1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
гр. София, 11.12. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1484 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Д. и на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрк. С. К. срещу решение № 520 от 07.03.2017г. по т. дело № 5157/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
Касаторът – ищец [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 1319 от 25.07.2016г. по т. дело № 6010/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав и на постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 4641 от 01.09.2016г. по същото дело са отхвърлени предявените от [фирма] кумулативно обективно съединени искове по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 208 КЗ /отм./ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ЗАД [фирма], заместен в процеса на основание чл. 227 ГПК от правоприемника му [фирма], да заплати на [фирма] на основание чл. 208 КЗ /отм./ горницата над сумата 43 050 лв. до пълния предявен размер от 61 192,50 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка имущество полица № 03200191400023/19.02.2014г. за настъпило застрахователно събитие кражба на застрахования автомобил на 22.04.2014г., и на основание чл. 86 ЗЗД горницата над сумата 1 594,58 лв. до пълния предявен размер от 2 266,57 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода 08.05.2014г. – 16.09.2014г., и за датата 17.09.2014г. С въззивния съдебен акт [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 118,60 лв. – разноски пред СГС и сумата 465,25 лв. – разноски пред САС. Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на решението на САС поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Основното му оплакване е, че въззивният съд е достигнал до погрешно заключение относно размера на дължимото обезщетение, а именно същият да бъде редуциран с 30 % на основание чл. 207, ал. 2, във връзка с чл. 207, ал. 1 КЗ /отм./. Излага твърдението, че оставянето на малкия талон в открадното МПС не е обусловило и/или улеснило настъпването на застрахователното събитие, нито е повлияло за размера на вредата.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Съдът следва ли служебно да прилага разпоредбата на чл. 207, ал. 2, във връзка с чл. 207, ал. 1 КЗ /отм./, когато подобно възражение не е въведено в предмета на спора от страните?” – според касатора този въпрос е решен в противоречие с решение № 4 от 04.02.2014г. по т. дело № 23/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 79 от 29.06.2012г. по т. дело № 802/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. „Е ли целта на закона, инкорпорирана в чл. 207, ал. 2 във връзка с чл. 207, ал. 1 КЗ /отм./, застрахователното обезщетение да бъде намалявано независимо дали неизпълнението на задължението е допринесло за настъпване на застрахователното събитие?” – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрк. А. П. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подробни съображения за правилност на обжалвания съдебен акт излага в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв. за касационното производство.
Ищецът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба на ищеца [фирма].
Касаторът – ответник [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1319 от 25.07.2016г. по т. дело № 6010/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 9 състав в частта, с която са уважени предявените от [фирма] кумулативно обективно съединени искове по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 208 КЗ /отм./ и чл. 86 ЗЗД като ответникът ЗАД [фирма], заместен в процеса на основание чл. 227 ГПК от правоприемника му [фирма], е осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 208 КЗ /отм./ сумата 43 050 лв. – претендирано застрахователно обезщетение по застраховка имущество полица № 03200191400023/19.02.2014г. за настъпило застрахователно събитие кражба на застрахования автомобил на 22.04.2014г., и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 1 594,58 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода 08.05.2014г. – 16.09.2014г., и за датата 17.09.2014г. Прави оплакване за недопустимост, евентуално за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че въззивният съд е направил неправилен и необоснован извод, само въз основа на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, при липсата на доказателства по делото, че лизингополучателят е активно легитимиран по иска по чл. 134, ал. 1 ЗЗД да предяви правото на застрахователно обезщетение на лизингодателя към застрахователя и да иска присъждането на претендираната сума в полза на лизингодателя.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът излага твърдението за недопустимост на производството поради липса на право на иск в полза на ищеца. Релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Въпросът, свързан с наличие на активна процесуална легитимация на ищеца по иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД според касатора е решен в противоречие с решение № 1517 от 06.06.1973г. по гр. дело № 982/1973г. на ВС, I г. о., определение № 539 от 11.07.2011г. по т. дело № 488/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. и се решава противоречиво от съдилищата – определение № 14 от 04.01.2013г. по т. дело № 716/2011г. на Окръжен съд Шумен, решение № 527 от 07.03.2017г. по в. гр. дело № 4715/2016г. на Апелативен съд София и решение № 1412 от 02.03.2017г. по гр. дело № 3716/2015г. на Софийски градски съд /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
2. „Кои са фактите, които имат решаващо значение за установяване качеството на кредитор на лизингополучателя спрямо лизингодателя при предявяване на иск по чл. 134 ЗЗД за изплащане на обезщетение по имуществена застраховка” – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ищците [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не изразяват становище по касационната жалба на ответника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са редовни от външна страна – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел наличието на процесуална легитимация на ищеца [фирма] по предявените искове по чл. 134 ЗЗД, предвид следните обстоятелства: ищецът е кредитор, има неудовлетворено притезание към [фирма] по поетия от последния дълг със сумата, явяваща се разлика между полученото застрахователно обезщетение по договор за застраховка, сключен с полица № 03200191400023/19.02.2014г., за настъпило застрахователно събитие кражба на застрахования автомобил на 22.04.2014г., и останалите дължими по договора за финансов лизинг от 20.02.2013г. вноски; длъжникът [фирма] бездейства при събиране на вземането си от ответника за застрахователно обезщетение, като не е предявил иск и с писмо от 09.07.2014г. е отказал сам да предявява такъв; неупражняването на правата на [фирма] заплашва удовлетворяването на правата на [фирма] по описаното в исковата молба вземане.
Съдебният състав е установил, че между [фирма] като лизингополучател и [фирма] като лизингодател е възникнало правоотношение по договор за финансов лизинг на МПС от 20.02.2013г., по силата на който лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя багер марка C. 580 SR – 4PT. Констатирал е, че за отдаденото на лизинг имущество с рег. № С 06715 е сключен договор за застраховка имущество между собственика лизингодател и ответника ЗАД [фирма], преобразуван чрез вливане в правоприемника му [фирма]. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 22.04.2014г. се е реализирал покритият от застраховката риск – кражба на застрахования автомобил.
Констатирал е образуването пред застрахователя на щета № 03100110191403711/22.04.2014г. и отказът на същия с писмо с изх. №[ЕИК]/02.06.2014г. да заплати застрахователно обезщетение на основание непредставянето на оригинала на регистрационния талон част II /малък талон/ и оставянето от водача на МПС на която и да е част от свидетелството за регистрация в автомобила /т. 4.4, чл. 11.4.3 и чл. 42.10 от общите условия към договора за застраховка/. Счел е за безспорно установено, че свидетелството за регистрация част II е било оставено от водача при напускане на автомобила вътре в застрахования автомобил и се е намирало там към момента на извършване на кражбата на застрахованото имущество. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, решаващият съд е приел, че оставянето на регистрационния талон в откраднатото МПС, обект на застраховка имущество, при настъпване на застрахователното събитие – кражба, не съставлява значително с оглед интереса на застрахователя неизпълнение на задължението по застрахователния договор по смисъла на чл. 211, ал. 2 КЗ /отм./ и не е основание за пълен отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по чл. 208 КЗ /отм./, но същото може да доведе до намаляване на съответното застрахователно обезщетение на основание чл. 207, ал. 2 КЗ /отм./ в случай, че застрахователното събитие е настъпило. Счел е за неоснователни поддържаните от ответника доводи за наличие на уговорени в договора предпоставки за постановяване на отказ за заплащане на застрахователно обезщетение и е изложил съображения, че неизпълнението от страна на застрахованото лице на поето задължение с т. 42.10 от Общите условия да не оставя в застрахованото МПС регистрационния талон на автомобила не се намира в причинна връзка с извършеното противозаконно отнемане на автомобила, не е от естество да допринесе за настъпване на същото и че клаузата от общите условия, предвиждаща възможността застрахователят да откаже плащане на застрахователно обезщетение при установяване на неизпълнение, противоречи на императивната разпоредба на чл. 211 КЗ. Приел е, че неизпълнението на това задължение е от естество да осуети евентуалната възможност за предотвратяване на вредите от застрахователното събитие от контролните органи за движение по пътищата и евентуалната възможност откраднатото МПС да бъде открито, доколкото регистрационният талон част II е изискуемият за представяне при управление на автомобила документ съгласно чл. 33 от Наредба I-45/24.03.2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркетата, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните ППС, и в този смисъл покрива състава на чл. 207, ал. 1 КЗ /отм./.
Съобразявайки практиката на ВКС по сходни случаи, определеният с решенията по чл. 290 ГПК размер на намалението на застрахователно обезщетение, предложението на ответника за постигане на споразумение за намаляване размера на застрахователно обезщетение при размер на намалението около 50 % – 70 % и възраженията на ищеца, свързани с бързото уведомяване на органите на МВР за кражбата и обявяването на автомобила за издирване, решаващият съдебен състав е определил размер на намаление на дължимото застрахователно обезщетение от 30 %.
При кредитиране на заключението на приетата и неоспорена съдебна авто-техническа експертиза и с оглед постигнатата между страните уговорка в договора за ограничаване отговорността на застрахователя при реализиран по застраховката риск до размер 61 500 лв. и определеното намаление от 30 %, Софийски апелативен съд е приел, че искът по чл. 208 КЗ /отм./ е основателен за сумата от 43 050 лв.
Решаващият съдебен състав е счел за неоснователен довода на ответника за неправилност на първоинстанционното решение в частта по уважения иск по чл. 86 ЗЗД, като е изложил съображения, че определеният в т. 61.1.1 от общите условия по–дълъг срок за заплащане на обезщетение от застрахователя противоречи на императивната норма на чл. 208 КЗ /отм./ и не обвързва страните. Констатирайки предаването на застрахователя на необходимите за установяването на щетата документи към датата на завеждане на щетата – 22.04.2014г., Софийският апелативен съд е приел, че към сочената с исковата молба начална дата на периода, за който се претендира обезщетение по чл. 86 ЗЗД – 08.05.2014г., ответникът е бил в забава за изпълнение на паричния си дълг и дължи обезщетение за забава в размер 1 594,58 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място]:
Процесуалноправният въпрос, свързан със служебното приложение на разпоредбата на чл. 207, ал. 2 КЗ /отм./ при невъведено възражение в предмета на спора от страните, не съответства на данните по делото, тъй като ответникът своевременно в срока по чл. 131 в отговора на исковата молба е релевирал възражение за недължимост на претендираното застрахователно обезщетение поради неизпълнение от застрахования на задълженията по т. 42.10 и т. 44.5 от Общите условия „Каско на МПС“ за България и Европа /Еврокаско/“ и възникване за застрахователя на правото на отказ по т. 11.4.3 от посочените Общи условия
По отношение на материалноправния въпрос, свързан с намаляването на застрахователното обезщетение, поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 79 от 29.06.2012г. по т. дело № 802/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 211 от 06.12.2012г. по т. дело № 1029/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 22 от 12.09.2013г. по т. дело № 679/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 86 от 18.07.2014г. по т. дело № 2230/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други съдебни актове, съгласно която оставянето на регистрационнния талон в откраднато МПС, обект на застраховка „Каско на МПС“, при настъпване на застрахователно събитие – кражба, не съставлява значително с оглед интереса на застрахователя неизпълнение на задължението по застрахователния договор по смисъла на чл. 211, ал. 2 КЗ и като такова не е основание за пълен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение по чл. 208 КЗ. Нарушението на задължението да не оставя която и да е част от регистрационния талон на автомобила в МПС, изрично предвидено в застрахователния договор, може само да доведе до намаляване на съответното застрахователно обезщетение, съгласно чл. 207, ал. 2 КЗ, но не и да обоснове пълен отказ от изплащане на обезщетение.
По смисъла на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 79 от 29.06.2012г. по т. дело № 802/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., с оглед предвиденото в чл. 207, ал. 2 КЗ следва да се приеме, че за упражняване потестативното право на застрахователя за намаляване на застрахователното обезщетение, в случай на предписано от застрахователя определено поведение, на още по – голямо основание – при изрично уговорена между страните договорна клауза с това съдържание и санкция, не е нобходимо обективно установяване на причинна връзка между неизпълнението на конкретното задължение и настъпването на конкретното застрахователно събитие, но подлежи на преценка вида на съответното неизпълнение спрямо вида на застрахователното събитие; неизпълнението ще е санкционируемо само за задължение, което е от естество да способства настъпването на застрахования риск и/или да повлияе върху размера на вредите, в съотвествие с чл. 207, ал. 1 КЗ; именно в допускането на възможността, а не в безспорното установяване на тази причинност, законодателят санкционира това неизпълнение само с намаляване, а не с пълен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формираната практика на ВКС не се налага да бъде променяна.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като касаторът не е посочил и не е представил противоречива практика на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, по релевантните за спора въпроси.
С оглед на изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и са отхвърлени частично предявените искове.
По касационната жалба на ответника [фирма], [населено място]:
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост по процесуалноправния въпрос, свързан с наличието или липсата на активна процесуалноправна легитимация на ищеца, е неоснователен. По отношение на поставения процесуалноправен въпрос в съдебната практика и доктрината липсват противоречиви становища относно предпоставките за възникване и упражняване правото на длъжника по реда на чл. 134 ЗЗД, включително и за установяване качеството кредитор на ищеца – процесуален субституент. По смисъла на цитираното от касатора решение № 1517 от 06.06.1973г. по гр. д. № 982/1973г. на ВС, I г.о., съдържащо принципно становище по законовите предпоставки за възникване на правото по чл. 134 ЗЗД и разпределението на доказателствената тежст, при предявяване на иск по чл. 134 ЗЗД ищецът трябва да установи, че е кредитор и правния си интерес от водене на същия, а правният интерес е налице, когато длъжникът бездейства при събиране на свое вземане и кредиторът не може да се удовлетвори от имуществото му. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 709 от 18.05.2006г. по т. дело № 1037/2004г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 1058 от 10.12.2004г. по т. дело № 151/2004г. на ВКС, ТК, II т. о. Цитираното от касатора решение № 68 от 30.06.2010г. по т. дело № 933/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. е неотносимо, тъй като съответното въззивно решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса „Предпоставка за уважаването на иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ ли е намаляването на масата на несъстоятелността в резултат от извършеното от длъжника след началната дата на неплатежоспособност изпълнение на парично задължение?“.
Съгласно постоянната практика на ВКС допустимостта на иска зависи от твърдените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум. Разпоредбата на чл. 134 ЗЗД урежда непрекия иск на кредитора за защита на чужди права – имуществените права на неговия длъжник, когато последният бездейства и по този начин заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражняването на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. За да бъде допустим иска, предявен по реда на чл. 134 ЗЗД, е необходимо да са налице следните процесуални предпоставки: 1/ ищецът /процесуален субституент/ да твърди, че има качеството на кредитор спрямо дадено лице /в случая лизингодател/, т. е. че има вземане към това лице, възникнало на договорно или извъндоговорно основание; 2/ ищецът /процесуален субституент/ да твърди, че неговият длъжник и титуляр на правата, които се защитават с предявения иск, бездейства и не упражнява имуществените си права; 3/ неупражняването на правата на длъжника заплашва удовлетворяването на ищеца /процесуалния субституент/, т. е. с бездействието си длъжникът рискува да намали имуществото си; 4/ ищецът в качеството си на процесуален субституент следва да претендира осъждане на ответника не за себе си, а за носителя на притезанията.
Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска.
В настоящия случай ищецът е изложил твърдения, че е кредитор на [фирма] – има конкретно неудовлетворено вземане към него, произтичащо от сключен договор за финансов лизинг, както и че посоченото дружество бездейства по отношение на събиране на вземането за застрахователно обезщетение от ответното застрахователно дружество, като бездействието ще доведе до намаляване на имуществото и ще осуети удовлетворяване на вземането на ищеца. Съобразявайки изложените твърдения в исковата молба и заявения петитум, въззивният съд е направил извод за допустимост на предявения иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД, която преценка е в съответствие с постоянната съдебна практика по приложението на чл. 134 ЗЗД.
Позоваването на противоречие с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 539 от 11.07.2011г. по т. дело № 488/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. е неоснователно. С посочения съдебен акт не е допуснато до касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд, поради което няма характер на постоянна съдебна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК.
Имайки предвид принципните разрешения, дадени в горепосочените решения на ВКС и ВС, липсва основание да се приеме, че въпросът относно активната процесуална легитимация на ищеца по иск по чл. 134 ЗЗД е противоречиво разрешаван от съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Съществуването на практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК изключва приложното поле на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Отговорът на материалноправния въпрос, свързан с фактите, които имат решаващо значение за установяване качеството на кредитор при предявяване на иск по чл. 134 ЗЗД, както и преценката дали ищецът е кредитор на лизингодателя относно твърдяното вземане, дали лизингодателят бездейства или е предприел действия за защита на имуществените си права и дали лизингодателят има вземане срещу ответника, са в зависимост от конкретните събрани по делото доказателства. Доколко правилно съдебният състав е установил фактическата обстановка въз основа на представените доказателства и е приложил правилата на логическото мислене е въпрос, относим към правилността /обосноваността/ на въззивния съдебен акт, и направените в тази насока оплаквани представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поради изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която исковете са частично уважени.
С оглед изхода на спора, на страните не се дължи присъждане на разноски.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 520 от 07.03.2017г. по т. дело № 5157/2016г. на Апелативен съд София, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.