О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 834
гр.София, 04.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2346 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК и чл.274, ал.2 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. Д. Н., Е. П. Н., Е. Д. Н. и Х. С. Н. против решение № 951 от 11.2.2019 г., постановено по гражданско дело № 9700 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, първи IV „А“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 317638 от 19.1.2018 г. по гр. д. №24036 по описа за 2012 г. на Софийския районен съд, I Г.О., 47 състав, за осъждане на всеки един от касаторите да заплати на основание чл.59 от ЗЗД на М. С. О. по 5 332 лв. обезщетение за ползването на апартамент № 24, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх.““, ет., за периода от 16.5.2007 г. до 16.5.2012 г., както и по частна жалба на Е. Д. Н., Х. С. Н. и С. Д. Н. срещу определението от 13.03.2019 г. на Софийския градски съд, с което е допълнено решението по делото с осъждането им да заплатят 500 лв. разноски.
Касаторите твърдят, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. С. Д. Н. сочи като основания за допускане на касационното обжалване т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните? Според касатора не е разгледано твърдението му във въззивната жалба за съществуването на престъпни обстоятелства във връзка с изготвянето на проект на съдебен акт от съдията-докладчик в състава на ВКС при разрешаване на преюдициалния въпрос за собствеността върху апартамента.
2. Гражданският съд има ли качеството на друг държавен орган по смисъла на чл.205 от НПК? Ако отговорът е положителен, гражданският съд длъжен ли е да уведоми и изчака произнасянето на органите на досъдебното производство, когато в гражданския процес е сезиран с доводи за извършено престъпление, което е от значение за изхода на гражданския спор?
3. Гражданският съд притежава ли материална компетентност да преквалифицира доводи за наличието на престъпни обстоятелства в такива за допуснати пропуски при водене и решаване на делото, за което се твърди, че е от значение за гражданския спор? Ако отговорът е положителен, гражданският съд длъжен ли е при формиране на своята преценка относно същността на доводите на страните да вземе предвид всички приети доказателства, както и ноторно известните му факти?
Е. П. Н. смята, че спрямо нея решението на въззивния съд е очевидно неправилно поради несъобразяване с практиката на ВКС, съдържаща се в ТР №3/2012 г. на ОСГК по отношение на предела на легитимиращия ефект на конститутивния нотариален акт. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички нейни възражения в противоречие с практиката на ВКС.
Е. Д. Н. и Х. С. Н. също желаят да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Поставят и въпроса дали е налице имуществена нееквивалентност за ищеца по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД като резултат от владението на едно лице върху вещта, при положение че вещта е владяна същевременно от друго лице, по отношение на което ищецът не доказва наличие на право на собственост върху вещта.
М. С. О. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва касационните жалби и частната жалба и по същество. Претендира за заплащане на 500 лв. разноски за касационното производство.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
М. О. е изложила в исковата си молба, че е собственик на процесния апартамент по силата на извършена през 2006 г. покупко-продажба. Ответниците Е. Д. Н., С. Д. Н., Е. П. Н. и Х. С. Н., които са роднини и живеят в едно домакинство, ползват апартамента без правно основание от месец декември 2006 г. Те са водили дело, за да установят, че тя и нейният продавач не са собственици, което е приключило с отхвърляне на иска. Ето защо ищцата е поискала всеки един от ответниците да бъде осъден да и заплати обезщетение за периода от 16.05.2007 г. до 16.05.2012 г. в размер на 5 332 лв. според уточнителна молба от 11.03.2016 г.
В отговора на исковата молба С. Д. Н., Е. П. Н. и Х. С. Н. са оспорили правото на собственост на ищцата и са поискали спиране на производството заради висящо срещу тях дело по чл.108 от ЗС за предаване владението на апартамента.
Ответницата Е. Н. на свой ред е също е оспорила правото на собственост на ищцата и е заявила, че е придобила по давност апартамента, тъй като го е владяла безпрепятствено от 2000 г. до завеждане на иска с правно основание чл.108 от ЗС.
Спорът относно собствеността върху апартамента е бил разрешен с влязлото в сила решение I 124-117 от 13.08.2013 г. по гр.д.№ 44456 по описа за 2011 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, 124 състав. С това решение е признато за установено по отношение на Е. Д. Н., С. Д. Н. и Х. С. Н., че М. О. е собственик по силата на покупко-продажбата от 2006 г., отхвърлен е инцидентният установителен иск на Х. С. Н. срещу М. О. за придобиване правото на собственост по давност и ответниците са осъдени да предадат на М. О. владението върху апартамента. Преди това с решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/09 г. на ВКС, I ГО, е отхвърлен предявеният от Е. Д. Н. против Б. В. Б. и Б. Д. Б./праводатели на М. О./, отрицателен установителен иск, че не са собственици на апартамента.
Позовавайки се на силата на пресъдено нещо на решението по иска с правно основание чл.108 от ЗС, първоинстанционният съд е приел, че ответниците са ползвали без основание апартамента през исковия период, поради което ги е осъдил да заплатят поисканото обезщетение.
Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение Е. Д. Н. е посочила, че Е. Н. не е била ответник по иска с правно основание чл.108 от ЗС и че ищцата не е доказала спрямо тази ответница правото си на собственост върху апартамента. С. Д. Н. е обосновал своята въззивна жалба с твърдението си, че съставът на ВКС, който не е допуснал касационно обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 от ЗС е извършил процесуално нарушение. Съдията-докладчик е укрил някои факти, които биха обусловили нередовност на исковата молба и биха довели до обезсилване на решенията и прекратяване на производството. Макар това обстоятелство да подлежи на установяване по друг ред от прокуратурата, той е поискал въззивният съд да се произнесе по този довод.
Въззивният съд е приел, че решението по иска с правно основание чл.108 от ЗС се ползва със сила на пресъдено нещо и стабилитет, поради което оплакванията в жалбата на С. Н. с искане това решение да не бъде зачетено поради твърдяно процесуално нарушение от касационната инстанция, са недопустими възражения, които не следва да се обсъждат. Обосновал е извода, че Е. Н. не е могла да придобие апартамента по давност с преклудирането на това възражение заради СПН на решението по приключилото през 2015 г. производство по иска с правно основание чл.108 от ЗС, поради което до образуване на настоящото дело през 2012 г. не тече нов давностен срок. Този съд е посочил, че Е. Н. действително не е била страна по предходните дела и не е обвързана от силата на пресъдено нещо, но не е предявила в отговора на исковата молба възражение за придобиване на апартамента по давност. Затова е недопустимо други лица-в случая ответниците Х. Н. и Е. Н. да предявяват от нейно име такова възражение. Независимо от това съдът е разгледал по същество възражението, че апартаментът е бил придобит по давност от всички ответници и въз основа на събраните доказателства е достигнал до извода, че не е изтекъл необходимият десетгодишен давностен срок. Приел е също, че не е оборен легитимиращият ефект на нотариалния акт за покупко-продажба, поради което ищцата е собственик на апартамента и ответниците и дължат обезщетение за ползването му без основание.
В така изложените мотиви въззивният съд подробно, аргументирано и задълбочено е обсъдил всички доводи и възражения на ответниците и обосновано ги е приел за неоснователни. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение на въпроса дали второинстанционният съд е длъжен да разгледа всички доводи и възражения на страните съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
Желаните отговори на другите поставени от касатора С. Д. Н. са в противоречие с процесуалните норми на чл.229, ал.1, т.5, чл.297, чл.299, чл.300 и чл.303, ал.1, т.2 от ГПК. Касаторът твърди, че във връзка с решаването на делото по иска с правно основание чл.108 от ЗС съдията-докладчик във ВКС е извършил престъпление, което е трябвало да се обсъжда и установи от въззивния съд по настоящото производство. При разглеждането на делото обаче не се разкриват данни за такова престъпно обстоятелство, няма узнаване за престъпление по смисъла на чл.205, ал.2 от НПК, няма влязла в сила присъда срещу члена на състава на ВКС, нито е влязло в сила решение по отмяна на основание чл.303, ал.1, т.2 от ГПК на решението по иска с правно основание чл.108 от ЗС. Следователно, зачитайки влязлото в сила и неотменено по реда на извънредните способи за контрол решение по иска с чл.108 от ЗС, съдът е приложил ясните и ненуждаещи се от тълкуване процесуални норми, поради което по тези въпроси касационно обжалване също не следва да се допуска.
Касаторът Е. П. Н. смята, че спрямо нея решението на въззивния съд е очевидно неправилно поради несъобразяване с практиката на ВКС, съдържаща се в ТР №3/2012 г. на ОСГК по отношение на предела на легитимиращия ефект на конститутивния нотариален акт. Въззивният съд действително е констатирал, че Е. П. Н. не е била страна по другите дела и спрямо нея не важи силата на пресъдено нещо, но е приел, че тя не е оборила легитимиращия ефект на нотариален акт № 41/2006 г. Този извод няма никакво отношение към въпроса, разрешен с ТР № 3/2012 г., в което е прието, че само констативните нотариални актове подлежат на отмяна по реда на чл.537, ал.2 от ГПК. В отговора на исковата молба Е. П. Н. не е повдигнала никакви конкретни оспорвания на нотариалния акт посредством твърдения за свои права, посредством опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или твърдения, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. При това положение нотариалният акт има легитимиращо действие по отношение на посочения в него за собственик/в този смисъл-ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Следователно разрешението на въззивния съд относно легитимиращото действие на нотариалния акт съответства на приложимата практика на ВКС, поради което по този въпрос на Е. П. Н. касационно обжалване не следва да се допуска.
Въпросът на касаторите Е. Д. Н. и Х. С. Н. предполага възможността те да ползват апартамента на основание, което те черпят от евентуални права на Е. Н.. Както се посочи по-горе обаче, Е. Н. не е заявила някакви свои конкретни права върху апартамента, а ищцата е доказала спрямо нея, че е собственик. Следователно техният въпрос е напълно неотносим към спора и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторите дължат на М. О. 500 лв. разноски за касационното производство.
Частната жалба на Е. Д. Н., Х. С. Н. и С. Д. Н. против определението от 13.03.2019 г., с което се допълва решението на Софийския градски съд с осъждането им да заплатят 500 лв. разноски, е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Обжалваното определение е мотивирано, поради което не е нищожно, както твърдят жалбоподателите, но е неправилно. Видно от приложената към отговора на въззивната жалба разписка, платената в брой от М. С. О. сума от 500 лв. за адвокатско възнаграждение е предназначена само за процесуалната защита срещу въззивната жалба на Е. П. Н.. Следователно само тази ответница дължи разноските за въззивната инстанция, поради което определението за допълване на решението в частта за разноските трябва да бъде отменено в обжалваните части, с които са осъдени и останалите ответници да заплатят сумата от 500 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 951 от 11.2.2019 г., постановено по гражданско дело № 9700 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, първи IV „А“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 317638 от 19.1.2018 г. по гр. д. №24036 по описа за 2012 г. на Софийския районен съд, I Г.О., 47 състав, за осъждане на всеки един от касаторите да заплати на основание чл.59 от ЗЗД на М. С. О. по 5 332 лв. обезщетение за ползването на апартамент № 24, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх.““, ет., за периода от 16.5.2007 г. до 16.5.2012 г.
ОСЪЖДА Е. Д. Н.-[ЕГН], С. Д. Н.-[ЕГН], Х. С. Н.-[ЕГН], и Е. П. Н.-[ЕГН], да заплатят на М. С. О.-[ЕГН], сумата 500/петстотин/ лв. разноски за касационното производство.
ОТМЕНЯ определение № 6279 от 13.03.2019 г., с което е допълнено гореописаното решение по делото, В ЧАСТИТЕ, С КОИТО Е. Д. Н., С. Д. Н. и Х. С. Н. са осъдени да заплатят 500 лв. разноски за въззивното производство на М. С. О..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: