О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 500
гр. София, 21.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 4747 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по частна касационна жалба на Е. И. К. срещу определение № 660 от 21. 09. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 399/2017г. на Кюстендилски окръжен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено определение № 826 от 07. 07. 2017г. по гр. д. № 917/2017г. на Кюстендилски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради липса на международна подведомственост на българските съдилища.
Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторката навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по „съществен материално-правен въпрос – приложението на чл. 8 Регламент № 2201/2003г., считайки че делото не попада в нито една от хипотезите, от която се определя копметентността“, по който сочи противоречиво разрешаване от съдилищата в следната съдебна практика: определение по в.ч.гр.д.№48/2015г. на Търговишки окръжен съд; определение по в.гр.д.№576/2014г. на Ловешки окръжен съд; определение по ч.гр.д.№9/2016г. на Ловешки окръжен съд и определение по в.гр.д.№47/2013г. на Благоевградски окръжен съд, които са приложени към частната касационна жалба, но липсва удостоверяване, че са влезли в сила.
Ответникът по частната жалба – И. С. В. подава отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, приема, че поставеният от касаторката горепосочен въпрос не удовлетворява общото основание за предварителна селекция на касационните жалби по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Всъщност липсва формулиран правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а и такъв не може да бъде уточнен и конкретизиран от касационната инстанция съобразно разрешенията в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Както в частната касационна жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към нея, са изложени единствено оплаквания за правилността на обжалваното определение, свързани с правилността на преценката за отсъствието на компетентност на българския съд по заявения спор съгласно приложимото европейско право / Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета от 27. 11. 2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност/.
Предявеният иск е с правно основание чл. 127, ал. 2 СК за определяне на режим на лични контакти на ищцата с малолетните й деца – И. И. В., ЕГН: [ЕГН] и И. И. В., ЕГН: [ЕГН], и за осъждането й да заплаща на последните, чрез бащата – ответника, месечна издръжка в размер по на 150 лв. на всяко дете.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните по иска с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, че те са български граждани, каквито са и техните две малолетни деца, родени от съвместното им съжителство без сключен граждански брак, и че децата и ответникът са с постоянно местопребиваване в Република А., където живеят и ходят на училище. Кюстендилски окръжен съд е счел за приложима по процесния спор нормата на чл. 8, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета от 27. 11. 2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, определяща общата компетентност по искове за родителска отговорност, какъвто е предявеният иск по чл. 127, ал. 2 ГПК, на съда на държавата – членка по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. Посочил е, че към процесното правоотношение са неприложими чл. 9 и чл. 10 от горепосочения регламент, тъй като не са налице визираните в тях кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране компетентността на българския съд /обичайното местопребиваване на децата на страните е преместено в А. преди много повече от три месеца и не се касае за отвличане на деца/. По отношение на визираната в чл. 12 от регламента пророгация на компетентност въззивният съд е приел, че тази норма е неприложима въпреки, че родителите и децата са български граждани, че децата имат основна връзка с родната България и че обичайното местопребиваване на майката е в България, тъй като бащата – ответник е оспорил изрично в отговора на исковата молба международната подведомственост на българския съд, а съгласно чл. 12, пар. 1 и пар. 3 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета признаването на тази подведомственост /изрично или по друг недвусмислен начин/ от носителите на родителската отговорност е кумулативно изискуемата втора предпоставка за пророгация на компетентността на съда по обичайното местопребиваване на децата. Освен това е посочил, че чл. 12, пар. 1 и 2 от горепосочения регламент са приложими само по отношение на искове за родителска отговорност, когато те са съединени с иска за развод, законна раздяла и унищожаване на брака.
Общо основание за допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 274, ал 3 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК ще е налице всякога при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Наведените от касаторката горепосочени основания са такива по съществото на касационното обжалване /по правилността на атакувания съдебен акт/, а не по предварителната му фаза за селекция на касационните жалби, регламентирана с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Дори да можеше да се приеме за осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване за приложението на правилото на чл. 8 и на изключението по чл. 12 Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета за компетентността на съдилищата на държавите – членки на ЕС по искове за родителска отговорност, не е налице соченото от касаторката допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това е така от една страна поради неприлагането на влезли в сила съдебни актове, на които обжалваният акт противоречи, само каквито формират съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като това обстоятелство е достатъчно основание според т. 3 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за недопускане на касационния контрол. От друга страна е формирана задължителна практика на ВКС по чл. чл. 274, ал. 3 ГПК, уеднаквяваща противоречивата практика на въззивните съдилища: определение № 7 от 9.01.2014 г. по ч. гр. д. № 6366 / 2013г. на I ГО, с която атакуваното въззивно определение е изцяло съобразено и наличието на която изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Според последната общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8 Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В решение на Съда /III състав/ на ЕО от 02.04.2009г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване е разяснено, че понятието за обичайно пребиваване по смисъла на чл. 8, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава – членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8 Регламент (ЕО) № 2201/2003 се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Обстоятелството, че малолетните деца на страните в процеса живеят в [населено място], А., заедно с баща си, от повече от три години, където ходят и на училище, определя тяхното обичайно местопребиваване в А. и международната подведомственост на предявения иск по чл. 127, ал. 2 ГПК на австрийските съдилища, при неосъществено по делото някое от приложимите към предявените самостоятелно искове за родителска отговорност, отделно от исковете за развод, законна раздяла и унищожаване на брака, изключения на чл. 9, 10 и 12 Регламент (ЕО) № 2201/2003.
На основание изложеното, поради неосъществяване на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, такова не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 660 от 21. 09. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 399/2017г. на Кюстендилски окръжен съд, гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.