О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 855
гр. София, 13.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4567 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца В. В. В. и на ответника В. И. С. срещу решение № 1961/30.07.2019г. по в.гр.д. № 5526/2018г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГО, І състав, с което е отменено решение № 259/21.08.2018г. по гр.д. № 34/2018г. на Врачански окръжен съд, ГО, в частта му, с която е уважен предявения от В. С. срещу В. В. насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 500 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползване на офис и 4 клетки от магазин за строителни материали, за периода: 01.09.2013г. – 01.11.2017г., и вместо това е постановено ново решение, с което горепосоченият насрещен иск за горепосочената сума е отхвърлен като неоснователен, и с което въззивно решение е потвърдено горепосоченото първоинстанционно решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявения от В. В. срещу В. С. иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата над 10 000 лв. /за сумата от 10 000 лв. искът е уважен от първоинстанционния съд и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано/ до 30 000 лв. /предявен размер на иска/, съставляваща стойността на подобрения, изразяващи се във вложени собствени средства на ищеца за построяване на магазинни помещения в дворно място – собственост на ответника /УПИ 9, кв. 55 по плана на [населено място], обл. В./, и с която е уважен насрещния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 240 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на незастроената част от дворното място на В. С., за периода: 01.09.2013г. – 01. 03. 2018г..
Касаторът – ищец поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение в обжалваната от него част е недопустимо като постановено при неправилно възприета правна квалификация и при нередовна искова молба, а евентуално е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост при извеждане на решаващите правни изводи за наличие на договорна обвързаност между страните относно изграждането и ползването на процесните постройки, която макар неясна и неустановена като съдържание по делото, изключва ангажирането на отговорност на извъндоговорно основание, каквото е основанието на предявените първоначален и насрещен искове. Моли обжалвания съдебен акт да бъде обезсилен като недопустим или отменен като неправилен, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция.
В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ищецът поставя два въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. „Когато въззивния съд промени правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, длъжен ли е да се произнесе по новата правна квалификация и да даде указания за събиране на нови доказателства по новата правна квалификация?“ и 2. „Наличието на устни уговорки между страните може ли да обуслови възникването на валидно договорно отношение, което да е пречка за квалифициране на предявения иск по чл. 61 ЗЗД?“, които счита за разрешени във въззивния съдебен акт в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Релевира като основания за допускане на касационния контрол и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Вероятната недопустимост извежда от разбирането си, че апелативният съд се е произнесъл по различни искове от предявените, доколкото е приел наличие на договорна обвързаност между страните по процесните правоотношения, изключваща приложението на чл. 59 ЗЗД /възприетото от първоинстанционния съд основание на исковете/ и на чл. 61 ЗЗД /възприетото от въззивния съд основание на исковете/. Очевидната неправилност счита, че се състои в злоупотреба с процесуални права от страна на апелативния съд при извеждане на решаващия извод, че установената по делото „договорка“ между страните относно построяването и ползването на процесния магазин, макар неясна по съдържание, изключва ангажирането на отговорност на извъндоговорно основание /чл. 59 ЗЗД или чл. 61, ал. 2 ЗЗД/.
Ответникът по касационната жалба на ищеца – В. С. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Касаторът – ответник релевира неправилност на въззивното решение в атакуваната от него част, с която е отхвърлен насрещния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 500 лв. – обезщетение за лишаване от ползване на процесните офис и 4 клетки от магазин за строителни материали, поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Твърди, че решаващият извод за наличие на основание за ползване на процесните постройки, изключващо осъществяването на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е направен без да са обсъдени всички приети по делото доказателства и всички доводи и възражения на страните. Моли атакувания съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който насрещният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 500 лв. да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ответникът С. релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.“Представлява ли процесуално нарушение необсъждането на изложените във въззивната жалба и отговора доводи и съображения, необсъждането на всички доказателства по делото и неформиране на собствени правни изводи?“; 2.“Представлява ли процесуално нарушение въвеждането на нови фактически твърдения пред въззивната инстанция, коренно противоположни на посочените в исковата молба?“ и 3. „Задължен ли е съда да се произнесе по спора, когато промени правната квалификация на предявения иск и представлява ли процесуално нарушение непроизнасянето на въззивната инстанция по новата възприета от него правна квалификация?“, по които счита, че дадените разрешения от въззивния съд в атакуваното решение по насрещния иск противоречат на т.2 ТР №1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт, поради това, че въззивният съд е допуснал грубо процесуално нарушение, непроизнасяйки се по възприетата нова правна квалификация, което е видно от пръв прочит на въззивното решение.
Ищецът не подава отговор на касационната жалба на ответника В. С..
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби на страните са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по граждански спор по искове с правни основания чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с цена на всеки иск над 5 000 лева, поради което са допустими.
Предявените искове са квалифицирани от въззивния съд по чл. 61, ал. 2 ЗЗД /първоначалния/ и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД /насрещния/. Първоинстанционното решение, с което е уважен първоначалния иск за сумата 10 000 лв., квалифициран по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от първоинстанционния съд, е влязло в сила като необжалвано, поради което е извън предмета на настоящия касационен контрол.
След проведена процедура по отстраняване нередовност на първоначалната искова молба, изразяваща се в неиндивидуализиране на основанието й, САС е приел различно правно основание от възприетото от първоинстанционния съд /чл. 59, ал. 1 ЗЗД/ – водене на чужда работа без пълномощие /чл. 61, ал. 2 ЗЗД/, управлявана в чужд и собствен интерес, изразяваща се в изграждане на магазинни помещения в дворно място – собственост на ответника. Приемайки за идентични обсъдените от първоинстанционния съд факти с наведените от ищеца факти при индивидуализиране на основанието на иска, е счел, че въпросът за точната правна квалификация на спорното право не касае допустимостта на процеса, а е въпрос по правилността на първоинстанционния акт. Съобразявайки задължителните постановки на т. 2 ТР №1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е разпределил конкретната доказателствена тежест спрямо правнорелевантните факти, относими към новото правно основание /чл. 61, ал. 2 ЗЗД/, като е дал възможност на всяка от страните в определен срок да ангажира нови доказателства в този контекст.
След анализ на приетите по делото доказателства, вкл. изслушаните от апелативния съд гласни доказателства, последният е намерил за неосъществен фактическия състав на чл. 61 ЗЗД – гестия. Този решаващ извод за неустановено извъндоговорно основание на предявеното материално правоотношение за заплащане на увеличената стойност на собствения на ответника имот / УПИ 9, кв. 55 по плана на [населено място], обл. В./ вследствие изграждане в него на процесния магазин за строителни материали, е базиран на установена по делото договорка между страните за извършване на процесния строеж, индиция за която е издадения протокол за строителна площадка за последния от 15.09.2014г., в който ответникът С. е вписан като възложител, а ищецът – като строител. Такава договорка, макар с недостатъчно установено съдържание – за отчет на ищеца като строител пред ответника, за възстановяване на вложените в строежа средства или за прехвърляне на суперфициарна собственост срещу тях, според САС може да бъде изведена и от показанията на разпитаните свидетели, особено на свидетелката М.. Поради установеното договорно правоотношение между страните за изграждане на процесния строеж, според въззивният съд е изключено извъндоговорно основание на процесното вземане – както по чл. 61 ЗЗД, така и по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД. Ето защо предявеният първоначален иск за разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв., в която си част само е предмет на въззивната проверка, на посоченото от ищеца основание – чл. 61, ал. 2 ЗЗД, изведено от неговите фактически твърдения, е счетен за неоснователен и като такъв е отхвърлен от САС.
Насрещният иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на процесните постройки и на незастроената част от дворното място /постройките и дворното място – собственост на В. С./ е разгледан от първата и втората съдебни инстанции на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, т.е. по отношение на него САС не е променял правната квалификация и съответно не е имал задължение да дава указания и възможност за ангажиране на доказателства по смисъла на чл. 146, ал. 2 и 3 ГПК. По отношение на обезщетението за лишаване от ползване на процесния магазин, въззивният съд е счел, че не е осъществен фактическият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като от доказателствата по делото е установено, че ответникът по насрещния иск е ползвал през процесния период магазина по силата на договор между страните /не е установено дали е възмезден или безвъзмезден, устен или писмен/, а договорното основание изключва извъндоговорното основание – неоснователно обогатяване поради ползване на вещта без основание. Поради това в тази част насрещният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. В останалата част досежно обезщетението за лишаване от ползване на незастроената част от дворното място на С., той е намерен за основателен и уважен за целия размер от 1 240 лв.. Изложените съображения са, че е установено от доказателствата в процеса, че ответникът В. е съхранявал свои вещи в чуждото дворно място, без да е доказано правно основание за това, поради което дължи обезщетение с оглед недопускане на неоснователно обогатяване, в размера на средния пазарен наем.
Върховният касационен съд, в настоящия съдебен състав приема, че не са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставените от касатора – ищец въпроси, отнасящи се до правомощията на въззивния съд при променена правна квалификация на исковете и до съотношението между установеното по пътя на доказването и предявеното от ищеца основание на исковете, не съдържа прецизна формулировка, от която да може да се изведе правен въпрос от значение за изхода на конкретния спор по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Така формулираните от касатора въпроси са прекалено абстрактни, за да могат да бъдат съотнесени към конкретния правен спор и по никакъв начин не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Те не удовлетворяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Независимо от това, следва да бъде посочено, че въззивният съд променяйки дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на първоначалния иск от такава по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в такава по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, изцяло е съобразил задължителните разрешения на т. 2 и т. 5 ТР №1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като след проведена процедура по отстраняване на нередовност на исковата молба, е разпределил конкретната доказателствена тежест между страните за правнорелевантните факти по поправеното правно основание /чл. 61, ал. 2 ЗЗД/ и е дал в тази връзка възможност на всяка от тях да ангажира нови доказателства. Въззивният съд е направил и нужното разграничение между установеното от доказателствата по делото и предявеното от ищеца, чрез въведените в исковата молба и уточненията към нея обстоятелства, правно основание на първоначалния иск, посочвайки че с оглед диспозитивното начало в граждански процес дължи произнасяне по заявената претенция на заявеното основание, което щом не се е осъществило, обуславя неоснователност на иска. При законовозакрепения принцип на диспозитивното начало в исковия процес и при неосъществяване на предявеното от ищеца основание, което съдът извежда като правна норма въз основа на твърдените обстоятелства, отхвърлянето на иска като неоснователен, не може да обуслови неправилност на съдебното решение, вкл. от категорията на релевираната от ищеца очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Доколкото поставените от касатора В. въпроси касаят променената от въззивния съд правна квалификация на първоначалния иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, те не биха могли да имат обуславящо значение по отношение на насрещния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и в този смисъл не покриват характеристиките на основанията за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК на тази част от въззивното решение.
Въпросите на касатора – ответник /ищец по насрещния иск/ също не са от значение за изхода на конкретния правен спор по насрещния иск за обезщетението за лишаване от ползване на процесния магазин, т.е. не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По този иск въззивната инстанция не е променяла дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното право по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, нито е провеждала процедура по отстраняване нередовност на насрещната искова молба, в която да са навеждани нови фактически твърдения, поради което поставените въпроси в този контекст са изцяло неотносими към конкретния спор и поради това не са намерили разрешение в атакуваното въззивно решение. По същите съображения не е налице и релевираната очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Въпросът на касатора С. за необсъдени доводи и съображения във въззивната жалба и отговора и за необсъдени всички доказателства по делото и неформиране на собствени правни изводи на въззивния съд е абстрактен, при което не може да бъде изведена неговата значимост за изхода на спора по насрещния иск. Въпреки това дори да удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване, следва да бъде посочено, че САС е обсъдил всички доводи и възражения на страните, относими към предявеното правно основание на иска, зачитайки волята на ищеца по насрещния иск да търси правата си на извъндоговорно основание, а именно – общия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Анализирал е и е преценил всички приети в процеса доказателства в тяхната взаимовръзка, като по пътя на анализа и синтеза е направил обоснования извод, излагайки подробни собствени правни мотиви, за неосъществяване на предявеното правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради установяване на договорно основание по процесното правоотношение. По този начин е процедирал изцяло в съответствие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с многобройната безпротиворечива практиката на ВКС.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, наведено от касатора – ищец В. – вероятна недопустимост на обжалваното от него въззивно решение. Както правилно е посочил САС, по първоначалния иск се касае за неправилна правна квалификация, която не накърнява принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /няма произнасяне извън спорния предмет и обхвата на търсената защита/, рефлектираща единствено върху правилността на обжалвания съдебен акт /в този смисъл ТР № 2/ 29.02.2012г. по тълк. д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС/. Не е осъществена наведената от В. хипотеза на произнасяне по непредявен иск на непредявено правно основание. Ищецът и в първоначалната искова молба и в последващите уточнителни молби, вкл. подадената пред въззивния съд, изрично е заявил, че претендира процесното вземане на извъндоговорно основание, като е изложил фактически съображения за това, подведени от съда под съответната правна норма /чл. 61, ал. 2 ЗЗД/ съобразно вменените му от закона правомощия. Именно на това заявено от ищеца правно основание се е произнесъл САС и поради неустановяването му чрез проведения процес на доказване, е отхвърлил иска като неоснователен. Наличието на договорна обвързаност между страните, доказана според въззивната инстанция в процеса, изключваща претендираната извъндоговорна отговорност, е от значение за основателността, а не за допустимостта на предявения иск, респективно за правилността, не за допустимостта на въззивното решение. Правни въпроси, относими към правилността на въззивния акт в горепосочената връзка, обаче не са поставени нито в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Поради неосъществяване на релевираните от страните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1961/30.07.2019г. по в.гр.д. № 5526/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, І състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: