3
Опр. ч.т.д. 184/11 на ВКС- ТК, ІІ ро отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№377
гр. София, 03.05.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски ч. т. дело №184 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от страна на пълномощника на Т. П. Д. и Ю. П. П. срещу определение №27 от 12.01.2011г. по ч. гр. д. № 8/11 г. на В. апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Т. окръжен съд определение от 23.11.2010 г. по гр.д. № 27/2010 г., с което по реда на чл.248 от ГПК е отказано изменение на постановеното по същото дело решение в частта за разноските в частта над присъденото и платено адвокатско възнаграждение от 1450 лева до размера на 4 200 лева- договорено адвокатско възнаграждение .
Частните жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон.
Ответната страна не изпраща отговор на частната касационна жалба .
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че е налице значим за спора правен въпрос който, с оглед изложеното в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е: следва ли да се присъдят като разноски пред съда договорено, но незаплатено от страната възнаграждение за адвокат и транспортните и квартирни разходи на същия. Според жалбоподателите по този въпрос е налице противоречива практика на съдилищата.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд се основава, на обстоятелството, че по представения договор за правна помощ, жалбоподателите са заплатили на процесуалния представител по делото адв. К. от САК само сумата в размер на 1450 лева-общо от общодоговореното възнаграждение от 4200 лева, поради което и няма основание за присъждане на останалите претендирани като разноски суми за договорено, но незаплатено възнаграждение за адвокат, както и квартирни и транспортни разходи, доколкото за последните изобщо не се установява да са направени от Т. П. Д. и Ю. П. П. във връзка с воденето на конкретното дело.
Така формулираният правен въпрос: следва ли да се присъдят като разноски пред съда договорено, но незаплатено от страната възнаграждение за адвокат и транспортните и квартирни разходи, в действителност се явява от значение за спора, доколкото решаващият състав го е разгледал и е формирал правната си воля, с оглед разрешаването му. Отговорът , който последният е дал в обжалвания акт, обаче е напълно в унисон с константната съдебна практика на ВКС по въпроса. В редица свои актове ВКС застава зад становището, че разноски се присъждат от съдилищата само при доказване, че такива реално са извършени.Това се отнася и специално за адвокатското възнаграждение. Условие за присъждането му е доказване на самото плащане/ договор за правна помощ, съдържащ и разписка за плащане, изрична разписка, фактура, документ за банков превод и прочие/ така : определение №276/07.05.2009 г. по ч.т.д. № 301/2009 на ВКС, ІІ т.о. , опр. №20/13.02.2009 по ч.т.д. 477/08 на ВКС ІІ т.о. , опр. № 56/16.10.2008 г. по т.д. №31/2008 на ВКС, І т.о., определение №535/09.07.2010 г. по ч.т.д. № 388/2010 г. на ТК, ІІ т.о. на ВКС и други/. Това важи и за останалите разходи. Наличието на константна съдебна практика на ВКС по обуславящия въпрос и съответствието на обжалвания акт на въззивната инстанция изключва основанията за допускане до касация, сочени от частния жалбоподател-противоречива съдебна практика по въпроса . Отделен е въпросът, че част от приложените към частната касационна жалба съдебни определения не обосновават наличие на противоречива съдебна практика, тъй като са постановени от Върховния административен съд , а съгласно т.3 от ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК по тълк. дело №1/2009 г.: понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища . Останалите приложени определения третират въпроса за начина на определяне на минималното възнаграждение за адвокат във връзка с приложението на пар. 2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и относно прилагането на чл.78 ал.5 от ГПК, респ. чл.64 ал.4 от ГПК/отм./, които правни въпроси са изцяло извън предмета на спора по настоящото дело и са несъотносими към него, поради което също така не установяват наличие на противоречива съдебна практика по въпроса.
Представената с допълнителна молба от 31.03.2011 г. съдебна практика/ Опр. №46/08.02.2011 г. по ч.гр.д. №37/2011 на ГК, ІІ г.о. на ВКС/ няма характер на задължителна практика на ВКС по смисъла на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК, в който случай единствено, съдът следва да се съобразява с нея и без да е посочена и приложена от страната. Доколкото същата не е представена със самата частна касационна жалба, а едва след изтичането на едноседмичния срок по чл.275 ал.1 от ГПК същата не следва да се обсъжда.
С оглед изложеното Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №27 от 12.01.2011г. по ч. гр. д. № 8/11 г. на В. апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.