O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 873
гр. София, 21.12.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa десети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов гр. дело № 3095/ 2016 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производствoто е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 16980/02.08.2016 г. на Н. Д. И., приподписана от адв. С. Б., срещу решение № 578 от 21.04.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 482/2016 г., с което е потвърдено решение № 106 от 11.01.2016 г. на Пловдивския районен съд по гр.д. № 15028 /2014 г. за отхвърляне исковете на касатора за обезщетение за вреди от признато с влязло в сила съдебно решение незаконно уволнение.
Предявените искове по чл. 49 ЗЗД за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди – извън компенсациите , предвидени в Кодекса на труда при отмяна на незаконно уволнение по съдебен ред ,в случая относно заповед от 28.06.2013г за прекратяване на ТПО с ищеца за длъжността „младши възпитател” в ответното училище поради изтичане на уговорения срок ,отменена с решение по гр.д №12338/2013 на ПРС , ищецът е основал на твърденията ,че длъжностни лица при ответника са знаели че длъжността може да се заема само за неопределено време и не могат да го уволнят на това основание, но въпреки то целенасочено са издали заповедта и деянието е извършено противоправно поради това знание и целенасоченост, тъй като ищецът е лице с увреждания. С отделен петитум неимуществени вреди са претендирани и поради това ,че в хода на съдебния спор по отмяна на заповедта ответникът е предприел действия , целящи да го изкарат психично болен и опасен за живота и здравето на децата , което не е вярно. В тази връзка ответникът е поискал съдебно- психиатрична експертиза, която е установила ,че ищецът не страда от психично заболяване , също така ответникът се е позовавал на наредба по чл. 40 ал.4 от ЗНП , какъвто подзаконов акт не съществува .Въззивният съд е отхвърли исковете за вреди ,тъй като и по двете основания не е намерил за установено поведение, което да обуслови отговорност при деликт , по чл. 49 ЗЗД.
С жалбата се иска отмяна на обжалваното решение като неправилно.Навеждат се отменителни касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. В отделно от жалбата изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване като обща предпоставка са изведени следните въпроси:
Въпрос 1- „Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане от незаконно уволнение, и в частност вината, като елемент от фактическия състав на чл. 49 вр чл. 45 ЗЗД?“ , като се навеждат като специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК обоснована с представянето на решение № 42 от 29.02.2008 г. на АС – Варна по гр.д. № 541/2007 г., решение № 1557 от 21.04.2014 г. на САС по гр.д. № 1837/2014 г. Сочи се и чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК обоснована с позоваването на решение № 131 от 01.11.1967 г. на ОСГК на ВС по гр.д. № 99/67г.,ППВС № 7/1959г определение № 1251 от 16.10.2009 г. на ВКС, III-то г.о. по гр.д. № 1087/2009 г., решение №147 от 19.06.2012 г. на ВКС , IV –то г.о. по гр.д. № 582/2011 и решение № 104 от 15.05.2014 г. на ВКС, III- то г.о. по гр.д. №35/2012 г. ,постановени по реда на чл. 290 ГПК
Въпрос 2- „Може ли въззивният съд да прави констатация, че ищецът не е доказал определени факти, за които носи доказателствена тежест в мотивите на решението си, в хипотезата когато с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК, указания относно доказването на тези факти липсват?‘, За този въпрос е наведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 4/2013 г. , решение №305 от 11.01.2013 г. на ВКС , II –ро г.о по гр.д. № 674/2012г., решение№ 129 от 29.06.2015 г. на ВКС, III-то г.о. по гр.д. 7040/2914 г., решение № 367 от 12.12.2012 г. на ВКС, I-во г..о. по гр.д. № 155/2012 г.;
Въпрос 3- „Длъжни са училищните директори , в качеството си на работодател, да се съобразяват с удостоверението на общопрактикуващия лекар във вр с чл. 1, т.4 Наредба № 4/1993 г. на ДНСТД, в хипотезата на липса на наредба съгл. чл. 40, ал. 4 ЗНП?“, Изтъква се специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК която се обосновава с липсата на задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК и важността на въпроса
Ответната страна ОУ „П. С.” не изразява становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По първия формулиран въпрос , за подлежащите на доказване от ищеца факти, в частност вината като елемент на деликтен фактически състав при иск за вреди от непозволено увреждане от незаконно уволнение , касаторът поддържа едновременно основанията на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и чл. 280 ал.1 т.2 ГПК . Наличието на установена практика на ВКС по въпроса изключва второто от наведените специални основания. В случая не са налице и двете посочени основания , тъй като при постановяване на решението въззивният съд решаващо се е ръководел от указанията в т.1 от ППВС № 4 от 30.10.1975г.
Последиците в доказателствен план от указаното по тълкувателен път в ППВС № 4 от 30.10.1975г разрешение не е възлагане на ищеца да доказва умишлена вина в действията на лицето,упражнило правата на работодателя при незаконно уволнение, от което се търси отговорност при непозволено увреждане. Поради това и в доклада по чл. 146 ГПК ищецът не е получил , нито е следвало да получава указания в насоката, постулирана във въпросите.Когато едно право се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД ) се касае за злоупотреба с право . Това са били обстоятелствата , на които е основан иска в случая и доказването на недобросъвестността при увреждащи действия ,изразяващи упражнено срещу ищеца право, е в тежест на последния . И тук вината на дееца се предполага до доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието (както е в наказателното право, където вината и нейната форма подлежи на доказване), а неполагане на дължимата грижа , в частност и несъобразяване на поведението с изискването за добросъвестност Поради това цитираната от касатора съдебна практика по чл.45 ал.2 ЗЗД , че при установяване на останалите елементи от фактическия състав на непозволено увреждане вината се предполага , не е в противоречие с принципа , че злоупотребата с право се доказва от този , който го твърди. Доказването се изразява в навеждането и установяването на конкретни факти и обстоятелства , от които да се направи съответен извод.При положение, че се твърди непозволено увреждане от уволнение , признато по съдебен ред за незаконно, двете принципни положения са съвместени с приемането на т.1 от ППВС № 4 от 30.10.1975г ; в разясненията по въпроса , дадени с реш. №758/2011г по гр.д .№1243/2009г ІV г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК , а също така и в установената практика на ВКС по прилагането на чл. 8 КТ. Съгласно чл. 8, ал.2 КТ се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение ,така че оборването на презумпцията е изцяло в тежест на работника или служителя –реш № 232/13.06.2011 г. по гр.д. № 781/2010 г. на ІV г.о.р.№ 239/2012 г. по гр.д. № 779/2011 г. на ІV г.о,реш. № 284/2012г по гр.д № 284/2012, ІV г.о .,реш. № 40 /2014г по гр.д № 4973/2013г, ІV г.о на ВКС и др.
Решаващите изводи на въззивния съд са формирани в съответствие с горните принципни разяснения, предвид приетото от съда , че извън предмета на доказване се явява субективното отношение на работодателя и с оглед изтъкнатото в решението , че необходимостта от установяване на „лична вина” при издателя на процесната уволнителна заповед , на места неточно квалифицирана и като умисъл който подлежи на доказване , може да се изрази в лична заинтересованост или груба небрежност , например :недобросъвестно използване на служебно положение за постигане на лични или др. неслужебни цели ,когато му е било известно ,че липсват основания за уволнението и въпреки това е издал заповедта . В тази насока въззивният съд, следвайки конкретно указанията в т.1 от ППВС № 4 от 30.10.1975г , е преценявал обстоятелствата по делото за да формира решаващ извод налице ли са предпоставките ищецът да претендира за осъдително решение . Различната в случая квалификация на елементи от деликтния фактически състав , които не са налице (според първоинстанционния съд липсва противоправност в поведението при уволнението му , а според въззивния съд липсва целенасочено виновно поведение) не е довело до решаващи изводи, които да са в противоречие с практиката на ВКС по правен въпрос , и това да е обуславящо за изхода на делото.По отношение на претенцията за обезщетение на неимуществени вреди от това , че в трудовия спор за отмяна на уволнението като незаконосъобразно ответникът по иска е направил опит да обяви настоящия касатор за психично болен , опасен за живота и здравето на децата и че се е позовавал на несъществуващ нормативен акт (наредба) , въззивният също на свой ред ,като е обсъдел конкретните факти съгласно установената практика на ВКС приема, че липсва превратно упражняване на правото на защита при воденото и приключило съдебно дело между страните, съответно липсва противоправност на поведението .
По втория формулиран въпрос принципно следва да се изтъкне ,че въззивният съд не само може , а трябва да направи констатация дали ищецът е доказал определени факти , когато те са от значение за изхода на делото. По поставения въпрос разрешението засяга решаващата дейност на съда, диференцирано от процесуалните предпоставки за нея в случай , че задълженията на първоинстанционния съд по доклада не са били изпълнени и страната не е получила съответни указания за необходимостта от доказване на заявени факти , за които носи доказателствена тежест. Касаторът необосновано привързва обстоятелствата по делото към тази хипотеза . В случая ищецът още с исковата молба и уточненията към нея е въвел конкретните положителни факти , с които ще оборва презумпцията за добросъвестност при конкретно посочени с исковата молба действия на лицето , за което работодателят да отговаря , а в доклада по чл.146 ГПК се съдържа указанието да ги докаже. На свой ред , а не за първи път и като съобразява недоказаност на обстоятелства , за които доказателствена тежест не е указвана, въззивният съд е изтъкнал решаващо , че действията по уволнение не сочат за проява на целенасочено недобросъвестно отношение към служителя,злоупотреба с власт ,или преследване на лична или друга неслужебна цел , в тази връзка не е доказано „целенасочено виновно поведение” спрямо ищеца при включване на клаузата за срочност в трудовия му договор , нито при позоваването на нея при прекратяване на трудовото правоотношение .
По третия въпрос в изложението също не следва да се допуска касационно обжалване. Какъвто и отговор да се даде , това няма да обуслови други решаващи изводи по настоящето дело. Затова и въззивният съд не е давал отговор на този въпрос с решението си .Не е отговорено на общо изискване на чл. 280 ал.1 ГПК за формулиране на правен въпрос , свързан с решаващите съображения на съда ,в решаваща за изхода на делото насока.Не е налице и обосновка на посочения от касатора критерии по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .
Предвид изложеното, Върховният касационен съд III то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска до касационно обжалване решение № 578 от 21.04.2016 г. по гр.д. № 482/2016 г на Пловдивския окръжен съд .
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ :