7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр. София, 30.04.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 1948 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ по касационна жалба на ищецът „Трейдмейкърс“ ЕООД срещу решение № 90 от 15.04.2019г. по в.т.д. № 1/2019г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 723 / 11.10.2018г. по т.д. № 2/2018г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения от ищеца против Х. Г. И. иск за заплащане на сумата 606,06 щ. д. – частичен иск от общо дължима мораторна лихва от 61 038,63 щ. д. върху главницата от 150 000 щ. д. за периода от 31.07.2013г. до 31.12.2017г.; 2/ по касационна жалба на Х. Г. И. срещу същото въззивно решение, в частта, с която, е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителните му части, с които той е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 15 942,99 щ. д., представляваща частичен иск от общо дължима главница в размер на 150 500 щ. д., получена по договор за паричен заем от 29.07.2003г. и сумата от 606,06 щ. д., представляваща частичен иск от общо дължима неустойка от 32 850 щ. д., в размер на 0.02% на ден върху главницата от 150 000 щ. д. за периода от 31.12.2014г. до 31.12.2017г., както и в частта за разноските.
Касаторът – ищец, твърди, че решението в обжалваната част противоречи на материалния закон и на практиката на ВКС. Сочи, че искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен за разликата между присъдената неустойка и по-големия размер на законната лихва.
Касаторът, Х. Г. И., поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно, поради съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост. .
Ответните страни по жалбите в писмени отговори излагат становище за липса на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация по жалбата на насрещната страна, съответно за неоснователност на жалбата на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба на „Трейдмейкърс“ ЕООД срещу въззивното решение в частта му, в която се потвърждава първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от ищеца против Х. Г. И. иск за заплащане на сумата 606,06 щ. д. – частичен иск от общо дължима мораторна лихва от 61 038,63 щ. д. за периода от 31.07.2013г. до 31.12.2017г., е недопустима на основание чл.280, ал.3 ГПК, тъй като цената на този иск по търговското по своя характер дело по см. на чл.356, т.1 ГПК, вр. чл.286, ал.1, вр. ал.3 ТЗ, е под 20 000 лева. Касационна жалба на Х. Г. И. срещу същото въззивно решение, в частта, с която, е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част, с която той е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 606,06 щ.д., представляваща частичен иск от общо дължима неустойка от 32 850 щ. д., в размер на 0.02% на ден върху главницата от 150 000 щ. д. за периода от 31.12.2014г. до 31.12.2017г. също е недопустим на основание чл.280, ал.3 ГПК с оглед цената на иска..
Касационната жалба на Х. Г. И. срещу същото въззивното решение, в частта, с която, е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част, с която той е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 15 942,99 щ. д., представляваща частичен иск от общо дължима главница в размер на 150 500 щ. д., получена по договор за паричен заем от 29.07.2003г., с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въз основа на извлечението от банковата сметка на ищцовото дружество, заключението на вещото лице и останалите писмени доказателства е прието от въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно облигационно отношение – процесния договор за заем от 29.07.2003г. Посочено е, че това се установява от реалното предаване от заемодателя „Трейдмексърс“ ЕООД на заемателя Х. И. на сумата от 150 500 щ.д. чрез банков превод по сметка №[ЕГН] в договорения срок на три транша: на 31.07.2003г. – сумата от 50500 щ.д, на 13.08.2003г. – сумата от 50000 щ.д., и на 01.09.2003г. сумата от 50000 щ.д., като факта на получаване на сумите не се оспорва от ответника. Въз основа на това е прието, че ответникът, в качеството на заемополучател, и ищцовото дружество, в качеството на заемодател, са обвързани от валиден договор за заем, по който на заемателя е предоставена сума в размер на 150 500 щ.д., поради което за ответника е възникнало задължението да върне получената сума от общо 150 500 щ.д., след настъпване на договорения падеж на задължението – 31.07.2013г., според клаузите на сключения договор, ведно с договорената годишна лихва в размер на 3%. Не е спорно, че по така предоставената в заем сума, не са постъпили погасителни суми от заемателя.
Счетено е за неоснователно възражението на ответника, че предоставените суми, оформени като заемни, не представляват предоставени в заем суми, поради привидност на процесния договор за заем. Твърденията на ответника са, че макар и оформени като заемни по процесния договор за заем, сумите са част от договорени действия по увеличение на капитала, придобиване и разпределение на акции от капитала на „МИПС ИНВЕСТМЪНТ“ АД. Ответникът сочи, че писмено доказателство по см. на чл.165, ал.2 ГПК, позволяващо установяване на привидност чрез свидетелски показания, е заявлението за публикуване в търговския регистър на годишния финансов отчет за 2013 год., публикуван по партидата на дружеството под № 20141105085659, по който задължението по договора за заем не е отразено, от което се прави извод, че то е отписано от счетоводството, респективно че заемът е привиден. Решаващият състав е счел, че отношенията между страните не само са оформени като договор за заем, но и самите отношения между страните са реално отношения между заемодател и заемател. Посочено е, че предоставените суми са осчетоводени от заемодателя – търговец като предоставени в заем средства т.е. като средства, подлежащи на връщане и до 31.05.2018год. те се водят счетоводно като такива, без промяна на задължението на ответника по договора за заем в размер на 150 000 щ.д., което изрично е установено от вещото лице. Последното сочи, че по оборотна ведомост към 01.01.2004г. вземането на „Трейдмейкърс“ ЕООД към Х. И. е в размер на 234 774 лева, равняващи се на 150 000 щ.д., като вземането е отразено в счетоводна .сметка 4983 / „Други дебитори“, аналитична сметка Х. И./; към 31.05.2018год. вземането е в размер на 150 000 щ.д., равняващи се на 252 210 лева; за периода от 01.01.2004г. до 31.05.2018г. е налице последователност в счетоводните записвания на задълженията на ответника към дружеството-ищец. Апелативният съд е взел предвид и обстоятелството, че в дружеството – ищец не са осчетоводени данни, от които да се направи извод, че задължението не е реално т.е. фиктивно. Подчертано е, че относно действителността на прикритата сделка е необходимо съгласие и на двете страни, както на ответника, така и на дружеството-ищец, каквото не се установява. В допълнение е посочено, че от доказателствата, включително и показанията на свидетеля Г., който е изготвил ГФО за 2013 год., е установено, че обявеното ГФО за 2013 не отговаря на счетоводните записвания, поради което се е наложило същото да бъде коригирано /установено и от вещото лице/. В открито съдебно заседание вещото лице е потвърдило, че по счетоводните записвания и за 2013год., и за 2014год. задължението на ответника го има – т.е. няма отписване на същото. Вещото лице изрично сочи, че крайното салдо за 2012г. съвпада с началното салдо за 2013год., същото се отнася за 2013год. и за 2014год. Вещото лице установява и абсолютно същите записвания относно задълженията по договора за заем и на другия заемополучател П. С.. С оглед на това, е прието, че не се установява страната да е заявила пред държавен орган, че задължението по договора за заем с ответника не е било дължимо в края на 2013г., тъй като ГФО за 2013год. не отговаря на счетоводните записвания, същият е бил сгрешен и за това е бил коригиран впоследствие. Предвид изложеното, съдът е счел, че липсва изявление на ищеца пред държавен орган, което да прави привидно изразеното съгласие по договора за заем от страна на ответника, като не се установява наличие на писмено доказателство, удостоверяващо симулативност на договора за заем. С оглед на това, показанията на свидетеля Д. М., че заемът е бил фиктивен и че пари реално не са давани /в частта им относно твърдението за симулативност/, не са били ценени. В допълнение е аргументирано, че дори да се разгледа по същество, твърдението на свидетеля за фиктивност на договора за заем не се подкрепя от доказателствата. Същият твърди, че пари реално не са давани, но безспорно процесните суми са преведени по сметка на ответника Х. И., същият е участвал с тях при увеличението на капитала на „МИПС ИНВЕСТМЪНТ“АД, и срещу тях ответникът е придобил реално имущество – съответен брой акции от капитала на „МИП ИНВЕСТМЪНТ“АД. Изложени са съображения, че не се установява и твърдението на ответника, че предоставените на ответника в заем парични суми са били на „МИП ИНВЕСТМЪНТ“ АД. Установено е противното, а именно, че ищецът „Трейдмейкърс“ЕООД е кредитирал „МИП ИНВЕСТМЪНТ“АД, който с установените преводи по банков път е върнал част от дължимите суми, предоставени впоследствие на ответника и на П. С.. Предвид изложеното, е направен извод, че твърдението за симулативност на сключения договор за заем се явява недоказано.
За неоснователно е счетено и възражението за погасяване на задължението за връщане на заемната сума чрез опрощаване: Твърдението на ответника е, че задължението му е погасено, чрез сключване между страните на споразумение през месец октомври 2008г., с което дългът е опростен, като този документ е загубен или унищожен не по негова вина. За установяване на това обстоятелство са събрани гласни доказателства – чрез разпита на свидетеля М. Д. М.. Същият сочи, че в качеството си на управител и собственик на капитал на ищцовото дружество до момента на прехвърлянето му на ответника през 2008г. по инициатива на ответника са сключили цитираното споразумение през месец октомври.2008год. Съдържанието на споразумението е било в смисъл, че ответникът е освободен от всякакви искове, поради това, че е изпълнил всички ангажименти и няма никакви други ангажименти към дружество, т.е. че не дължи пари и няма ангажименти към “Трейдмекърс“ АД. Според свидетеля, споразумението било съставено в един екземпляр, който останал в държане на ответника, като купувач на дружеството. Сочи още, че през м. февруари 2010г. посетил офиса на ищцовото дружество, където в счетоводството на дружеството, случайно видял въпросното споразумение и двата договора за заем с Х. И. и П. С.. Свидетелят П. Д. Г., твърди, че е приел счетоводната документация на ищцовото дружество през 2012г., като същата му е предадена от ответника, който до този момент е водил счетоводството на дружеството. Сочи, че в предадената му документация не се е намирало споразумение, уреждащо финансови отношения между дружеството и ответника. С оглед на това, съдът е счел, че е недоказана посочената предпоставка в чл.165, ал.1 ГПК за допустимост на свидетелските показания – документът да е загубен или унищожен не по вина на страната. Освен това, до 31.05.2018г. счетоводно се води последователно и без промяна задължение на ответника по договора за заем в размер на 150 000 щ.д. Според показанията на свидетеля М., а и според ответника, след съставяне на споразумението през м.10.2008г., същото е останало в документацията на „Трейдмейкърс“ЕООД, придобито от ответника – следователно документът е останал в негово държане, като към момента на съставянето на споразумението самият ответник е извършвал счетоводната дейност на дружеството-ищец, което е продължило до 2012год., като след този момент, при предаване на счетоводната документация на свидетеля Г., това споразумение не е предадено. Счетено е, че установените по делото данни опровергават твърденията на ответника и показанията на свидетеля М.. Посочено е, че твърдяното споразумение като договор е следвало да намери своевременно своето отражение в счетоводството на дружеството-заемодател-още през м. октомври 2008г. Това не се е осъществило нито тогава, нито в по-късен момент, а това е било задължение преди всичко на ответника, както поради придобиване собствеността на „Трейдмейкърс“ЕООД, така и поради това, че същият е водел счетоводството на дружеството до 2012год. и. документацията на същото е била при него. Напротив, всички данни сочат на съществуващо и действително задължение на ответника към дружеството-заемодател, тъй като вземането на ищцовото дружество към ответника фигурира в баланса на дружеството за 2008г. и оборотна ведомост, както и в ГФО за 2008г.- 2012г., публикувани в търговския регистър. Самият ответник в декларацията си по ЗПИЛЗВДОДДПЧС за 2012г. изрично е посочил процесното задължение по договора за заем с „Трейдмейкърс“ЕООД, като в последващите годишни декларации не е посочено погасяване на задължението. Предвид изложеното, е направен извод, че показанията на свидетеля М. М. не са годни да установят съществуване на твърдяното от ответника споразумение от м.10.2008г. и изгубването на същото, не по вина на страната. Изложеното от свидетеля е в противоречие с писмените документи, част от които са съставени от самата страна, както и със заключението на ССЕ относно установеното съществуване на задължението в счетоводството на ищеца, както и с показанията на другия свидетел по делото.
Според решаващия състав, дори показанията на свидетеля М. М. да се счетат за достоверни и да се приеме, че страните са подписали въпросното споразумение и че то е изгубено не по вина на страната, то въз основа на същите не може да се достигне до извод, че в случая е налице опрощаване на дълга. Посочено е, че самите страни по споразумението не са се съобразили с неговото действие, респективно не са му отдали реално никакво значение в отношенията между тях относно процесния договор за заем. Отбелязано е също, че счетоводното отчитане на задължението на ответника Х. е идентично и с отчитането на задължението на другия заемател – С.. С оглед горното, съдът е намирал, че възражението за погасяване на задължението на ответника чрез опрощаване на същото се явява недоказано.
С оглед изложеното, съдът е приел, че ответникът има непогасено задължение към ищеца по договор за паричен заем от 29.07.2003г. в размер на 150 000 щ.д., чийто падеж е настъпил на 31.07.2013г., с оглед на което е потвърдил осъдителното първоинстанционно решение за частичната претенция за главница, а именно за сумата от 15 942.99 щ.д. – заемна цена.
В приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника Х. Г. И. са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са от значение за изхода на спора: „1/ Въпросът относно значението на косвените доказателства и необходимостта от оценка на тяхната взаимовръзка?; 2/ Въпросът относно значението на правната стойност на началото на писмено доказателство при разкриване на симулация?“. Жалбоподателят се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените от страните основания за допускане на касационно обжалване, предвид следното:
Първият въпрос на касатора Х. Г. И. не може да обуслови допускането на касационния контрол на решението в частта относно иска по чл.240 ЗЗД, тъй като съдът е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност, но е достигнал до противоположен от касатора извод, че въз основа на тази преценка не се доказва твърдението за симулативност на договора за заем. Вторият въпрос също не може да предпостави допускането на решението по иска по чл.240 ЗЗД до касация, доколкото съдът е счел, че липсва начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията с оглед невярното съдържание на ГФО за 2013г. Въззивното решение не е постановено и в несъответствие с посочената от касатора практика на ВКС.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по иска по чл.240 ЗЗД и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Трейдмейкърс“ ЕООД срещу решение № 90 от 15.04.2019г. по в.т.д. № 1/2019г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 723 / 11.10.2018г. по т.д. № 2/2018г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения от „Трейдмейкърс“ ЕООД против Х. Г. И. иск за заплащане на сумата 606,06 щ. д. – частичен иск от общо дължима мораторна лихва от 61038,63 щ. д. върху главницата от 150 000 щ. д. за периода от 31.07.2013г. до 31.12.2017г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Х. Г. И. срещу решение № 90 от 15.04.2019г. по в.т.д. № 1/2019г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 723 / 11.10.2018г. по т.д. № 2/2018г. на Окръжен съд – Варна в осъдителната му част, с която той е осъден да заплати на „Трейдмейкърс“ ЕООД сумата от 606,06 щ. д., представляваща частичен иск от общо дължима неустойка от 32 850 щ. д., в размер на 0.02% на ден върху главницата от 150 000 щ. д. за периода от 31.12.2014г. до 31.12.2017г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90 от 15.04.2019г. по в.т.д. № 1/2019г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 723 / 11.10.2018г. по т.д. № 2/2018г. на Окръжен съд – Варна в осъдителната му част, с която Х. Г. И. е осъден да заплати на „Трейдмейкърс“ ЕООД сумата от 15 942,99 щ. д., представляваща частичен иск от общо дължима главница в размер на 150 500 щ. д., получена по договор за паричен заем от 29.07.2003г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му пред друг състав на ВКС в частта, в която касационните жалби са оставени без разглеждане. В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.