О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
гр.София, 20.03.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4372 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 133 от 7.07.2013 г., постановено по в. гр.д. № 304 по описа за 2016 г. на Пловдивския апелативен съд, Гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 7 от 11.01.2016 г. по гр.д. № 35 по описа за 2015 г. на Смолянския окръжен съд за установяване на основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.23 от СК/отм./ по иск на М. В. Х., че договорът, отразен в нотариален акт № 126, том трети, рег. № 3980, дело № 488/0 г. на 122 нотариус с район на действие РС-Смолян, с който Й. А. Х. е учредил в полза на [фирма] договорна ипотека за обезпечаване на банков кредит върху апартаменти 11 и 12 в [населено място], [улица] „А“, жилищен блок ДЦ-3, е недействителен спрямо ищцата поради липса на нейно съгласие.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. По какви критерии съдът трябва да преценява сделката като разпоредителна? Задължен ли е съдът при прилагане на хипотезата на чл.23 от СК/отм./ да преценява дали сделката е разпоредителна, като вземе предвид каква охрана се цели да се осигури с въвеждане на ограничителното условие съпругът-несобственик да даде съгласие за сделката?
2. Може ли въззивният съд да окачестви договора за ипотека върху лично имущество на единия съпруг като разпоредителна сделка и да я приеме за относително недействителна поради недадено съгласие в надлежната форма от съпруга-несобственик, при условие че с тази сделка не се отчуждават права на съпруга-собственик, а се осигурява по-голяма финансова стабилност на семейството?
Ответницата по касационната жалба М. Х. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за заплащане на 2 500 лв. разноски за касационното производство.
Ответникът Й. Х. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което договорът за ипотека е бил обявен за относително недействителен спрямо съпругата, въззивният съд е приел, че се касае за недвижим имот, който представлява семейно жилище. Затова е счел, че за сключването на такава сделка е била приложима разпоредбата на чл.23 от СК/1985 г., отм./, която изисква съгласие на съпругата. Въззивният съд подробно е обсъдил и е приел за несъстоятелен довода на касатора, че ипотекирането на имота не представлява действие на разпореждане, а действие на обикновено управление. За целта се е позовал на разграничителните критерии между действията на обикновено управление и на разпореждане, съдържащи се в Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр.д. № 63/1974 г. на ОСГК НА ВС. Според това решение правните действия, които водят до прехвърляне, изменение, ограничаване или прекратяване на вещното право, са разпореждане с недвижимите и движимите вещи и права върху вещи. Действия, които са насочени към запазване и охраняване на правата, са действия на обикновено управление. Въз основата на тези критерии въззивният съд е приел, че ипотекирането на имота представлява обременяване с вещна тежест, което ограничава правото на собственост, следователно е действие по разпореждане за което се изисква съгласието на съпругата. Липсата на такова съгласие води до относителна недействителност на ипотеката спрямо неучаствалия съпруг/ т.2 на ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълкувателно дело №5/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси относно разграничителните критерии между действията на обикновено управление и на разпореждане с вещта са от значение за изхода на делото. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. В теорията се съдържат ясни критерии за разграничаване на сделките на управление от тези на разпореждане. Това деление се прави въз основа на правния резултат, който се желае от страните. Сделките на управление включват действия по поддържане на имущество, събиране на доходи, изплащане на задължения, използване на имущество. При сделките на разпореждане има изгубване на субективно право или обременяването му. Правното значение на това деление се проявява в личното и в семейното право/ В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща част-дял втори, стр.210, издание от 1972 г./. Сходни разсъждения са изложени от професор Любен Василев в „Гражданско право”, обща част, нова редакция-професор Чудомир Големинов, издание от 1993 г. в [населено място], стр.254, където ипотекирането на една вещ изрично е посочено като пример за действие на разпореждане. По разграничителните критерии няма противоречие и в съдебната практика, която се придържа към цитираните от въззивния съд мотиви на Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гр.д. № 63/1974 г. на ОСГК НА ВС. Това личи и от приложеното към отговора на касационната жалба решение № 74 от 21.08.2015 г. по гр.д. № 5172/2014 г. на Четвърто Г.О. на ВКС, в което е прието, че ипотекирането е действие на разпореждане с недвижим имот, представляващ семейно жилище, за което е необходимо съгласие на другия съпруг. Промяна на съществуващата практика по изложените от касатора съображения би била вредна за интересите, които нормата на чл.23 от СК/1985 г., отм./. защитава. Финансовото „стабилизиране“ на семейството с помощта на кредит, което се изтъква като довод от касатора, може да доведе до загуба на семейното жилище поради насочване на принудително изпълнение срещу него. Именно за предотвратяване на такава опасност е предвидена разпоредбата на чл.23 от СК, затова тълкуването на ипотеката като действие на обикновено управление, вместо като действие на разпореждане, би противоречало на смисъла на тази норма.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че даденото от въззивния съд разрешение на повдигнатите от касатора въпроси съответства на практиката на ВКС и правната теория, поради което касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на М. Х. 2 500 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133 от 7.07.2013 г., постановено по в. гр.д. № 304 по описа за 2016 г. на Пловдивския апелативен съд, Гражданско отделение, първи състав.
ОСЪЖДА [фирма], да заплати на М. В. Х.-[ЕГН], сумата 2 500/ две хиляди и петстотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: