О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 793
София, 23.11.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 2067 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и С. К. срещу решение № 2696 от 22.12.2017 г., постановено по гр.д. № 3509 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е отменено решение № 1979 от 27.03.2017 г. по гр. д. № 478 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, I-11 състав, в частта за отхвърляне на предявения от С. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство над размера от 1 500 лв. до 2 000 лв., присъдено е допълнително обезщетение от 500 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лв.
Страните обжалват решението в неизгодните за тях части с твърдението, че е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Считат, че касационно обжалване следва да се допусне на основание т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Според касаторите по този въпрос е налице противоречие между въззивното решение и т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на посочени от тях решения на ВКС. Прокуратурата на Република България смята, че въззивното решение не е съобразено също с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Желае да бъде допуснато касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по още два въпроса, свързани с наличието на други дела за обезщетение за неимуществени вреди от водени по същото време наказателни производства срещу лицето. Тези въпроси се свеждат до необходимостта съдът да определи обезщетението за неимуществени вреди глобално за всички незаконни обвинения, а не поотделно за всяко едно от тях.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
През 2002 г. срещу нотариуса С. К. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.313, ал.1, предложение 1 от НК, за което е бил оправдан с влязла в сила на 19.2.2010 г. присъда. След това С. К. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на 40 000 лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконното обвинение. Софийският градски съд е присъдил обезщетение от 1 500 лв. и е отхвърлил иска до пълния предявен размер, а въззивният съд е увеличил обезщетението на 2 000 лв. Този съд подробно е изложил фактите по делото и е анализирал събраните по делото доказателства. Констатирал е, че повдигнатото обвинение за съставяне на официален документ в кръга на служебните задължения, удостоверяващ неверни обстоятелства, не е за тежко престъпление, тъй като не се предвижда лишаване от свобода за повече от пет години. Приел е за установено, че заболяванията на ищеца са от общ характер и няма причинно-следствена връзка между тях и стреса, предизвикан от наказателното производство, който обаче може да влоши и утежни протичането на артериалната хипертония и депресията. Отбелязал е множеството влезли в сила осъдителни присъди на ищеца. При определяне размера на обезщетението е съобразил възрастта на ищеца, вида и тежестта на повдигнатото му обвинение в документна измама, продължителността на наказателното производство от седем години и три месеца, което е над разумния срок, установените от свидетелските показания притеснения и неудобства, наличието на осъдителна присъда в продължение на година и половина. За да отхвърли иска над размера от 2 000 лв., съдът е взел предвид, че не е доказано влошаването на здравословното състояние, че наложената мярка за неотклонение е била лека и най-вече многобройните образувани срещу него наказателни дела с постановени осемнадесет осъдителни присъди по същия текст на НК, поради което е невъзможно както експертно, така и житейски да се прецени и раздели, съответно степенува за всяко производство поотделно психическото безпокойство и тормоз.
Мотивите на въззивния съд са достатъчно конкретни и сочат, че този съд не се е задоволил да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, а е изложил свои собствени съображения по съществото на спора, поради което въззивното решение не противоречи на указанията, дадени в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното решение съдържа достатъчна обосновка на причинно-следствената връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените неимуществени вреди, затова съответства на дадените в т.3 и т.11 на ТР № 3 от 22.4.2005 г. на ОСГК указания. Всички посочени от второинстанционния съд критерии относно размера на неимуществените вреди са доказани, меродавни и отговарят на утвърдената съдебна практика и на указанията, съдържащи се в т.II от ППВС№ 4от 23.12.1968 г. Няма противоречие между обжалваното решение и цитираното от Прокуратурата на Република България решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на Четвърто ГО на ВКС. Точно както в това решение, въззивният съд е взел предвид влезлите в сила присъди на ищеца, за да приеме, че увреждането от наказателното производство спрямо него е било с по-нисък интензитет. Същият извод за липса на противоречие с въззивното решение важи и за представената от касатора К. практика на ВКС. В решения № 292 от 11.03.2015 г по гр. д. № 3435/2014 г. на III ГО, № 26 от 4.3.2009 г. по гр.д. № 4724/2007 г. на III ГО и № 344 от 24.11.2014 г. по гр.д. №2378/2014 г. на VI ГО на ВКС действително са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в значително по-висок размер от определения за касатора К.. Тези решения обаче касаят случаи, при които кариерите на лица с чисто съдебно минало са били провалени заради повдигнати обвинения в престъпления, касаещи професионалната им дейност. Настоящият случай не е такъв, тъй като загубата на професията се дължи предимно на поведението на касатора К., довело до влезли в сила осъдителни присъди.
По повдигнатите от прокуратурата въпроси, свързани с наличието на други дела за обезщетение за неимуществени вреди от водени по същото време наказателни производства срещу лицето, е формирана практика на ВКС, която се съдържа включително и в цитираното решение № 449 от 16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на IV ГО на ВКС. В тази практика е прието, че съдът трябва да определи обезщетението за неимуществени вреди глобално за всички незаконни обвинения. За целта обаче е необходимо прокуратурата да заяви такова възражение и по делото да бъдат събрани съответните доказателства за наличието на други дела. В случая в отговора на исковата молба прокуратурата не е възразила, че С. К. води други дела за обезщетение за вреди от наказателни производства, образувани по същото време, които следва да се вземат предвид. Много след доклада по делото, в публичното съдебно заседание на 1 юли 2016 г., представителят на прокуратурата е заявил, че представя копия от предявените от С. К. през 2015 г. искови молби. Тези доказателства не се намират по делото, а искането за приемането им е било късно заявено и преклудирано по смисъла на чл.147 от ГПК. Доказателствени искания за установяване на другите дела за обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване за същия период не са направени пред въззивната инстанция и едва в касационната жалба се сочат конкретни номера на дела от 2014 г. При това поведение на прокуратурата въззивният съд не е могъл и не е бил длъжен да се съобрази с наличието на други дела и служебно да ги издирва. Ето защо отговорите на тези въпроси не са могли да бъдат дадени от въззивния съд и са останали без значение за изхода на спора. Както сполучливо се е изразил въззивният съд, станало е невъзможно за него да прецени, раздели и съответно степенува за всяко производство поотделно психическото безпокойство и тормоз.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по повдигнатите от касаторите въпроси не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2696 от 22.12.2017 г., постановено по гр.д. № 3509 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: