16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
гр. София, 04.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2546 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. И. И. срещу решение № 1957 от 24.07.2018 г. по т. дело № 3286/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 807 от 28.04.2017 г. по т. д. № 7945/2014 г. на Софийски градски съд, VI т. о., 5 състав в частта, с която по иск с правно основание чл. 7 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е осъдено да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД сумата 4 295 779,16 лв., представляваща незаплатена част от дължими надбавки за отдадена/използвана реактивна електрическа енергия за периода от м. март до м. октомври 2014 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 20.11.2014 г. до окончателното погасяване на задължението; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 213 663,11 лв. – мораторна лихва върху задълженията за всеки месец за периода март – октомври 2014 г., считано от датата на падежа по всяка месечна фактура до датата на исковата молба – 20.11.2014 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 17 676,29 лв. – мораторна лихва върху сумата 2 265 958 лв. за периода 20.11.2014 г. – 17.12.2014 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 8 831,80 лв. – мораторна лихва върху сумата 453 191,78 лв., дължима за периода 20.11.2014 г. – 28.01.2015 г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. При определяне на правната квалификация на иска достатъчно ли е съдът да се позове на онези норми, които определят основните белези на спорното право и характера на предявения иск, или правната квалификация следва да съдържа изчерпателно изброяване на всички норми, относими към съществуването или несъществуването на спорното право? – противоречие с решение № 50 от 06.03.2015 г. по гр. д. № 3359/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. В обхвата на инцидентния контрол по чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК попада ли законосъобразността на подзаконовите нормативни актове, предвид чл. 195, ал. 1 АПК? Инцидентното констатиране на материалната незаконосъобразност на подзаконов административен акт от гражданския съд по повод на спор за материално право, породено или обусловено от този акт, може ли да има различни темпорални граници от тези, които административнопроцесуалната норма предвижда при изричната му отмяна? Касаторът поддържа, че тези два правни въпроса са от значение за развитието на правото поради това, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК е непълна и не съдържа отговор на въпроса дали инцидентният контрол за материална законосъобразност с изключен по отношение на подзаконовите нормативни актове, предвид действието на тяхната отмяна по съдебен ред занапред /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
3. Определянето в наредба на надбавка, цена, която не е изрично посочена от закона в списъка на подлежащите на регулиране цени, попада ли в рамките на материалната компетентност на административния орган въз основа на законова делегация, предоставена за определяне на методите за регулиране на цените, правилата за тяхното образуване, определяне и изменение? Касаторът поддържа, че този материалноправен въпрос е от значение за развитие на правото, тъй като нормите на чл. 30 и чл. 36, ал. 3 ЗЕ /в редакцията, касаеща процесния период/ са непълни и не съдържат яснота за това дали законодателят е делегирал на комисията правомощие за регулиране на цените, изрично изброени като подлежащи на регулиране в чл. 30 ЗЕ или в обхвата на предоставената компетентност се включват и други плащания, извън регулираните цени /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
4. Цена за електрическа енергия по чл. 30, ал. 1 ЗЕ ли е надбавката по чл. 7, ал. 1 от наредбата? Дължи ли се цена за реактивна енергия като вид електрическа енергия? Касаторът поддържа, че въпросите са от значение за развитие на правото, предвид непосочването на надбавката като вид подлежаща на регулиране цена в чл. 30, ал. 1 ЗЕ и същевременно регулирането й в наредбата /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
5. Каква e целта на надбавката за реактивна електрическа енергия? Ако надбавката е цена, допустимо ли е целта на определянето й да е стимулиране на присъединените към мрежата ползватели към предприемане на мерки за минимизиране на реактивната енергия, независимо дали е използвана или отдадена? Според касатора въпросът е от значение за развитието на правото, тъй като нормата на чл. 30, ал. 1 ЗЕ е неясна, доколкото не сочи изрично, че надбавката за реактивна електрическа енергия представлява регулирана цена, нито предвижда възможност за определяне от комисията на надбавка с характер на санкция за непредприети мерки за минимизиране на реактивната енергия, подавана от ползвателите в мрежата /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
6. При тълкуване на неясна правна норма в съответствие с чл. 46, ал. 1 ЗНА, съдът следва ли да формира мотиви за тълкуването? – Въпросът е от значение за развитието на правото поради това, че разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА е ясна относно критериите за тълкуване на неясна правна норма, но е непълна, тъй като не вменява задължение за правоприлагащите органи да обективират процеса на тълкуване /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
7. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които могат да се събират служебно при въведено оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение? – противоречие т. 3 от TP 1/2013г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
8. Длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, след като не разполага със специални знания при решаване на даден фактически въпрос, изискващ преценка дали да кредитира мнението на мнозинството от вещите лица по тройна експертиза или на вещото лице, подписало заключението с особено мнение? – противоречие с решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. дело № 588/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 57 от 16.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 109 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 4396/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 237 от 19.02.2001 г. по гр. д. № 1521/2000 г. на ВКС, V г. о., решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 1068 от 16.06.2000 г. по гр. д. № 89/2000 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт К. С. И. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Релевира следните доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт: Първият въпрос е некоректно поставен и по отношение на него липсва и специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в конкретния случай съдът не е посочил погрешна правна квалификация на спора. По въпросите, посочени в т. 2 от изложението, приложената от съда разпоредба на чл. 17, ал. 2 ГПК не съдържа вътрешни противоречия и не е неясна и непълна. Материалноправните въпроси, посочени от т. 3 до т. 5 в изложението представляват оплакване срещу правилността на решението, представено под формата на погрешно твърдение за непълнота, неяснота и противоречивост на чл. 30, ал. 1 и чл. 36, ал. 3 ЗЕ; въпросната правна уредба е напълно еднозначна, без да е неясна и непълна, за да се нуждае от нарочно тълкуване, което да обоснове приложението на специалния критерий по чл. 280, ал. 1. т. 3 ГПК. По отношение на въпроса по т. 6 от изложението изразява становище, че същият не покрива общото основание на чл. 280. ал. 1 ГПК, доколкото твърдяната липса или наличие на мотиви при разкриване смисъла на чл. 7 от процесната наредба не са обуславящи изхода на делото; извършеното от съда тълкуване е съпроводено с ясна мотивировка; въпросът не отговаря и на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА не е неясна и непълна, за да се нуждае от тълкуване, а по приложението й има непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Седмият въпрос е неотносим към спора, тъй-като липсват мотиви на решаващата инстанция в тази насока – съдът не е приел, че макар и с оглед изясняване на въпроса от фактическа страна да е бил изправен пред необходимостта служебно да назначи експертиза, да е бил възпрепятстван да стори това поради процесуалната преклузия по чл. 266 ГПК; напротив, той е приел, че изслушаните две експертни заключения /единична и тройна експертизи/ напълно изясняват спора по делото; не е осъществен и специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – не е налице противоречие с TP №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 09.12.2013 г. По отношение на осмия въпрос ответникът излага, че съдът е извършил тълкуване на разпоредбата на чл. 7 от наредбата, в резултат на което е преценил да кредитира заключението на мнозинството от експертите по назначената тройна експертиза за сметка на експерта, застъпил особено мнение; тълкуването на нормативни разпоредби е правен въпрос, а не фактически, поради което подлежи на разрешаване пряко от съда и изключва негово задължение за ползване на специални знания. Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и е редовна от външна страна, предвид посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е търговско дружество, титуляр на лицензия № Л-135-П/13.08.2004 г. за осъществяване на дейност по пренос и разпределение на електрическа енергия. Обсъдил е събраните доказателства в тяхната съвкупност, взаимна връзка и обусловеност /фактури за начислени на ответника суми за използвана и отдадена реактивна електрическа енергия за процесния период, във всяка от които са посочени поотделно количествата използвана и отдадена реактивна енергия и тяхната единична и обща стойност; две платежни нареждания, установяващи плащане на 17.12.2014 г. на сумата 2 265 958,86 лв., а на 28.01.2015 г. – дължимият ДДС върху нея в размер 453 191,78 лв.; писма от 2014 г., с които ответникът е върнал процесните фактури на ищеца – техен издател, по съображения, че следва да бъде установен единен подход за определяне на количествата реактивна енергия, поради липсата на общоприето тълкуване на разпоредбата на чл. 7 от наредбата; протоколи за измерване на количеството реактивна енергия на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, въз основа на които са съставени фактурите; заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П., основно и допълнително заключение на единична съдебно-техническа експертиза, извършена от вещо лице М. и заключение на тройна съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещи лица М., Балкански и Б., с особено мнение на вещо лице Б. последния/ и въз основа на тях е установил изложената във въззивното решение фактическа обстановка.
По отношение на атакуваната пред Върховния административен съд /ВАС/ Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия въззивната инстанция е съобразила следното: С решение № 7799 от 27.06.2016 г. по адм. д. № 12511/2013 г., IV отд. ВАС е отменил Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия по жалбата на „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД, [населено място]. С протоколно определение от 13.10.2015 г., оставено в сила с определение № 13846 от 17.12.2015 г. по адм. д. № 12732/2015 г. на 5-членен състав на ВАС, е прекратено производството по делото в частта му по оспорването на чл. 7, ал. 1 и чл. 12, ал. 2 и ал. 4 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. поради приети след подаване на жалбата изменения /обн. в ДВ, бр. 17 от 28.02.2014 г. и в ДВ, бр. 4 от 16.01.2015 г./. С решение № 13033 от 01.12.2016 г. по адм. д. № 9073 от 2016 г. /обн. ДВ, бр. 100 от 2016 г./ ВАС, 5-членен състав е обезсилил решение № 7799 от 27.06.2016 г. по адм. д. № 12511/2013 г. на тричленен състав на същия съд в частта, в която са отменени чл. 7, ал. 1, чл. 12, ал. 2 и 4, чл. 10, ал. 2, т. 2 и 6 /предишна т. 5/, чл. 1, т. 2, чл. 3, т. 2, чл. 7, ал. 10, т. 4, чл. 10, ал. 7, чл. 12, ал. 3, 4, 5 и 6 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия, издадена от ДКЕВР, прекратил е производството в тази част и е оставил в сила решението в останалата му част. С решение № 2022 от 23.02.2016 г. по адм. д. № 294/2016 г., 5-членен състав на ВАС е оставил в сила решение № 11674/04.11.2015 г. по адм. д. № 9747/2014 г. на 3-членен състав на ВАС, с което е отменен чл. 10, ал. 2, т.2 и т. 6 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г.
Въззивният съд е приел за неоснователен довода на въззивника /ответник по иска и настоящ касатор/, че определената с доклада по делото правна квалификация на иска по чл. 7, ал. 7 от наредбата се различава от тази, посочена в обжалваното решение – чл. 7 от същата наредба. Изложил е съображения, че правната квалификация е дейност на съда по субсумиране на твърдените от ищеца обстоятелства, на които се основава претендираното или отричано материално право, предмет на делото, под хипотезата на приложимата правна норма; нито в процесуалния закон, нито в доктрината е възприето изискване правната квалификация да съдържа изчерпателно изброяване на всички норми, относими към съществуването или несъществуването на спорното право; достатъчно е съдът да се позове на онези норми, които определят основните белези на спорното право и характера на предявения иск; посочването на чл. 7, ал. 7 от наредбата в доклада по делото кореспондира на естеството на спорното материално право и на характера на претенцията – осъдителен иск с предмет неудовлетвореното притезание на ищеца в качеството на електроенергиен системен оператор за заплащане на процесната надбавка, произтичащо от същия подзаконов нормативен акт; посочването на чл. 7, ал. 7 от наредбата в доклада по делото не изключва, нито ограничава приложението на останалите разпоредби от същия нормативен акт, относими към спорното право, без да е задължен да ги посочва като елементи от квалификацията на иска; квалифицирането на иска чрез общо позоваване на чл. 7 от наредбата не представлява изменение на вече дадената с доклада квалификация, а включване в нея на всички релевантни за спорното право норми, на които съдът е основал решението си.
За неоснователно е прието и оплакването на въззивника /ответник по иска и настоящ касатор/, че първоинстанционният съд е основал решението си на норма, която е била частично отменена от ВАС на процесуално основание – поради нарушаване на чл. 28, ал. 3 и на чл. 26, ал. 2 ЗНА във връзка с чл. 77 АПК. Решаващият съдебен състав се е позовал на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК, очертаваща предметния обхват и границите на инцидентния контрол: гражданският съд разполага с общо правомощие за произнасяне единствено по валидността на административните актове, независимо дали те подлежат на съдебен контрол; компетентността на гражданския съд за произнасяне по законосъобразността на административните актове е допустима само когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му; във всички случаи по чл. 17, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен – аргумент от чл. 302 ГПК.
Въззивната инстанция е разграничила темпоралното действие на влязлото в сила решение на административния съд за отмяна на незаконосъобразните индивидуални и общи административни актове и за отмяна на подзаконовия нормативен акт: Съгласно чл. 177, ал. 1 АПК и чл. 183 АПК отмяната на незаконосъобразните индивидуални и общи административни актове с влязло в сила решение на административен съд ретроагира към момента на тяхното издаване, т. е. има обратно действие и заличава ех tunc правните им последици, включително за периода преди предявяването на иска, по който се претендира материалното право, произтичащо или засегнато от такъв акт. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, т. е. отмяната му действа само за в бъдеще, ех nunc. Въззивният съд е отрекъл възможността за упражняване на инцидентен контрол с ретроактивен ефект върху такъв акт или върху отделни разпоредби по съображения, че в противен случай би се стигнало до фактически отказ от прилагане на подзаконовия нормативен акт за период преди инцидентното констатиране на неговата незаконосъобразност, с което би се заобиколило регламентираното в нормата на чл. 195, ал. 1 АПК действие на изричната му отмяна ех nunc. Посочил е, че не може да има различни темпорални граници от тези, които административнопроцесуалната норма предвижда при изричната му отмяна.
Съдебният състав е изложил и аргументи, изводими от разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗНА – само поради противоречие с норми от по-висш порядък съдът, пред който е висящ спор за материално право, може да не приложи подзаконовия нормативен акт или отделни разпоредби от него, съответно да приложи нормите на по-високия по степен акт, на който подзаконовият акт противоречи. Приел е, че Наредба № 1 от 18.03.2013 г. представлява подзаконов нормативен акт, издаден от административен орган – ДКЕВР, въз основа на изрично предоставената му нормотворческа делегация с разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗЕ и в рамките на предоставената на регулаторния орган материална компетентност за определяне на методите за регулиране на цените, правилата за тяхното образуване, определяне и изменение, но не е налице противоречие между нормата на чл. 7 от посочената наредба и нормативен акт от по-висока степен, нито излизане извън рамките на предоставената на органа делегация за регламентиране начина на определяне на процесната надбавка, която да обоснове отказ на гражданския съд да приложи нормите на наредбата, действали през процесния период.
Въпреки позоването на чл. 17, ал. 2 ГПК, въззивният съд е направил извод за неоснователност на възражението на ответника по иска, че наредбата е издадена извън материалната компетентност на органа и в нарушение на чл. 12 ЗНА, като се е аргументирал със същността и характера на надбавката по чл. 7 от наредбата – посочената в чл. 7 от наредбата надбавка представлява плащане, дължимо за т. нар. реактивна енергия, чрез която се поддържа необходимото напрежение в мрежата, за осигуряване на възможността за пренос на т. нар. активна енергия; надбавката е цена на използваната реактивна електрическа енергия, определена върху стойността на активната енергия – чл. 7, ал. 1 от наредбата, като по силата на чл. 7, ал. 7 от същата, надбавка по ал. 4 и 5 на чл. 7 дължат и разпределителните предприятия на електрическа енергия на електроенергийния системен оператор; макар да има субсидиарен характер за осъществяване на технологичния процес по преноса на електроенергия, реактивната енергия, за която се дължи процесната надбавка, представлява електроенергия; поради това определянето на цената на тази енергия, вкл. на процесната надбавка е изцяло в рамките на делегираните на ДКЕВР ценообразуваща и регулаторна функции.
Въззивният съд, като е отчел, че Наредба № 1 от 18.03.2013 г. е действала през процесния период, че същата е отменена ех nunc с решение № 13033 от 01.12.2016 г. по адм. д. № 9073 от 2016 г. на ВАС, 5-членен състав /обн. ДВ, бр. 100 от 16.12.2016 г./, с изключение на нормите на чл. 7, ат. 1, чл. 12, ат. 2 и 4, чл. 10, ал. 2, т. 2 и 6 /предишна т. 5/, чл. 1, т. 2, чл. 3, т. 2, чл. 7, ал. 10, т. 4, чл. 10, ат. 7, чл. 12, ал. 3, 4, 5 и 6, в която част решението на 3-членния състав на ВАС е обезсилено, а производството – прекратено, както и че липсват предпоставките по чл. 15, ал. 3 ЗНА, е направил извод за приложимост на Наредба № 1 от 18.03.2013 г., както с оглед преценката за съществуване на задължение за заплащане на процесните надбавки, така и по отношение начина на формиране на техния размер. Приел е за неоснователен довода на въззивника /настоящ касатор/ за неприложимост на нормите на наредбата поради тяхната неяснота по съображения, че неяснотата в отделни разпоредби на нормативните актове се преодолява чрез тяхното тълкуване по реда на чл. 46, ал. 1 ЗНА, но не е основание да бъде отказано прилагането им.
При изясняване на въпроса за начина и методиката за определяне на размера на процесните надбавки решаващият съдебен състав е обсъдил подробно заключенията на основната и допълнителната съдебно-техническа експертизи, извършени от вещо лице М., заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, извършена от вещи лица М., Балкански и Б. и особеното мнение на вещо лице Б. и е анализирал разликите в становищата на мнозинството от експертите по тройната съдебно-техническа експертиза и вещото лице Б..
Първата разлика се изразява в базисния подход при прилагане методиката за определяне на надбавката, дължима за реактивната електроенергия, като според вещо лице Б. тя следва да бъде определена въз основа на баланс между електроенергията с различен знак /капацитивна/отдадена и индуктивна/използвана/, а според мнозинството от експертите тяхното количество следва да се определи поотделно и върху тях да се начисли цената, съответно за използвана и отдадена реактивна енергия, съобразно изискването на чл. 7, ал. 10, т. 1 от наредбата. Въззивният съд е възприел становището на мнозинството от експертите по тройната експертиза, че използваните и отдадените количества активна и реактивна електрическа енергия се определят поотделно за всеки обект от всички средства за търговско измерване в този обект, поотделно за използваните и за отдадените количества активна и реактивна електрическа енергия, и именно в този смисъл следва да се разбира балансираният подход при определяне на основата за изчисляване на дължимата надбавка, а не като своеобразно „техническо прихващане“ между използвана и отдадена реактивна енергия, според становището на вещото лице Б.. Посочил е, че този подход съответства на чл. 7, ал. 10, т. 1 от наредбата и на легалната дефиниция за понятието за обект, по смисъла на чл. 7, ал. 10, т. 2 и 3 от наредбата, действала през процесния период. Изложил е съображения, че в наредбата не е предвидено извършването на техническа компенсация между използвана и отдадена реактивна енергия, а обратно – изрично е уредено определянето на използваните и отдадените количества активна и реактивна електрическа енергия поотделно за всеки обект, като според чл. 7, ал. 7 от наредбата разпределителните предприятия на електрическа енергия заплащат надбавката по ал. 4 и 5 на електроенергийния системен оператор, а лицата по ал. 1 и 2 – на съответното разпределително предприятие в случаите, когато са присъединени към електроразпределителната мрежа, т.е. те са отговорни пред него за съответната част от стойността на реактивната енергия. Приел е, че посоченият в заключението от вещите лица М. и Балкански начин на определяне на реактивната енергия, съответства в по-голяма степен на целения от регулаторния орган технически резултат от заплащането на надбавката – да въздейства върху потребителите и производителите, присъединени към електрическата мрежа да минимизират количествата на използваната и отдадена реактивна енергия, отколкото този, предложен в особеното мнение на вещото лице Б..
Другата разлика е по въпроса дали следва да се изчислява отдадената реактивна енергия, когато не е използвана активна електрическа енергия, и респ. дали върху нея следва да се начисляват надбавки. По този въпрос съдебният състав е приел, че следва да бъде даден положителен отговор, доколкото според чл. 7, ал. 5 от наредбата отдадената реактивна енергия следва да се изчислява като сбор от енергиите в квадранти III и IV, докато според разясненията на вещите лица в квадрант III е налице отдадена, а не използвана реактивна енергия, като използваната се изчислява по формулата по ал. 1, а отдадената реактивна енергия – като сбор от измерената реактивна енергия в квадранти III и IV при двупосочно измерване на ел. енергия. Не е възприел становището на вещо лице Б. като несьответстващо на действалата през процесния период позитивна нормативна регламентация, в смисъл, че надбавките за отдадена реактивна енергия се начисляват само при използвана активна такава.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд е основал решението си на заключението на тройната съдебно-техническа експертиза в частта, която обективира становището на вещите лица М. и Балкански по поставените задачи, възприел е количествата електроенергия, посочени в тройната и единичната експертиза, и е направил извод за дължимост на установените от първоинстанционния съд суми, като е съобразил извършените от ответника по исковата молба частични плащания.
По отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивната инстанция е съобразила действалата през процесния период разпоредба на чл. 7, ал. 7 от наредбата и регламентираното с нея срочно задължение на разпределителните предприятия за заплащане на надбавката на електроенергийния системен оператор – платими ежемесечно не по-късно от 10-то число на месеца, следващ отчетния месец. Позовал се е на разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, като е отчел, че във всяка от фактурите, по които се претендира плащане, е посочен срокът за изпълнение, съобразен с чл. 7, ал. 7 от наредбата – до 10-то число на следващия месец, за което се отнася вземането по нея, а от приетите като доказателства по делото писма, изходящи от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, с които фактурите са върнати на издателя, се установява предхождащото го получаване на същите фактури от ответното електроразпределително предприятие. Възражението на ответника по иска за недължимост на мораторна лихва поради това, че не е изпаднал в забава, предвид заявеното от него оспорване на вземанията по фактурите и на методологията за определяне количеството на реактивната енергия, е прието за неоснователно по аргумент, че оспорването изцяло или отчасти на ликвидността на главното вземане по основание и размер не освобождава длъжника от отговорност за мораторните вреди от неизпълнението.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира, както и да конкретизира своето искане. Задължение на съда е да определи правната квалификация на спорното право въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства /основанието на иска/ и заявеното искане /петитума на исковата молба/. В този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979г., както и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, например решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК, решение № 194/05.12.2011г. по т. дело № 363/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК първоинстанционният съд е длъжен служебно да посочи в доклада вярната правна квалификация на всички правоотношения, предмет на делото, обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните. В т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В настоящия случай първоинстанционният съд в доклада по делото подробно е посочил твърдените от касатора факти и обстоятелства, въз основа на които е определил правната квалификация на спорното право. Посочването в доклада на разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. /сега отм./, респективно в решението на общата разпоредба на чл. 7 от същата наредба не е в противоречие с константната практика по релевантния процесуалноправен въпрос, нито представлява изменение на дадената правна квалификация, което да обоснове даване от въззивната инстанция на указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Обсъждането и прилагането от въззивния съд на останалите относими към спорния предмет разпоредби от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. /отм./ е в съответствие с т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Процесуалноправните въпроси по т. 2 от изложението към касационната жалба са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи във въззивното решение. По отнош