който се променя доказателствена тежест и тя следва да се разпределени според новата квалификация. Не са давани указания относно релевантните факти и указание за необходимостта от доказателства.Дадената квалификация по чл. 59 ЗЗД не кореспондира с фактическите твърдения на ищеца ,затова нарушава правото на защита на ответната страна. Неправилно е разпределена и доказателствената тежест при регресен иск, какъвто в действителност е предявения. Изтъква се превратна оценка на доказателствения материал както по разгледания иск така и по възражението за прихващане.Основанието му съдът също е квалифицирал непрвилно като договор за изработка. Не са обсъдени защитните доводи на странатаи доказателствата .Изтъква се , че първоинстанционният съд правилно е определил иска по чл.155 ЗЗД и правилно го е отхвърлил предвид доказаните от ответната страна релевантни факти , свързани с причините ищецът да плаща вноските , като замества длъжника .Очевидно е налице уговорка , за което ищецът мълчи .Трябва да има доказано основание за наличие на регресни права ,каквото доказване той не е провел Поведението на ищеца,започнал доброволно да плаща вноските към банката вместо ответницата, не намира логично житейско обяснение в неговите твърдения, не може да бъде обосновано свързано с предпоставките , при които законът признава регресно право. Изложени са и оплаквания за съществени процесуални нарушения,незаконосъобразност и необоснованост на решението по отхвърленото възражение за давност и възражението за прихващане. Съображения са развити в писмена защита. Претендират се разноски
Ответникът по касационната жалба Р. Х. П. оспорва същата .Въззивното решение е допустимо, правилно и законосъобразно. Въззивният съд е дал съответната квалификация на иска , ищецът не е давал квалификация при предявяване на иска по реда на чл. 422 ГПК.Безспорно ответницата е изтеглила кредита от 40 000 лева. Изводите на съда,че средствата са били предоставени на ищеца от ответницата за извършване на СМР в имота почиват на твърденията на последната. Правилен е извода за неоснователност на възражението ,че е била постигната договореност като насрешна престация при прехвърляне на собствеността през 2009г ищецът да изплати остатъка по кредита . Продажната цена на имота е посочена в нотариалния акт , изцяло платена . В противна насока са само показанията на св. М. , но при липса на начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК не са недопустими, както правилно е приел въззивния съд. Претендират се разноски .
С определение №.650 от 31.07.2017г на ВКС , ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане на основание чл. 280 ал.1,т.1 ГПК при изтъкнато противоречие с ТР №1/ 09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК по въпроса длъжен ли е въззивният съд , като е дал различна правна квалификация от тази в доклада по чл. 146 ГПК , да обезпечи правилното прилагане на материалния закон и правата на страните за случай , при който се променя доказателствена тежест и тя следва да се разпределени според новата квалификация ,т.е без да е сезиран изрично , да даде правилната квалификация ведно с указания относно релевантните факти и указание за необходимостта от доказателства .
По въпроса, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество Върховен касационен съд изтъква постановената своя задължителна практика в т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК. Въззивния съд следва да укаже доказателствената възможност по отношение на относими факти , когато сам възприема нова правна квалификация и това води до разместване на доказателствената тежест. Такъв е и случаят ,когато иск за суброгация и встпване в правата на удовлетворения кредитор , при който ищецът следва да докаже своя интерес да погасява на чуждото задължение , се е оказал разгледан от първоинстанционния съд на основание , при което подобно условие не е елемент от фактическия състав.При суброгация по чл.155 ЗЗД законът признава интереса на собственика на ипотекиран в обезпечение на чужд дълг имот. При основанието по чл. 74 ЗЗД също се предпоставя интересът за третото лице да плати чужд дълг ,но той подлежи на доказване. Доказването на интереса в случая на суброгация по чл. 74 ЗЗД е необходимо като елемент на фактическия състав. Когато е водил чужда работа без мандат, вземането е на основание гестията, при този институт се допуска ищецът да е действал отчасти в свой интерес. Ако искът е основан на суброгация , ищецът трябва да е имал собствен интерес да плати, а не на длъжника интерес , това отличава състава по чл. 74 ЗЗД от съставите по чл. 61 ЗЗД. Тогава, когато въззивният съд променя квалификацията на иска , като го приема за основан на едни изложени в исковата молба обстоятелства, а не на други , възприети от първостепенния съд в доклада , касае се за нова преценка на решаващия съд относно кръга релевантни факти. Когато се променя и доказателствената тежест относно същите, съгласно разясненията по т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК , задължението на въззивния съд не е за нов доклад ,но принципът на служебното начало изисква да се даде указание , или възможност на страните, ако се засяга и доказателствената тежест. Връзката между указанието за релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях определя и съответните процесуалните действия на въззивната инстанция. Очертаният предмет на въззивното обжалване в едни случаи ще обуслови даване на указание , в други ще следва да се даде възможност , ако съответни на разместената доказателствена тежест процесуални действия са вече предприети от страните и са направени искания. В този случай от решаващо значение са разясненията, даден в т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК за съчетаното приложение на основните начала на гражданския процес .
По касационната жалба .
Обжалваното решение е допустимо постановено.При иска по чл.422 ГПК ясно са изложени обстоятелствата и за допустимостта на решението е от значение не каква квалификация е дал ищецът на интереса си , каква квалификация е избрал ответника като се защитава, или каква правна квалификация е дал първоинсатционния съд. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по заявените в исковата молба факти и в рамките на направеното с нея искане за защита, като приложи материалния закон .Само в случай, че съдът излезе извън тези рамки постановеното от него решение ще е недопустимо.В случая това не е налице, доколкото съдът се е произнесъл в очертаните с исковата молба рамки , поради което решението му не е недопустимо.
Оплакването на жалбоподателката Л. Р. за допуснати от въззивния съд съществени процедсуални нарушения е основателно,макар и не изцяло по съображенията , изложени от защитата .
В проекто доклада от 23.11.2015 г. районният съд първоначално е дал правна квалификация на главния иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД , което е неправилно , предвид посочените в исковата молба обстоятелства. Защитата на ищеца е изтъкната това в своето становище и по доклада и ответната страна е взела отношение в проведеното на 11.01.2016 г. открито съдебно заседание .По направените уточнения първоинстанционният Пловдивски РС не е постановил изрично определение. В решението исковете са квалифицирани по чл. 422, вр чл. 61 , ал.1, и чл. 155, ал. 1 , чл. 86 ЗЗД. Квалификацията на първостепенния съд по чл. 61 , ал.1 ЗЗД засяга една част от исковата претенция , за изплатеното на кредитора през периода м. юли 2009 г. – декември 2009 г , а при квалификация по чл. 155, ал. 1 ЗЗД е разгледан иска за платеното в полза на кредитора след като ищецът е придобил отново собствеността върху ипотекирания имот по силата на НА № 1053/ 28.12.2009 г .
В първото съдебно заседание защитата на ответницата е повдигнала въпрос за разпределяне доказателствената тежест по отношение интереса на ищеца да плаща вноските , което първоинстанционният съд е отразил в протокола. Защитата на ищеца е реагирала на довода с изявлението ,че интересът е неделим по периоди, т.к и преди да придобие формално собствеността по договора за покупко продажба от 2009г , ищецът е ползвал имота, живеел е в него . Той и съпругата му са го прехвърлили с покупко- продажба през 2007г на ответницата и тя го е ипотекирала за обезпечение по кредита , част от който съгласно явната сделка е платена и цената . През 2009г последната му го прехвърля обратно, вече ипотекиран. Ищецът е представил е изходящ от ответницата писмен документ наречен „дознание”, достоверно датиран с нотариална заверка през 2009г , съгласно който документ тя му заявява ,че не свои имота и ще му го прехвърли формално , което в последствие е и осъществено , с втората покупко-продажба между двете страни пред същата година .
Тези изявления на ищеца в уточнение на обстоятелствата , свързани с интереса му обуславят извод ,че липсата на указания за доказателствената тежест във фаза въззивно производство по този въпрос не представляват процесуално нарушение . Както при суброгацията по чл. 74 ЗЗД , така и в специалния случай на чл. 155 ЗЗД ,ищецът иска да упражни чуждо материално право.Условието е интересът за плащане на чуждото задължение да е бил собствен за платеца , а не чужд за него , обичайно на длъжника. Касае се за елемент от фактическия състав на суброгацията, но във втория случай ,при нормата на чл. 155 ЗЗД законът го предполага и освобождава от доказване ищеца при суброгация в правата на удовлетворения кредитор . Затова от значение за подвеждане обстоятелствата под съответната правна норма,съответно за необходимите указания по относимите и подлежащи на доказване обстоятелства са твърденията на ищеца в исковата молба дали интересът да погасява чрез вноски за определен период е предвиденият за суброгация , т.е дали е бил негов .
Ако ищецът твърди като свой интереса да се избегне риска от насочване на принудително изпълнение върху ипотекирания като обезпечение негов имот , в резултат на неплащане на вноските по кредита от длъжника , възраженията на последния от кога той е станал собственик не променя твърденията от значение за квалификацията , но налага активност от страна на съда , в изясняване защо ищецът твърди интерес като собственик на ипотекирания имот преди да го е придобил. Ищецът може да уточни твърденията си в насока , сочеща друго основание на иска и тези уточнения са взети предвид .
В случая не е допуснато съществено процесуално нарушение именно предвид направените уточнения , при въприемането на които съдът не е нарушил диспозитивното начало и не е злепоставил правото на защита на страните. По отношение предмета на доказване и доказателствената тежест страните са заявили тезите си . От ищеца е заявено уточнение на обстоятелствата във връзка с правния интерес да плаща задължение, което според твърденията му е чуждо , а според възраженията на ответницата е негово , тъй като е имало уговорка да поеме плащането на вноските за своя сметка . Безпредметно е било въззивният съд да дава допълнително указания за тежестта на ищеца да доказва интереса си за суброгация , при положения че по този въпрос фактите са изтъкнати , доказателствата са били събрани, а становищата – вече изразени .
В обобщение, новата относимост на фактическите твърдения на страните към основанието на търсената с иска защита правилно е намерила израз в мотивите на въззивното решение.На страните не следвало да бъде указвано, или да им се дава възможност да сочи доказателства за факти , каквито не твърдят . При ясно изразеният спор относно естеството на интереса за ищеца да извършва плащането на вноските през исковия период и въведените в тази връзка твърдения на двете страни още в становището им по доклада , възможността за предприемане на съответни процесуални действия и доказателствени искания са бели изчерпани още в първоинстанционното производство.
Дадената от въззивмния съд различна квалификация за отделни периоди на претенцията не води до недопустимост на решението и не са нарушени процесуалните правила . Макар посочената правна квалификация да не е прецизна , искът не е разгледан на непредявено основание , при обстоятелства различни от тези , на които е бил основан .
Като е приел, че за времето до формалното прехвърляне на собствеността по втората сделка погасяваните от ищеца вноски са дължими от ответницата на основание чл. 59 ЗЗД,въззивинят съд неправилно е ревизирал квалификацията на първоинстанционния съд по чл. 61, ал.1 ЗЗД. Предвид уточенията на ищеца относно интереса му да плаща вноските за този период , направени в съдебно заседание на 11.01.2016 пред първоинстанционния съд. тя е била съответна. Заявено е ,че до м. декември на 2009г ищецът формално не е бил собственик , но не е губил ползването на имота, живеел е в него сезонно след прехвърлянето му през 2007г, т.к продажбата е била с цел ответницата да изтегли кредита .Уточненията са за уместно предприета работа през този период,а не за собствен интерес при суброгация ,макар защитата да е поддържала ,че разлика няма .Променената правна релевантност след осъществяването на втората покупко-продажба през 2009г с оглед придобиването на собствеността и качеството ипотекарен длъжник , е обосновала разглеждане на иска при предпоставките на чл.155 ЗЗД , което обаче изключва квалификацията за законова суброгация по чл. 74 ЗЗД. Основията за суброгация не са в отношение общ и специален закон , всяко от тях е изрично .
Не дадената квалификация е довела въззивния съд до неправилни изводи по основанието на иска , а нарушението на процесуалните правила при обсъждането на доказателствата за факти ,които ответницата е установила в опровережение на ищцовите твърдения . На първо място ,въззивният съд правилно е намерил че симулация при отношенията между страните не се установява , но неприлно е приел , че доказателствата за твърденията на ответницата са обусловени от ограниченията за нейното разкриване . Ако ответницата бе въвела твърдение , че е предоставила всичко получено по кредита на ищеца още при отпускането му през 2007г.,защото във вътрешните им отношения длъжникът е той , ще се касае за въведена чрез възражение симулация от категорията на персоналната и част от тази уговорка е тя да му прехвърли обратно собствеността, съответно че това е основанието на извършеното с договора за покупко – продажба от 2009г последващо прехвърляне. Подобно твърдение , което би очертало друг, различен спорен предмет на делото, не е въведено . Не само ответницата не твърди, че при прехвърляне на имота с цел той да послужи за обезпечение пред банката е имало уговорка за обратно изкупуване.Ищецът също не твърди това .
И двете страни по дело понастоящем не оспорват , че първата покупко-продажба са сключили при изначално желание тя да породи правните си последици-прехвърляне на правото на собственост и че целта е била да се обезпечи кредита с ипотека.Ако страните целят транслативния ефект на сделката, но при определени условия, свързани с други техни правоотношения , касае се за т.нар. фидуциарни сделки, които не винаги са привидни. Макар в документа „дознание”, представен от ищеца като нотариално заверен на 27.08.2009г да се съдържат твърдения на ответницата ,даващи индиция както за симулация , така и за нарушаване забраната в чл. 209 ЗЗД при двете последователни покупко-продажби на имота , послужил за обезпечение , установява се друго .
Съгласието на страните да се прехвърли обратно собствеността не е постигнато още при първата покупко- продажба през 2007г,а по-късно и с оглед променените обстоятелства,като не е налице свойствената за симулацията едновременност (симултантност) на двете съпоставяни при института сделки – явната и прикритата. Поради това няма отправна точка за разсъждения , чийто краен резултат да е извод , че договорът за продажба е нищожен като сключен в противоречие със закона поради уговорка за обратно изкупуване – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 209 ЗЗД , нито да се изследва налице ли е симулация и каква е тя Съгласно разпоредбите на чл. 133 ГПК във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК съдът не дава защита по възражение, каквото страните не са заявили. Твърденията на ответницата са,че последващи факти са обусловили решението за връщане на собствеността на имота на първоначалния собственик и той , като приел това да стане пак с договор за покупко-продажба,се съгласил да плаща и дълга. Изявленията на страните в нотариалния акт за покупко- продажба №151/28.12. 2009г. не засвитетелстват подобна воля но неговото съдържание не е пречка за установяването на заявените от ответницата обстоятелства , включително с показанията на свидетел , тъй като се касае за друга, макар и свързана с покупко- продажбата сделка.Така поетото изпълнение ,ако има договорно основание, изключва интересът на ищеца да суброгира . Като е приел че, свидетлски показания в опровержение на интереса му не следва да се обсъждат поради ограниченията в чл. 165,ал.2 ГПК, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение , още повече като не е обсъдил и останалите доказателства ,подкрепящи възраженията на ответницата .
Ищецът представя по делото изтъкнатия по- горе изходящ от ответницата документ „дознание”, с който го е снабдила. Документът обаче не опровергава положителните твърдения на ответницата за наличие на уговорка ищецът да поеме плащанията по вноските, а косвено ги доказва .
Твърденията на последната са за съществуването на доверителна сделка , като с оглед договорената втора покупко-продажба и предвид резултатът от нея , да се уреди и погасяването на задължението по кредита. Ответницата е кредитополучател , не е привидна страна в отношенията с банката и това е неопровержимо. Затова в процеса твърди и доказва,че парите е предала на ищеца и покойната му вече съпруга ,били са за него , той е имал нужда от този кредит за да реализира плановете си,затова в отношенията им по-късно е поел да го издължава на банката. Ищецът П. е оспорвал парите да са му предавани ,но доколкото от представените писмените доказателства по делото (двата банкови документа с дата 24.07.2007г) е явно обратното, твърди че те били за бащата на ответницата ,който е имал нужда от този кредит , за да се погасяват дълговете на фирмите му и средствата са му били предадени ,но в тази насока не е ангажирал доказателства.
Следва да се приеме за установено съществуването на отчетното задължение към ответницата , доколкото не се твърди и установява(макар да има индиции) внучката да е стана собственик привидно и доколкото целите на кредита са обективирани в договора от 20.07.2007г с О., който е бил известен на ищеца – този договор е отразен и в нотариалния акт . Връзката между интересът на собственика-тогава Л. Р. , целта на кредита – да се довърши сградата в имота и фактът на предаване на средствата от заема изцяло на ищеца и покойната му съпруга ,за да се осъществи общото им намерение , сочи на извод , че между дядото и внучката има отношение ,подчинено на правилана на възлагането , ето защо при липса на установено друго за Р. П. е възникнало и облигационно задължение да се отчете за получените средства. Ищецът не е заявил друго основание за предаване на парите , нито е доказал , че се е освободил от отчетното си задължение по отпуснатия за ремонт и довършване на сградата кредит над цената ,посочена в нотариалния акт от 2007г. , т.е за предадената му сума. Във въззивната жалба същият оспорва ,че от получаването им следва негово задължение , тъй като съгласно банковия документ от 24.07.2007г ,при тегленето на сумите от сметката е действал като пълномощник на заемателката по кредита и се прилага чл.36,ал.2 ЗЗД. Възражението е неоснователно. В отношенията с банката парите от кредита са получени от ответницата с превеждането им по сметка , а нареждането на кредитополучателката е плащане от нея към него. Обстоятелството че е получил парите от Л. Р. за довършване на строежа се сочи и в признанията му, протоколирани по гр.д. № 1019/2009г на ВтОС. Тогава твърденията на страните са съвпадали. Във въззивната инстанция ищецът е ангажирал като ново доказателство твърдения на ответницата Л. Р. , протоколирани по реда на чл.176, ал.1 ГПК по гр.д № 459/2015г на ВтАС . Това дело е образувано по заведен от настоящия ищец иск за разваляне на договор за покупко- продажба (нот. акт №6/03.04.2009г) на друг имот в гр.- Велико Т. , с купувач ответницата, поради неплащане на цената. Защитата на настоящата ответница по този иск, включително дадените от нея обяснения са за това ,че цената по този договор не е била изплащана наведнъж , а имало „уговорки и прихващания” между нея и дядо й. Протоколираните на 29.03.2016г твърдения на ответницата не са в противоречия с твърденията на нейната защита по настоящето дело , но в една част достоверността им е съмнителна . Без да се посочва размера и основанието на изтъкваните „прихващания” ответницата Р. едновременно твърди ,че парите са предадени и получени от дядото през 2007г за да довърши къщата като е искал , че след като нейната баба и негова съпруга е починала (през 2009г) са му осигурени още 30 000 лева за същото-да се довърши къщана в с Ш. , но на въпроса как е платена цената на апартамента (по нот. акт №6/03.04.2009г) заявява, че като е предоставила на дядо си отпуснатия кредит 40 000 лева за да довърши къщата ,това „по- скоро като прихващане го приехме в последствие” , т.е към 2009г предвид твърдението й за допълнително вложените в строителството от бащата на ответницата около 30 000 лева включително.
Изявленията на ответницата, изтъквани от ищеца в опровергаване на нейни твърдения за какво са уговаряни парите, се съдържат и в едностранния документ ”дознание” но и те не могат да се разглеждат като нейно изявление ,че отрича задължението му за отчет във връзка с получените суми , това би противоречало на декларативни изявления на издателката в същия документ. Ищецът представя „дознанието” заради обяснителната част от съдържанието на документа – за какво са били нужни парите по кредита , за да опровергава ,че ги е получил с цел да ги усвои и за себе си (което никой не твърди) и че предназначението им е било ремонт на къщата .Цялостното съдържание на документа сочи , че ответницата заявява и признава собствен интерес на ищеца занапред и „за да си възвърне той документно собствеността” ще му прехвърли имота,престава да го счита за свой и евентуално заявява че не е имала поначало намерение да го свои (ако това би го ползвало при разкриване на симулация) ,но срещу задължаването му да поеме изпълнението за плащане на вноските.
Изтъкнатото по-горе обуславя необходимост в решаваща насока да се прецени връзката между доверителните сделки , но по решаващия за изхода на спора въпрос опровергава ли се интересът на ищеца от суброгация , вложен в чл. 155 ЗЗД за платените на банката вноски. Ищецът и съпругата му прехвърлят с покупко- продажба имота си на кредитоискателя ,тяхна внучка ,за да послужи като вещно обезпечение по кредит а тя предава на ищеца и съпругата му цялата сума, но изпълнява задължението за погасяване на кредита чрез заплащане на вноските до определен момент ,след което обратно прехвърля имота,вече ипотекиран и ищецът започва да погасява вноските .Връзката между изтъкнатите сделки при усвояването на кредита е от значение за последващите вътрешни отношения между ищеца и ответницата ,но за тях доказателствените ограничения при разкриване на симулация в случая няма да намерят приложение .
На първо място , с представянето на документа „ дознание” който съдът е следвало да оцени и обсъди наред с останалите събрани доказателства , а също да вземе предвид цялостното му съдържание , ищецът значително е улеснил доказателствената задачата на ответницата : за целите на своята защита да установи , че ищецът е поел плащането на вноските към банката за целия исков период на основание ,което изключва предпоставките за успешно провеждане на иска му.
Твърдението за споразумение и уговорка ищецът Р. П. да поеме погасяването на задължението на внучката си се установява , като поемане на изпълнението на парично задължение , с падеж на вноски .Извод за това може да се направи предвид връзката между представеното от ищеца „дознание”, и действията на самия ищец започнал да погасява вноските. Плащанията на вноските за исковия период са започнали съгласувано,а не защото ответницата едностранно е спряла да ги плаща , както ищецът твърди. От негова страна са налице конклудентни действи