1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
[населено място], 20.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 543 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК.
Подадена е частна жалба от М. К. Т. срещу определение № 6/16.01.2017г. по т.д. № 25/2017г. на ВКС, II т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от частния жалбоподател молба за отмяна на определение № 282/29.06.2016г. по ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, I т.о. и на определение № 51/19.02.2016г. по т.д. № 1748/2015г. на ВКС, II т.о.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 ГПК.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
Производството по т.д. № 25/2017г. на ВКС, II то. е било образувано по повод подадената от М. К. Т. молба за отмяна на определение № 282/29.06.2016г. по ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, I т.о. и на определение № 51/19.02.2016г. по т.д. № 1748/2015г. на ВКС, II т.о.
Производството по т.д. № 1748/2015г. на ВКС, II т.о. е било образувано по касационна жалба на М. К. Т. срещу решение от 21.08.2014г. по в.гр.д. № 15391/2013 год. на Софийски градски съд, ІІ-д гр. отделение, с което е оставено в сила решението на Софийски районен съд, 61 състав, постановено на 10.12.2007 г. по гр.д. № 13755/2006 г. за отхвърляне на предявени срещу [фирма] искове с правно основание чл.66 от ЗЖТ, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД: за заплащане на обезщетение в размер на 1 000 лв. за забавено изпълнение на договор за превоз на пътник, сключен с абонаментна карта № 325 103519 3 на 28.11.2005 г.; за заплащане на 200 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от лошо изпълнение на договора, изразяващо се в композиране на влака на друг коловоз и за заплащане на сумата 5 010 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от лошо изпълнение, изразяващо се в превоз по маршрут [населено място] – [населено място] само с една мотриса. С въззивното решение е оставено в сила допълнителното решение от 14.08.2009г. на СРС за отхвърляне на предявения от М. Т. срещу [фирма] / с предишно наименование [фирма] / иск с правно основание чл.66 ЗЖТ, във вр.с чл.79 ал.1, пр.2 ЗЗД за заплащане на сумата 5010 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от неудобството в резултат на промяна в плана за композиране на ЕМВ № 30158 и № 30151 и движението само на един ЕМВ, като е оставено в сила и второто допълнително решение на СРС, с което е отхвърлена молбата на М. Т. за допълване на второто решение, с присъждане на лихва върху главницата от 5 010 лв. за периода от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. С посоченото въззивно решение, постановено по реда на отменения ГПК /след касиране на първоначалното въззивно решение/, са отхвърлени и предявените от М. Т. искове до размера на допуснатото при първоначалното въззивно разглеждане увеличение на исковете, както следва : за сумата 4 010 лв. /разликата над 1000 лв. до увеличения размер от 5 010 лв./ – обезщетение за неимуществени вреди от забавено изпълнение по процесния договор, изразяващо се в пристигане на ЕМВ от състава на влак № 30151 на гара В. след утвърденото разписание на 02.12.2005 г. и на 12.12.2005 г. и за сумата 4 810 лв./ разлика над 200 лв. до допуснатото увеличение на иска на 5 010 лв./ – обезщетение за неимуществени вреди от лошо изпълнение на договора, изразяващо се в композиране на ЕМВ от влаковия състав на влак № 30151 на седми вместо на първи гаров коловоз за периода от 01.12. -10.12.2005 г. По делото е постъпила и касационна жалба от М. Т. срещу допълнителното въззивно решение от 08.01.2015 г., с което е оставена без уважение молбата за допълване на основното въззивно решение и произнасяне „по иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 010 лв. – обезщетение за забава със законната лихва върху уважената претенция от датата на подаване на исковата молба”.
С определение № 51/19.02.2016г. по т.д. № 1748/2015г. на ВКС, II т.о. са били оставени без разглеждане касационните жалби на М. Т. срещу решение от 21.08.2014г. и допълнително решение от 08.01.2015г., постановени по в.гр.д. № 15391/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-д гр. отделение, на осн. чл.280, ал.2 ГПК / ред. преди ДВ бр.50/2015г./, тъй като решенията са постановени по търговски спор с предмет искове с цена всеки един от тях под 10 000лв.
М. Т. е обжалвал прекратителното определение на ВКС, II т.о. с частна жалба по реда на чл.274, ал.2 ГПК, по която е било образувано ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, I т.о. С определение № 282/29.06.2016г. по ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, I т.о. е било потвърдено определение № 51/19.02.2016г. по т.д. № 1748/2015г. на ВКС, II т.о.
На 20.10.2016г. М. К. е подал молба за отмяна на цитираните определения на ВКС, по която молба е било образувано производството по т.д. № 25/2017г. на ВКС, II т.о. Молителят е изложил доводи за съществуващ пряк и непосредствен интерес от исканата отмяна, тъй като с визираните определения на ВКС се слага край на делото му срещу неизправния превозвач, което представлява несъразмерна юридическа форма на отказ от правосъдие. Посочил е, че са налице нови обстоятелства: решение № 193/22.12.2015г. по т.д. № 912/2015г. на ВКС, II т.о. и определение № 269/08.05.2015г. по ч.гр.д. № 1867/2015г. на ВКС, III г.о., дадените с които правни разрешения не са могли своевременно да бъдат включени в предметния обхват на частната жалба на М. К. по ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, II т.о., респ. не са могли да бъдат обект на анализ и оценка и възприемане от решаващия касационен състав по същото дело.
Горната установеност налага следните правни изводи:
Касае се до молба за отмяна на : 1/ определение по т.д. № 1748/2016г.на ВКС, II т.о., с което за пръв път състав на ВКС прегражда по-нататъшното развитие на делото ; 2/ определение по ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, I т.о., с което на осн. чл.274, ал.2 , изр.посл. ГПК друг състав на ВКС оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото.
Преграждащите определения, с изключение на определенията за прекратяване на производството поради отказ от иск, не се включват в предмета на влезлите в сила съдебни актове, които подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК. Предметният обхват на разглежданата категория съдебни актове е очертан в т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, чиито разрешения запазват актуалността си и при действието на ГПК – 2007 г. Особености на определенията за прекратяване на съдебното производство и другите преграждащи определения налагат извод, че като вид съдебни постановления същите нямат характеристиките на съдебните решения, които законодателят е имал предвид като конкретна категория съдебни актове, по отношение на които следва да бъде осигурена процесуалноправна защита, чрез извънреден способ за съдебен контрол на изчерпателно изброени и ограничено лимитирани фактически състави.
Неотносимостта на посочените определения към съдебните актове, които подлежат на отмяна, не може да се обоснове и с аргумент за липсата на друго процесуално средство за защита. Производството по чл. 303 – чл.309 ГПК е извънинстанционно производство за контрол по отношение на неправилни съдебни решения. Извънредният характер на производството произтича от относимостта му единствено към влезли в сила решения, както и от необходимостта за защита срещу тяхната неправилност в ограничен брой случай, изчерпателно изброени и лимитативно въведени. Този характер на производството обуславя приложимостта му не към всички актове на съдилищата, а само към определена категория съдебни актове – решения, ползващи се със силата на пресъдено нещо и определения, имащи техните правните последици, към които единствено могат да се отнесат и предвидените основания за отмяна по чл. 303 и чл. 304 ГПК. Като извънредно процесуално средство за съдебен контрол на неправилни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, отмяната не може да се приложи по отношение на други съдебни актове, за които след изчерпване на редовния процесуален ред не съществува друг път за защита, именно поради ограничения обхват на съдебните актове, подлежащи на извънинстанционен съдебен контрол и произтичащия от него ограничен кръг на основанията /фактическите състави/, предвидени от законодателя като причини за отмяна на влезлите в сила решения и възобновяване на производствата по тях.
С оглед на гореизложеното подадената молба за отмяна на посочените определения се явява недопустима, а обжалваното определение за оставянето й без разглеждане – правилно.
В частната жалба е обективирано искане на частния жалбоподател за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпросите : 1/ Принципът за лоялно сътрудничество в областите, обхванати от правото на ЕС по чл.4, &3, ал.2 от ДЕС, тълкувани във вр. с чл.2 и чл.19, &2, ал.1 от ДЕС, изисква ли национална разпоредба на българската държава – членка да допуска право на достъп до съд за отмяна на постановени и влезли в сила прекратителни съдебни актове на ВКС по приключило главно съдопроизводство, и за тяхното преразглеждане, поради нарушаване на принципа за справедливост и наложеното от съда непропорционално ограничаване в правото на жалбоподателя за достъп до съд? ; 2/ Допускат ли разпоредбите на чл.4, &3, ал.2 от ДЕС и чл.19, &2, ал.1 от ДЕС прилагането на национална разпоредба по искане за отмяна на влезли в сила определения на последна съдебна инстанция по приключило главно съдопроизводство, щом същата предвижда ограничение за тяхното ревизиране, като несъразмерна форма за правото на защита и за достъп до справедлив съд, според стандарта на общностното право, чрез разпоредбите на чл.274 , ал.1 ГПК, чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, на чл.288 ГПК , чл.303, ал.1, чл.305, ал.1 и чл.307, ал.1 ГПК?
Първи въпрос е поставен при наведени доводи, че определенията, които са предмет на атакуване с молбата за отмяна са постановени на основание национална разпоредба – чл.280, ал.2 ГПК, която ограничава според частния жалбоподател достъпа му до съд, а втори въпрос – при твърдения, че националната уредба – чл.303 ГПК в нарушение на общностното право не предвижда възможност за отмяна на влезли в сила определения на последната съдебна инстанция.
Съгласно чл. 628 ГПК преюдициално запитване може да бъде отправено до съда на Европейския съюз в хипотези, когато се иска тълкуване на конкретна разпоредба на правото на Европейския съюз или на тълкуването на акт, респ. валидността на норма на общностното право, което тълкуване би следвало да има действително отношение към правния спор по делото и неговото правилно решаване.
В случая поставения първи въпрос няма отношение към настоящия спор. Дали е нарушена общностна норма с разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК или не и коя точно общностна норма е било предмет на произнасяне в рамките на развилото се производство по ч.т.д. № 999/2016г. на ВКС, I т.о. и по т.д. № 1748/2015г. на ВКС, II т.о., които са приключили и отправяне на преюдициално запитване по този въпрос по повод на инициирано от частния жалбоподател производство по отмяна на цитираните определения е недопустимо.
Втори въпрос поставя проблем за съотношението на основополагащия принцип за лоялно сътрудничество, изразяващ се в задължението на държавите-членки да допринасят всячески за общия интерес, и принципа за процесуална автономия, според който отделната държава-членка във вътрешния правен ред трябва да определи процесуалните правила на обжалването по съдебен ред, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, доколкото липсват правила на Съюза по този въпрос. От една страна с оглед на конкретния спор следва да се акцентира, че се касае до извънреден способ за защита, а не до инстанционен контрол, правото си на който частният жалбоподател вече е упражнил. Така също тази извънинстанционна проверка не е насочена към акт, който се ползва със сила на пресъдено нещо / каквато правна последица има неподлежащото на касационно обжалване въззивно решение по в.гр.д. № 15391/2013 г. на Софийски градски съд, ІІ-д гр. отделение и самото то при наличие на някоя от хипотезите по чл.303 ГПК подлежи на отмяна /. Следва да се има предвид , че дори и по отношение на влезлите в сила съдебни решения СЕС нееднократно е застъпвал в практиката си важността на силата на пресъдено нещо / в този смисъл решение Kobler, С-224/01, решение Impresa Pizzarotti, С-213/13, решение Dragos Constantin Tarsia, С-69/14/ и е приел, че правото на Съюза, и по-специално принципите на равностойност и ефективност, не изискват съдебният орган по принцип да е длъжен да преразгледа постановеното от него влязло в сила решение, за да вземе предвид впоследствие приетото от Съда тълкуване на релевантна разпоредба от правото на Съюза, дори и ако това би позволило да се отстранят последиците от вътрешното правоотношение, което е несъвместимо с това право.
Предвид изложеното следва да се остави без уважение молбата за отправяне на преюдициално запитване.
Формулирано е искане по чл.150, ал.2 КРБ като се навеждат доводи, че разпоредбите на чл.274, ал.1 ГПК, чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, чл.288 ГПК, чл.303, ал.1, чл.305, ал.1 и чл.307, ал.1 ГПК са несъвместими с чл.4, ал.1, чл.16, чл.17, ал.3, чл.56 и чл.124 от Конституцията на Република България, чл.1 и чл.47 от Хартата за основните права на ЕС, чл.14 от Международния пакт за граждански и политически права на гражданите, чл.6, т.1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС и чл.1 от Допълнителен Протокол №1 към Конвенцията, чл.2 и чл.4, & 3, ал.2 ДЕС. Релевантна за настоящия спор е единствено нормата на чл.303, ал.1 ГПК, която определя предметния обхват на производството по молба за отмяна. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за иницииране процедура по обявяване на противоконституционност на посочената норма от Конституционния съд на Република България. Не се споделят доводите за нарушение на принципа на правовата държава и гарантиране правото на защита на всички граждани на РБ и за неизпълнение от ВКС на конституционните задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона от всички съдилища, доколкото се касае, както вече бе изложено, до извънреден способ за защита при обезпечена от процесуалния закон възможност за упражняване на защита на субективните права на гражданите в рамките на редовен инстанционен контрол. В този аспект следва да се отчете , че чл.56 КРБ е проявление на принципа за ефективна правна защита, осигурена от вътрешнопроцесуалния ред на съответната държава, прогласен в чл.47 ХОПЕС и чл.13 от ЕКЗПЧОС. В чл.16 и чл.17, ал.3 от КРБ са закрепени принципи за гарантиране на основни субективни материални права – правото на труд и правото на неприкосновеност на частната собственост, поради което цитираните разпоредби се явяват неотносими към процесуалноправния въпрос, който е предмет на разглеждане. Липсва релевантност към настоящия спор и на чл.14 от Международния пакт за граждански и политически права на гражданите и чл.6, т.1 от ЕКЗПЧОС, тъй като акцентът, който поставят е върху определен аспект от правото на защита – право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. К. Т. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. К. Т. за иницииране от ВКС на процедура по чл.150, ал.2 от Конституцията на Република България и спиране на производството по делото.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 6/16.01.2017г. по т.д. № 25/2017г. на ВКС, II т.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: