О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
гр. София, 06.12.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 605 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 2437 от 22.10.2018г. по в.гр.д. № 2107/2018г. на Апелативен съд – С..
Ищецът по делото С. С. С., действащ със съгласието на майка си С. С. Б., атакува решение № 2437 от 22.10.2018г. по в.гр.д. № 2107/2018г. на Апелативен съд – С. в частта, с която е потвърдено решение от 09.03.2017г. по гр.д. № 16967/2014г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска му срещу ЗД „ЕИГ РЕ” АД (като правоприемник на „Х. Застраховане” АД) по чл.226 КЗ /отм./ за разликата над 150 000 лева до пълния претендиран размер от 500 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 05.07.2013г. в [населено място]. Жалбоподателят твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД. Излага доводи, че водачът на увреждащото МПС е допуснал повече и по – тежки нарушения, тъй като поведението му не е съобразено с разпоредбите на чл.117 ЗДвП и чл.5, ал.2 ЗДвП, поради което основна причина за настъпване на ПТП са неговите неправомерни действия.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на ищеца е посочен като значим за изхода на спора правният въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Касаторът – ищец се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 159/24.11.2010г. по т.д.№ 1117/2009г. на ІІ т.о. на ВКС.
Ответникът по делото ЗД „ЕИГ РЕ” АД (като правоприемник на „Х. Застраховане” АД) обжалва решението на апелативния съд в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска за неимуществени вреди за сумата от 150 000 лева. Жалбоподателят твърди, че въззивното решение е неправилно, поради необоснованост и поради нарушение на материалния закон. Излага становище, че е налице „случайно събитие” по смисъла на чл.15 НК. Същевременно счита, че са налице множество доказателства за неспазване на правилата на движение от страна на детето – велосипедист – движение с висока скорост и то в средата на пътното платно. Претендира разноски и за трите инстанции.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на застрахователното дружество са посочени следните правни въпроси, като значими за изхода на спора: „І.1/ Счита ли се за правомерна „спасителна маневра”, при която има риск от увреждане на други участници в движението, особено когато останалите участници са по-уязвими категория лица –деца-велосипедисти?; І.2/ Счита ли се за правомерна и допустима „спасителна маневра” извън опасната зона за спиране на МПС?; І.3/ При какви обстоятелства водачът на МПС, при възприета непосредствена опасност, създадена от друг участник в движението, може да предприеме спасителна маневра, която е в нарушение на чл.117, ал.1 и чл.20, ал.2 ЗДвП, преценката за която изисква извършване на изчисления на скорост на движение, траектория и други фактори по отношение на другия участник в движението?; І.4/ Длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност” да анализира и съобрази всички критерии, посочени в Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС, включително обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП?; ІІ.1/ Приложима ли е разпоредбата на чл.117, ал.1 ЗДвП по отношение на деца-велосипедисти?; Ограничено ли е приложението й само до деца-пешеходци?” Позовава се на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (по въпросите от І.1 до І.4) и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (по въпрос ІІ.1), като цитира следната съдебна практика: решение № 17/13.02.2017г. по т.д.№ 50230/2016г. на ВКС, решение № 749/05.12.2008г. по т.д.№ 387/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т.д.№ 611/2011г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г. на ВКС. Също така касаторът счита, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК – „очевидна неправилност”.
Постъпила е и насрещна касационна жалба от ищеца по делото С. С. С., действащ със съгласието на майка си С. С. Б.. Жалбоподателят твърди, че въззивното решение в частта, в която се потвърждава частичното отхвърляне на претенцията по чл. 226 КЗ /отм./ е неправилно, поради нарушение на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че значим за изхода на спора е въпросът относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, относно който се формулирани множество въпроса: „1/ При определяне размера на приноса за настъпване на ПТП, следва ли съдът да отчита и да обсъжда възрастта и качеството на участниците в ПТП, предвид обстоятелството, че от една страна велосипедистът е малолетно дете, което няма познанията и уменията на правоспособен пълнолетен водач на МПС, а от друга страна е и по – уязвим участник в движението като велосипедист, респ. правнорелевантни ли са посочените обстоятелства при определяне размера от отговорността на всеки от участниците, предвид посочените обстоятелства при възражение за съпричиняване?; 2/ Следва ли съдът да определя по-висок или равен принос на малолетното дете и следва ли да се определя по-висока или равна отговорност на малолетното и по – уязвимо дете от приноса и отговорността на пълнолетен и правоспособен водач на МПС, когато се установи, че последният е имал обективна възможност да избегне ПТП, вместо да предприема „спасителна маневра” чрез нарушаване на конкретни правила за движение, с която става основна причина за настъпването му?; 3/ Следва ли да се определя принос от страна на малолетно дете за настъпване на ПТП, когато извършените от него нарушения са в резултат на поведението и нарушенията, извършени от страна на пълнолетен и правоспособен водач, който предприема неправилни действия, с които обърква по-уязвимия участник в движението?; 4/ Когато се установи, че след възприемане на опасността водачът на МПС единствен е имал обективна възможност да избегне ПТП при спазване на разпоредбите на чл.117 ЗДвП или чл.20 ЗДвП, независимо от извършените нарушения от страна другия участник, който е по-уязвим участник в движението в качеството си на велосипедист и предвид малолетната му възраст, как следва да се определя чия отговорност е по-голяма?”. Касаторът се позовава се на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 558/25.11.2008г. по д.№ 555/2008г. на І н.о. на ВКС, решение № 229/26.05.2010г. по н.д.№ 125/2010г. на І н.о. на ВКС, решение № 91/20.08.2014г. по т.д.№ 66/2013г. на І т.о. на ВКС, решение № 159/24.11.2010г. по т.д.№ 1117/2009г. на ІІ т.о. на ВКС,.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови атакуваното въззивно решение, съставът на Апелативен съд – С. е приел, че предприетото от автомобилиста аварийно спиране е довело до злощастния случай. От изслушаните автотехнически експертизи, кредитирани като съобразени със събраните по делото гласни доказателства, съдът е установил механизма на процесното ПТП. Приел е, че като е спрял в кръстовището, вместо да продължи движението си, автомобилистът е действал в нарушение разпоредбите на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.3, т.3 ППЗДвП, които забраняват на участниците в движението с поведението си да създават опасности и пречки за движението. В. И. се е движил с разрешена и съобразена с правилото на чл.20, ал.2 ЗДвП скорост, спазил е поставения знак А 19, който е изисквал повишено внимание, предвид възможността от внезапна поява на деца на пътното платно, и е предприел спиране, след като е възприел приближаващия се велосипедист като опасност. Необходимост от спиране обаче не е била налице. Съдът е достигнал до този извод, след като е кредитирал заключенията на автотехническите експертизи, съгласно които, ако автомобилът беше продължил движението си, до удар не би се стигнало. В случая спирането е предприето като спасителна маневра, а погрешната преценка за необходимостта от нея го е превърнала в опасност за движението на велосипедиста, която се е реализирала чрез процесния сблъсък.
Съдът е намерил за неоснователно възражението, че процесното ПТП е случайно събитие. Възприел е нормата на чл.117, ал.1 ЗДвП, на която основава довода си ответникът, за неприложима за казуса. Разпоредбата е правило за поведение на водачите на ППС към пешеходците деца, а ищецът е участвал в произшествието като водач на ППС – на велосипед. Решаващият състав е посочил, че разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, in fine, чието спазване от страна на И. изтъква ответника в подкрепа на тезата си за случайния характер на увреждането, определя за дължимо намаляването на скоростта, а при необходимост – спиране на ППС, ако възникне опасност за движението. В случая необходимост от спиране в казуса не е била налице, тъй като е съществувала обективна възможност сблъсъкът да бъде избегнат чрез продължаване на предприетото вече от делинквента правомерно поведение по движение през кръстовището със съобразената със закона скорост. Противно на възражението на ответника, в тази хипотеза не би се стигнало до сблъсък с друг от велосипедистите, както изрично заявява в. л.И. в с. з. на 06.06.2016 г.
Същевременно съдът е намерил поведението на пострадалия за основна причина за произшествието. Пояснил е, че ако ищецът се беше движил възможно най – вдясно по пътното платно, беше успял да овладее велосипеда си и съответно да спре или завие по ул.И. Б., без да навлиза в насрещната лента за движение, до удар не би се стигнало. Съответно е установил наличието на обективна и каузална връзка между описаното конкретно поведението на ищеца и вредоносния резултат. Последният не би се проявил, независимо от поведението на делинквента, ако пострадалият не беше навлязъл в насрещната лента на пътното платно. В тази връзка съдът е определил приноса на ищеца за настъпване на ПТП за висок – в размер на 70 %.
От събраните по делото доказателства – съдебно медицински експертизи и свидетелски показания, апелативният състав е приел за категорично установени понесените от ищеца в резултат от произшествието вреди.
С. е получил тежка черепно-мозъчна травма, съдържаща мозъчна контузия тежка степен; масивни контузионно-кръвоизливни огнища в областта на десните челен и слепоочен дял с обемно действие; хематом под твърдата мозъчна обвивка в дясната челно- слепоочна област; компресионно – дислокационен синдром; контузионни огнища двустранно челно и вдясно челнобазално; мозъчен оток; фрактура на челната и двете слепоочни кости на черепа с вдаване на фрагменти към вътречерепното пространство; фрактура на черепната основа в областта на предна и средна черепна ямка; общ кръвоизлив в меките мозъчни обвивки; навлизане на въздух във вътречерепното пространство, голяма разкъсно – контузна рана в темпоро-окципиталната област вдясно; хроничен хематом под твърдата мозъчна обвивка вляво челно.
След произшествието ищецът е приет по спешност в МБАЛ М. в крайно тежко общо състояние, в кома. Поради състоянието на кома и остра дихателна недостатъчност е бил интубиран и поставен на апаратна белодробна вентилация. Извършени са три оперативни интервенции и комплексно реанимационно лечение. На 34-тия ден след хоспитализирането ищецът е изписан в състояние на будна кома и увредено общо състояние. Лечението е продължило в други отделения на болницата за още месец и половина. През целия болничен престой състоянието на ищеца е тежко, описано е като будна кома и хронично вегетативно състояние със синдром на квадриплегия и симптоматична епилепсия. На 24.09.2013 г. ищецът е изписан от болницата в състояние на будна кома и е насочен за лечение на хидроцефалията от неврохирург. На 07.10.2013 г. е опериран, като е поставена лимфодренажна система. След нов близо месечен болничен престой денонощното наблюдение и грижи за ищеца са продължили в дома му. Полагани са от дядото и баба му в [населено място].
В края на 2013г. ищецът е излязъл от състоянието на будна кома. Продължил е да бъде неподвижен, на легло, много трудно е проговорил отделни думи, впоследствие – кратки изречения. Понастоящем продължава постоянната му рехабилитация.
Близо две години след инцидента, при личен преглед, извършен от вещите лица, се установява, че състоянието на ищеца е значително подобрено в сравнение с острия и ранен период на болестта – вече е в съзнание, контактен, елементарно адекватен, с възстановена двигателна активност до степен на силно затруднена и с помощно средство, но продължава да не може да се обслужва самостоятелно и няма сигурен и постоянен контрол на тазовите резервоари. Отделно, страда от силни пристъпи на главоболие, както и такива на агресивно поведение, като търпи и все по – чести епилептични припадъци. Наличните трайни остатъчни последствия – тежка посттравматична енцефалопатия, включваща квадрипирамиден синдром, психоорганичен синдром с манифестно нарушени когнитивни функции, оклузивна посттравматична хидроцефалия и посттравматична епилепсия са необратими. Част от тях, според вещите лица, дори ще се утежнят в бъдеще. Съответно те правят ищеца изцяло зависим от чужда помощ, а самостоятелното му съществуване – практически невъзможно. Според експертите е напълно невъзможно и пълното възстановяване на когнитивните функции на ищеца.
Въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 500 000 лева, като е отчел броя и вида на травмите, включително изключително сериозните трайни остатъчни явления, продължителността и интензитета на болките, болничния престой и оперативните интервенции, невъзможността за самостоятелно битово обслужване, липсата на благоприятна прогноза за преодоляване на състоянието на пълна зависимост от чужда помощ, необратимостта на уврежданията и младата възраст на пострадалия – 11 години към датата на ПТП, негативни последици върху психиката на ищеца, както и трайната промяна в начина му на живот, наложена от инцидента.
След редуциране на така определеното обезщетение с определения по – горе процент съпричиняване, съдът е заключил, че следващото се на ищеца обезщетение е в размер на 150 000 лева.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, предвид следното:
По поставения от касатора – ищец въпрос:
Независимо, че въпросът за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е от значение за изхода на спора, той не може да обуслови допускането на решението до касация в обжалваната от ищеца част, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако пострадалият е допринесъл за тяхното настъпване, като вината на последния не е елемент от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД – разпоредба намираща приложение и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за вредата. Решаващият съд, във връзка с въведено възражение за съпричиняване е направил извод, че при условията на пълно и главно доказване е установено, че неправомерните действия на пострадалия са допринесли за така настъпилата вреда, като степента на съпричиняване е определена съобразно конкретна фактическа обстановка.
По поставените от касатора – ответник по иска въпроси:
Първият въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация в обжалваната част, тъй като въззивният съд, противното на съдържащото се във въпроса твърдение, е приел, че в конкретния случай е нямало риск от увреждане на други участници в движението. Отговор на втори въпрос не е даден в обжалвания акт, поради което и спрямо него не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Трети въпрос е фактологичен, тъй като отговорът му зависи от установените конкретни факти, формиращи механизма на ПТП. Четвърти въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е осъществен допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът е съобразил и анализирал всички критерии, посочени в ППВС № 4 /1968г. Последният въпрос не предпоставя самостоятелно изхода на делото, доколкото наред с извода на решаващия състав, че нормата на чл.117 ЗДвП не е относима в случаите на деца, участващи в движението чрез управлението на ППС, неприложимостта й на практика е изведена и от факта, че в конкретната ситуация необходимост от спиране не е била налице, тъй като е съществувала обективна възможност сблъсъкът да бъде избегнат чрез продължаване на предприетото вече от делинквента правомерно поведение по движение през кръстовището със съобразената със закона скорост.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид липсата на основание за недопускане на касационния контрол по жалбата на ответното застрахователно дружество, на основание чл.287, ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба на ищеца следва да се остави без разглеждане, поради което не могат да бъдат обсъждани формулираните в приложението към нея въпроси.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2437 от 22.10.2018г. по в.гр.д. № 2107/2018г. на Апелативен съд – С..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната жалба на С. С. С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.