О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
София, 16.05.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ гр.д. № 419 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] против решение № 369 от 09.11.2017 г., постановено по гр.д. № 1370 по описа за 2017 г. на Старозагорския окръжен съд, ГО, първи въззивен състав, с което е потвърдено решение № 566 от 19.06.2017 г. по гр.д. № 1449 по описа за 2016 г. на Старозагорския районен съд за осъждането на касатора да заплати на М. И. И. 1 634 лв. обезщетение за имуществени вреди и 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди по предявен частичен иск с цена от 60 000 лв. от настъпила на 10.11.2015 г. злополука на подобект „телена ограда“ от обект „Регионално депо за твърди битови отпадъци“, [населено място], [община].
Касаторът твърди, че решението на Старозагорския окръжен съд недопустимо, неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и постановено при съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност на решението и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:
1/ Възниква ли отговорност за юридическо лице – търговско дружество от непозволено увреждане на физическо лице, когато има договорни отношения между същото търговско дружество и друго търговско дружество, в чиято полза се извършва работата, от която са възникнали вредите за физическото лице? Касаторът твърди, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с т. 3 на Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленум на ВС.
2/ Възниква ли отговорност за юридическо лице – търговско дружество от непозволено увреждане на физическо лице, когато въобще липсва възлагане на работа от търговското дружество на увреденото физическо лице? Според касатора въззивното решение по този въпрос не съответства на т. 1 от Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на Пленума на ВС.
3/ Следва ли да бъде разграничавана отговорността за юридическо лице – търговско дружество от непозволено увреждане на физическо лице, по двата самостоятелни състава на чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД? По въпроса е налице противоречие с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д. № 968/2012 г. на III Г.О. на ВКС.
Ответникът по жалбата М. И. И. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на разноски за касационното производство на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Производството по делото пред първоинстанционния съд е било образувано по иск на М. И. И. срещу [фирма] за обезщетение за вреди от непозволено увреждане. В исковата молба ясно е било посочено, че трудов договор не е бил сключен, а ищецът смята ответното дружество за възложител на работата, при която е станала злополуката. Отговорността на дружеството е обоснована с обстоятелствата, че техническият ръководител, който е служител на ответното дружество, не е извършил необходимия инструктаж по безопасност на труда и не е раздал предпазни очила. При тези твърдения съдилищата са разгледали исковете като предявени на основание чл.49 от ЗЗД. Неверни са твърденията на касатора, че исковата молба е била нередовна и правната квалификация е следвало да бъде чл.50 от ЗЗД, тъй като вредите са причинени от свойствата на вещта. В обстоятелствената част на исковата молба е изяснено, че се претендира обезщетение заради виновното поведение на служители на ответното дружество. Следователно въззивният съд ясно е разграничил отговорността по чл.49 от ЗЗД от отговорността по чл.50 от ЗЗД, поради което няма противоречие по третия въпрос с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д. № 968/2012 г. на III Г.О. на ВКС и останалата съдебна практика на ВКС в този смисъл. Ето защо въззивното решение е постановено по редовна искова молба и по предявените искове, затова не може да бъде допуснато касационното обжалване поради вероятната му недопустимост.
Въз основа на всички събрани по делото доказателства съдилищата са приели за установено по делото, че на 10.11.2015 г. на ищеца било възложено на строителен обект „Регионално депо за твърди битови отпадъци“ – [населено място], общ. Стара Загора, опъване на телена ограда на железни колове. Той е бил нает от ответното дружество [фирма] чрез свидетеля М. Д., който организирал групата от работници. Заплащането на труда ставало на надница за изработена квадратура, като парите са били давани от управителя на [фирма] – Г. С.. До обекта в [населено място] работниците били транспортирани от служител на дружеството, а на обекта били посрещнати от свидетеля Г. К., който изпълнявал функциите на технически ръководител. След пристигането им на обекта той ги инструктирал за безопасност, накарал ги да се разпишат в тетрадка, разпределил им конкретните задачи и им раздал каски и жилетки. При рязането на телта с ножици за арматура парче от нея се забило в дясното око на ищеца. Техническият ръководител Г. К. транспортирал И. до болницата в [населено място], където пострадалият бил приет по спешност за оперативно лечение. Тъй като зравноосигурителните права на И. са били прекъснати, по разпореждане на Г. С. свидетелят Г. К. дал на свидетеля М. Д. необходимата сума за заплащане на дължимите здравни осигуровки, което било сторено още на 11.11.2015 г. При постъпването си в болницата ищецът бил със зрение на дясното око от 0.07%, роговицата е била със звездовидна рана, с липса на тъкан, ирис с пролабиране извън предната очна камера, зеница в травматичната мидриаза, леща-начално уплътнена. По спешност му е била извършена операция с адаптация на роговицата и изрязване на пролабиралия ирис, като на 16.11.2015 г. пациентът бил изписан от клиниката със зрение на дясното око от 1%. Впоследствие, за възстановяване на целостта на роговицата на окото, на 04.05.2016 г., той претърпял повторно оперативно лечение, при което била отстранена травматичната катаракта и имплантирана вътреочна леща на дясното око. В резултат на проведеното лечение било постигнато възстановяване на зрението на дясното му око до 80%, което, макар и значително, било непълно. Според вещото лице периодът от операцията от 04.05.2016 г. до датата на извършения от него преглед на 05.10.2016 г. е достатъчен за адаптиране на окото към импланта, така че вероятно това ще бъде процентът на окончателното възстановяване на зрението на дясното око.
Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че ответникът [фирма] има качеството на възложител на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД, при чието изпълнение са били причинени вреди. Това дружество носи отговорност за обезщетяване на вредите, тъй като неговият служител Г. К., който е технически ръководител на обекта, не е извършил необходимия инструктаж по безопасност на труда и не е снабдил работниците с предпазни очила. Съдилищата са констатирали, че макар по документи изпълнителят на строителния обект в [населено място] да е било гражданско дружество по ЗЗД „И.“, а изграждането на оградата да е било възложено на участника в това дружество – [фирма], то по силата на неформално съглашение между [фирма] – [населено място] и [фирма] реалното изпълнение на оградата е възложено на ответното дружество. Ответното дружество е имало сключен договор със свидетеля М. Д. за извършване на товаро-разтоварни дейности, който от своя страна е съдействал при наемането на работниците, които фактически са издигнали оградата. Затова съдилищата са достигнали до извода, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД.
При тези мотиви на съдилищата първият въпрос на касатора е от решаващо значение за изхода на делото. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос обаче съответства, а не противоречи на практиката, съдържаща се в т.3 на ППВС № 17/18.11.1963 г. Според тази точка определящо за отговорността по чл.49 от ЗЗД е обстоятелството кое предприятие осъществява контрол и организация върху дейността или работата, от която са произтекли вредите. В този смисъл е становището на въззивния съд, според което именно лицето Г. К. в качеството си на служител на [фирма], е изпълнявал функции на технически ръководител и е следвало да ръководи изграждането на оградата и да следи за безопасността на труда.
Вторият въпрос на касатора не съответства на възприетата по делото фактическа обстановка. Отговорността на касатора е обоснована с наличието на неформален устен договор между дружеството и ищеца, от който договор произтича възлагането на работата. Затова няма противоречие между даденото от въззивния съд разрешение на втория въпрос и т. 1 от ППВС № 9 от 28.12.1966 г., поради което и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.
От оплакванията в касационната жалба се изяснява, че очевидната неправилност на въззивното решение според касатора се състои в необоснованост на изводите за възлагане на работа на ищеца от страна на дружеството и за разпределяне на дейността по изграждане на оградата на дружеството, а не на друго юридическо лице, което по документи е следвало да я построи. За да е налице такъв вид очевидна неправилност на фактическите изводи на съда, трябва да съществува грубо нарушение на правилата на формалната логика, което да е лесно установимо и видимо от мотивите на съдебното решение. Касаторът не конкретизира и не обосновава такова нарушение. От съдържанието на решението е видно само, че анализът на съда обхваща всички доказателства в съвкупност, не игнорира и не придава необосновано голяма тежест на нито едно от тях, затова не може да се констатира очевидна неправилност при възприемане на фактическата обстановка. Затова касационно обжалване на решението на Старозагорския районен съд не може да се допусне и на това основание.
При този изход на касационното производство касаторът дължи на пълномощника на М. И. И. на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата възнаграждение в размер на 778,43 лв., включващо ДДС.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 369 от 09.11.2017 г., постановено по гр.д. № 1370 по описа за 2017 г. на Старозагорския окръжен съд, ГО, първи въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма]-ЕИК:123736044, да заплати на адвокат П. К., пълномощник на М. И. И.-[ЕГН], сумата 778,43/седемстотин седемдесет и осем лева и четиридесет и три стотинки/ лв. възнаграждение за касационното производство, включващо ДДС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: