2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
гр. София, 01.08.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2958 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „НАСТЯ“ ЕООД, представлявано от адв. Т., срещу решение № 1246 от 18.05.2018г. по т.д. № 4858/2017г. на САС, ТО, 13 състав, с което е обезсилено решение № 53 от 04.04.2014г. по т.д. № 35/2013г. на Окръжен съд – Враца в частта, в която е отхвърлен предявеният евентуален иск от „ВРАЦА КОМЕРС“ ЕАД против „НАСТЯ“ ЕООД и „Ж.С.Груп“ ООД /н/ за прогласяване несъществуването на обезпечено чрез залог на търговско предприятие вземане в размер на 448 520,72 лева срещу длъжника, обявен в несъстоятелност по т.д. № 48/2011г. на Окръжен съд Враца, като обезпечено предвид относителната недействителност на договора за особен залог, и делото е върнато на Окръжен съд Враца за ново разглеждане от друг състав на съда на евентуалния конститутивен иск за относителна недействителност на договора за особен залог.
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по незаявен петитум, по искане, каквото ищецът не е правил в исковата молба, двете допълнителни молби и въззивната жалба. Поддържа, че въпреки изисканото от въззивния съд уточняване на петитума на иска, в молбата на ищеца от 13.02.2018г. такова не е направено, а е повторен петитумът от исковата молба за несъществуване на вземане като обезпечено поради нищожност на договора за особен залог. Поради това счита, че въззивният съд се е произнесъл по незаявен петитум, което води до недопустимост на постановеното от него решение. Сочи, че с исковата молба са били предявени два установителни иска по чл.694 ТЗ – за несъществуване на самото вземане и алтернативен – за несъществуване на неговата привилегия, и изменение на петитума на втория иск не е било направено, макар едва в писмените бележки от 28.03.2014г. ищецът за първи път да е заявил относителна недействителност на договора за особен залог на търговско предприятие, сочейки, че е сключен в едногодишен срок от подаването на молбата за несъстоятелност, но първоинстанционният съд правилно не е взел предвид това изявление поради изтичането на предвидените в ТЗ срокове и правилно се е произнесъл по заявения с исковата молба петитум. Позовава се на разпоредбата на чл.649 ТЗ, с която е предвиден едногодишен срок от откриване на производството, съответно – от момента на обявяване на решението по чл.632, ал.2 ТЗ, за предявяване на иск по чл.646 ТЗ и поддържа, че правата на ищеца да предяви отменителен иск за нищожност са преклудирани към 12.04.2013г., а правата да предяви конститутивен иск за относителна недействителност по чл.646 ТЗ – към 04.03.2014г. Поради това поддържа, че искът е недопустим както във връзка с промяната на ТЗ, така и с настъпилата на 04.03.2014г. преклузия. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Процесуалноправен въпрос дали задължението на съда да се произнесе по иска така, както е предявен и какви са правомощията на въззивния съд съобразно задължителната съдебна практика по т.9 от ТР № 1/04.01.2001г. и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на решение № 193 от 02.02.2015г. по т.д. № 2565/2013г. на ВКС, решение № 125 от 26.11.2009г. по т.д. № 306/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.
2. Представлява ли нередовност на исковата молба, когато в петитума е заявен установителен иск за несъществуване на привилегия поради нищожност, посочена и в основанието на иска, както и във въззивната жалба?
3. Въззивният съд се произнесе по въпроса допустимо ли е с уточняването на иска да се промени петитумът и основанието едновременно в противоречие с постоянната съдебна практика на ВКС по приложението на разпоредбите на чл.214 ГПК или да измени иска във въззивната инстанция? Позовава се на решение № 235 от 11.07.2013г. по т.д. № 425/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
4. Допустимо ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение, без да бъде установено нарушение на диспозитивното начало?
5. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС по въпроса дали е допустимо присъединяването на иска по чл.646, ал.2 ТЗ към предявените установителни искове по чл.694 ТЗ и конституирането на синдика като съищец от първоинстанционния съд, без да съобрази съществуваща императивна процесуална правна норма към датата на произнасяне от първоинстанционния съд с решение към 04.04.2014г.
Ответникът „ВРАЦА КОМЕРС“ ЕАД, представляван от адв. С. С., оспорва касационната жалба. Оспорва довода за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск, като твърди, че още в исковата молба и в хода на производството е изтъквал едни и същи основания за нищожността, респ. относителната недействителност на процесния договор за особен залог от 30.05.2011г., а именно – фактът, че той е сключен след началната дата на неплатежоспособността и в рамките на едногодишния срок преди датата на подаване на молбата по чл.625 ТЗ /съответно от момента на обявяването на решението по чл.632, ал.2 ТЗ, какъвто е настоящият случай/, като с него се обезпечава вземане, което преди това не е било обезпечено. Поради това поддържа, че с молбата си от 13.02.2018г. не е извършил промяна в основанието на този иск, а единствено в отговор на указанията на въззивния съд е уточнил петитума на иска. Излага и подробни съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Синдикът на „Ж.С.Груп“ ООД /н/ не представя отговор на касационната жалба.
Ответникът „Ж.С.Груп“ ООД /н/ не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С исковата молба ищецът е изложил твърдения, че между ответниците „Настя“ ЕООД и „Ж.С.Груп“ ООД /н/ е сключен договор за заем от 01.02.2011г., обезпечен с договор от 30.05.2011г. за особен залог на търговското предприятие на длъжника, както и че договорът за залог е сключен след датата на неплатежоспособността и в едногодишния срок по смисъла на чл.646, ал.2, т.3 ГПК, поради което само на това основание е нищожен. Оспорил е сключването на договора за заем и предаването на сумата по него. При така изложените твърдения е формулирал петитум с искане да бъде прогласено, че в полза на кредитора „Настя“ ЕООД не съществува обезпечено със залог на търговско предприятие вземане в размер на 448 520,72 лева срещу длъжника или евентуално, ако бъде прието, че договорът за заем е бил изпълнен и претендираната сума е била предоставена като заем от кредитора „Настя“ ЕООД на длъжника, обявен в несъстоятелност, като бъде взета предвид нищожността на договора за особен залог, да бъде прогласено несъществуването на тази привилегия на договора за заем и вземането занапред да бъде считано в производството по несъстоятелност като необезпечено.
С решение № 85 от 01.09.2017г. по т.д. № 2286/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., след частична отмяна на постановеното при първото разглеждане на делото въззивно решение в частта по отрицателния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за несъществуване на вземания, този иск е отхвърлен по отношение на вземания на „Настя Груп“ ЕООД в производството по несъстоятелност на „Ж.С.Груп“ ООД по договор за заем от 01.02.2011г. за сумата 238 689,91 лева, за сумата 18 452,47 лева, представляващо договорни лихви върху заема за периода от 01.02.2011г. до 01.11.2011г. и за сумата 24 346,18 лева, представляваща лихва за периода от 01.11.2011г. до 26.10.2012г. и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която този иск е уважен в останалата му част. С решението си съставът на ВКС е приел, че въззивният съд не се е произнесъл по втория иск по чл. 646, ал.2 ТЗ, поради което е върнал делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по този иск от друг състав на съда.
При новото разглеждане на делото с определение от 11.10.2017г. въззивният съд е конституирал служебно на основание чл.649, ал.1, изр.1 ТЗ синдика на „Ж.С.Груп“ ООД /н/ – В. Р. Р., като съищец.
С определение в с.з. на 06.02.2018г. въззивният съд е констатирал, че по иска, предмет на въззивното производство, е налице противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, поради което е дал на ищеца указания да отстрани това противоречие, като посочи дали е предявил отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на прието като обезпечено вземане в производството по несъстоятелност или предявява конститутивен иск за прогласяване относителна недействителност на договора за особен залог.
С молба от 13.02.2018г. в отговор на указанията на въззивния съд ищецът е уточнил, че искът му е конститутивен съгласно чл.646, ал.2 ТЗ с искане да бъде прогласена занапред нищожността /относителната недействителност/ на договора за особен залог спрямо кредиторите.
С определение в с.з. на 08.05.2018г. въззивният съд е допуснал направеното от ищеца уточнение.
В обжалваното решение въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд се е произнесъл по евентуалния иск като установителен за несъществуване на обезпеченото вземане, като го е квалифицирал по чл.694, ал.1 ТЗ /отм./. Посочил е, че според дадените задължителни указания от ВКС евентуалният иск е с правна квалификация чл.646, ал.2 ТЗ. Изложил е съображения, че исковата молба е страдала от очевидна нередовност, която първоинстанционният съд е бил длъжен да отстрани, както и че с оглед направеното във въззивното производство уточнение в отговор на дадените от въззивния съд указания, е предявен конститутивният иск по чл.646, ал.2 ТЗ с искане да се прогласи нищожността /относителната недействителност/ на договора за особен залог спрямо кредиторите. С оглед на това е достигнал до извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и постановеното от него решение е недопустимо.
Въззивният съд е посочил, че исковата молба е подадена на 16.04.2013г.- след влизане в сила на изменението на чл.649, ал.3 /обн. ДВ, бр.20/2013г., в сила от 04.03.2013г./, с което е въведено изискване при предявен иск от кредитор съдът служебно да конституира синдика като съищец на основание чл.649, ал.3 ТЗ, което е направил с определение от 11.10.2017г. Счел е за неоснователен довода на ответниците, че не могат да се съединяват исковете по чл.694 ТЗ с исковете по чл.646 ТЗ, като е посочил, че такова ограничение в закона няма предвидено. Отбелязал е още, че едногодишният преклузивен срок за предявяване на исковете по чл.646, ал.1 и ал.2 ТЗ, въведен за първи път с изменението на чл.649, ал.1 ТЗ, тече от влизането в сила на ЗИДТЗ – 04.03.2013г., ако откриването на производството по несъстоятелност е преди влизане в сила на цитираното изменение, защото срокът за предявяване на иска не може да тече преди извършване на противоправното действие, което се атакува.
Поради това въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото следва да бъде върнато на първоинстанциония съд за ново разглеждане на евентуалния конститутивен иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск е неоснователен. Въззивният съд в изпълнение на дадените от ВКС при първото разглеждане на делото от касационната инстанция указания е приел, че е сезиран с иск по чл.646, ал.2 ТЗ. С оглед констатираната от него нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума й, в съответствие с т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е дал на ищеца указания за отстраняване на тази нередовност. С молбата си ищецът е уточнил петитума на исковата молба и въззивният съд се е произнесъл съобразно така направените уточнения и твърденията, изложени от ищеца в исковата молба и в молбата – уточнение.
Изложените съображения във връзка с довода за недопустимост на въззивното решение са относими и към формулирания първи процесуалноправен въпрос, поради което следва да се приеме, че не е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Поради това искането за допускане на касационен контрол по този въпрос е неоснователно.
Вторият и третият процесуалноправни въпроси са поставени във връзка с твърденията на касатора, че исковата молба по разгледания от въззивния съд иск не е била нередовна и че предприетото уточняване на иска представлява едновременно изменение на основанието и на петитума на иска. Тези твърдения не съответстват на фактите по делото, тъй като, от една страна, заявеното с исковата молба искане не съответства на изложените в нея твърдения, а от друга страна, с молбата си от 13.02.2018г. ищецът не е изменил основанието на иска, като за обосноваване на претенцията си не е навел нови твърдения, различаващи се от изложените в исковата молба. Поради това поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и четвъртият въпрос, тъй като същият е предпоставен от твърдението, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд не е нарушил диспозитивното начало, противно на приетото от въззивния съд. Първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба и по искане, което не съответства на уточнения петитум на предявения иск, което е обусловило извода на въззивния съд за неговата недопустимост.
Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по петия въпрос. С решението си при първото разглеждане на делото от касационната инстанция ВКС е върнал делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по иска по чл.646, ал.2 ТЗ и въззивният съд е процедирал в съответствие с така дадените му указания. Поради това и съгласно чл.295, ал.1 ГПК поставеният пети процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК по поставените въпроси, не следва да се обсъжда наличие на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника не следва да се присъжат разноски, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1246 от 18.05.2018г. по т.д. № 4858/2017г. на САС, ТО, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: