1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
гр. София, 25.07. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2873 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Д. К. Т. от [населено място], [община], И. К. И. от с. Д., [община], В. К. К. от [населено място], [община] и К. Г. Т. от [населено място], [община] чрез Адвокатско дружество „Н. – М. и съдружници” чрез адв. И. Ж. срещу решение № 192 от 31.07.2018г. по в. т. дело № 177/2018г. на Апелативен съд Велико Т., с което след частично обезсилване на решение № 36 от 08.03.2018г. по т. дело № 62/2017г. на Окръжен съд Габрово ответниците са осъдени да заплатят на „Търговска банка Д” АД, София, сумата 1 356,22 лв. – разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, направени в заповедното производство по ч. гр. дело № 469/2017г. на Габровски районен съд, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част. С потвърдената част на решението на Габровски окръжен съд е признато за установено, че в полза на „Търговска банка Д” АД, София, съществува вземане към К. Г. Т., Д. К. Т., И. К. И. и В. К. К. по договор за гаранционна линия № 0963.1011/25.11.2011г. на основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 442 ТЗ и чл. 79 ЗЗД в размер 59 331,92 лв. заедно със законната лихва, считано от 28.02.2017г. до окончателно изплащане на сумата, и в размер 978,97 лв. – възнаградителна лихва за периода 05.02.2017г. – 27.02.2017г., за които е издадена заповед № 822/02.03.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 469/2017г. на Габровски районен съд.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновават допускането на касационно обжалване с твърдението, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК:
1. Процесуалноправният въпрос относно процесуалната сила и доказателствената стойност на направено извънсъдебно признание от страна по делото, съдържащо неизгодни за тази страна факти, е решен в противоречие с Решение № 69/24.06.2011г. по гр. дело № 584/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 122/09.11.2015г. по т. дело № 1946/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 235/04.07.2011г. по гр. дело № 513/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. Материалноправният въпрос относно волеизявленията на страните за прекратяване на договор по взаимно съгласие съобразно правилото на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД е решен в противоречие с Решение № 42/11.05.2015г. по т. дело № 1357/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.
Ответникът „Търговска банка Д” АД,София, чрез процесуален представител юрисконсулт И. Р. А. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са формулирали конкретни, ясни и точни въпроси, които са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а поставените от тях процесуалноправен и материалноправен въпроси са твърде общи. Ответникът поддържа, че въззивното решение е изцяло правилно, мотивирано е установена фактическата обстановка, направен е цялостен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства и законосъобразни правни изводи.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е установил наличието на възникнало правоотношение по договор за гаранционна линия № 0963.101 от 25.11.2011г., с който ищецът „Търговска банка Д” АД се е задължил да издава по искане на кредитополучателя „Техноинженеринг – Груп“ АД банкови гаранции със срок и при условия – съгласно представено нареждане, в полза на всички учреждения, физически и юридически лица, в общ размер на максимум 250 000 лв., за срок до 05.11.2021г., а К. Г. Т., Д. К. Т., И. К. И. и В. К. К. са се задължили да отговарят солидарно като съдлъжници спрямо банката за всички задължения на кредитополучателя по договора. Констатирал е постигнатата между страните уговорка в случай, че банката плати по издадената гаранция, със съответната сума да се задължат сметките на кредитополучателя и неговите съдлъжници, а ако в тях няма достатъчно наличност за погасяване на задължението към банката, сумата по дебитното салдо автоматично да се оформи като банков кредит, като върху нея се начислява 18 % фиксирана годишна лихва. За обезпечаването на този кредит „Техноинженеринг – Груп“ АД е учредило в полза на банката договорна ипотека върху конкретен недвижим имот.
Съдебният състав е приел, че съгласно уговореното в договора банката е издала по нареждане на „Техноинженеринг – Груп“ АД банкова гаранция за авансово плащане № LG1392/1/130618 от 19.06.2013г. с бенефициер „Енка и ко“ ООД, [населено място], [община] за сумата 130 000 лв., със срок до 16:00 часа на 21.10.2013г., за обезпечаване вземане на бенефициера от наредителя, произтичащо от договор за строителство от 14.06.2013г. В банковата гаранция е посочено, че поисканата от бенефициера сума ще му бъде преведена в срок до 3 работни дни след получаване на писменото искане за плащане.
Във връзка с извършеното от ищцовата банка на бенефициера плащане въззивният съд е обсъдил събраните доказателства /писмено искане изх. № 03/01.10.2013г., изходящо от „Енка и ко“ ООД до банката за плащане на сумата от 130 000 лв. по горепосочената банкова гаранция, отправено чрез обслужващата бенефициера банка; определение № 348/07.10.2013г. по ч. т. д. № 65/2013г. на Габровски окръжен съд по чл. 390 ГПК за спиране на изпълнението на искането на „Енка и ко“ ООД за плащане по банковата гаранция; писмо изх. № РИД-045-286/05.11.2013г. от банката до бенефициера; определение № 220/21.01.2014г. по в. ч. т. д. № 366/2013г. на Великотърновски апелативен съд; определение № 394/21.10.2016г. по ч. т. д. № 65/2013г. на Габровски окръжен съд за отмяна на обезпечението поради влизане в сила на решение № 190/09.10.2016г. по т. д. № 63/2013г. на Габровски окръжен съд; молба изх. № 44/16.11.2016г. на „Енка и ко“ ООД до банката за плащане на сумата от 59 331,92 лв. по банковата гаранция, отправено чрез обслужващата бенефициера банка; платежно нареждане от 26.01.2017г. за плащане на тази сума/ и въз основа на установената фактическа обстановка е направил извод, че е налице ефективно плащане от банката на сума по издадената банкова гаранция в размер 59 331,92 лв., поради което съгласно чл. 4.2. от договора за гаранционна линия № 0963.101 от 25.11.2011г. кредитополучателят е длъжен да върне сумата в срок от един месец; ако не го стори, сумата се оформя като банков кредит и върху нея се начислява 18% фиксирана годишна лихва; за възникналото задължение солидарно отговорни са и ответниците по делото като съдлъжници на „Техноинженеринг – Груп“ АД.
Въззивната инстанция е констатирала, че с молба от 14.06.2016г. „Техноинженеринг –Груп“ АД е поискало от банката прекратяването на договора за гаранционна линия и освобождаването на дадените във връзка с този договор обезпечения. С нотариално заверено с рег. № 3330 от 07.07.2016г. на нотариус П. Х. съгласие на „Търговска банка Д” АД, входирано в Служба по вписванията – Г. с № 2134 от 12.07.2016г., банката е поискала да бъде заличена учредената в нейна полза от „Техноинженеринг –Груп“ АД договорна ипотека върху конкретен недвижим имот, обективирана в посочения нотариален акт, поради пълно погасяване на дълга в размер на 250 000 лв.
Възражението на ответниците по иска за недължимост на претендираните суми поради прекратяване на договора за гаранционна линия № 0963.101 от 25.11.2011г. предсрочно от страна на кредитополучателя с молба от 14.06.2016г., е прието за неоснователно по следните съображения: 1/ не са изпълнени условията на чл. 10.2 от договора, а именно не е върнат оригинала на издадената банкова гаранция и не е предоставен депозит; 2/ молбата на кредитополучателя от 14.06.2016г. представлява предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие, което обаче не е прието, предвид изразеното от банката съгласие от 12.07.2016г. за заличаване на учредената в нейна полза договорна ипотека; съгласието на банката е за отказ от обезпечението, а не за прекратяване на договора, който е продължил да действа, но без посоченото обезпечение, тъй като ипотеката е заличена; касае се до доброволен отказ от страна на банката от част от предоставените й по договора обезпечения /в чл. 5.2 от договора са уговорени и други обезпечения/; 3/ съдържащото се в съгласието от 12.07.2016г. изявление на банката, че към 07.07.2016г. „Техноинженеринг –Груп“ АД е погасило дълга си в размер на 250 000 лв., няма доказателствена стойност, защото по делото няма данни да е възниквало и съществувало към 07.07.2016г. задължение в този размер и признанието не кореспондира с нито едно от останалите събрани по делото доказателства.
Възражението на ответниците по иска за недължимост на претендираните суми поради извършване на плащането на сумата 59 331,92 лв. от банката в нарушение на условията на банковата гаранция също е прието за неоснователно. Съдебният състав се е аргументирал, че задължението на банката за плащане на сумата е възникнало в срока на валидност на издадената банкова гаранция /искането е заявено на 03.10.2013г. при срок по банковата гаранция до 21.10.2013г./, като изпълнението на това задължение е било отложено по независещи от банката причини, а именно поради наложените от съда обезпечителни мерки. Посочил е, че неспазването на срока за плащане по своевременно отправено искане не прави плащането недължимо, т. е. лишено от основание. Изложил е съображения, че срокът за плащане е уговорен в полза на бенефициера и само той може да се позове на неговото неспазване като претендира съответна компенсация на забавянето.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касаторите процесуалноправен въпрос се отнася до възражението на ответниците по исковата молба /настоящите касатори/ за недължимост на претендираните суми поради прекратяване на договора за гаранционна линия № 0963.101 от 25.11.2011г. предсрочно от страна на кредитополучателя с молба от 14.06.2016г. Въпросът е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 22/19.03.2015г. по гр. д. № 2979/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 210/19.09.2016г. по гр. д. № 861/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта за доказване, освен ако този факт е обявен за безспорен и ненуждаещ се от доказване. Признанието /съдебно или извънсъдебно/ на неизгоден за страната факт се преценява от съда с оглед всички доказателства и обстоятелства по делото. Въззивната инстанция съобразно константната практика е обсъдила нотариално завереното с рег. № 3330 от 07.07.2016г. на нотариус П. Х. съгласие на „Търговска банка Д” АД, входирано в Служба по вписванията – Г. с № 2134 от 12.07.2016г., с което банката е поискала да бъде заличена учредената в нейна полза от „Техноинженеринг –Груп“ АД договорна ипотека върху конкретен недвижим имот, обективирана в посочения нотариален акт, поради пълно погасяване на дълга в размер на 250 000 лв., заедно с всички събрани относими и допустими доказателствени средства. Изводът, че даденото от банката съгласие е за отказ от обезпечението, а не за прекратяване на договора, който е продължил да действа, но без посоченото обезпечение поради заличаване на ипотеката, както и че съдържащото се в съгласието изявление на банката, че към 07.07.2016г. „Техноинженеринг –Груп“ АД е погасило дълга си в размер на 250 000 лв., е направен въз основа на обсъдените доказателства в тяхната взаимна връзка и установената въз основа на тях конкретна фактическа обстановка.
Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания в изложението материалноправен въпрос е неоснователен. Според константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 42/11.05.2015г. по т. дело № 1357/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., прекратяване на двустранни договори се извършва по взаимно съгласие на страните, на основанията, установени в закона, или тези, предвидени в договора, при условие, че последните не противоречат на императивните норми или на добрите нрави. Преценката за основанието, на което е прекратен договорът, се прави във всеки отделен случай въз основа на доказване на въведените с твърденията на страните обстоятелства. В настоящия случай съдебният състав в съответствие с константната практик на ВКС е обсъдил събраните относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка, съобразил се е с клаузата на чл. 10.2 от договора за гаранционна линия и въз основа на установената фактическа обстановка е направил своите правни изводи защо счита, че договорът за гаранционна линия № 0963.101 от 25.11.2011г. не е прекратен предсрочно от страна на кредитополучателя с молба от 14.06.2016г., нито е прекратен по взаимно съгласие между страните.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Великотърновски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касаторите предпоставки на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 31.07.2018г. по в. т. дело № 177/2018г. на Апелативен съд Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.