11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
гр. София, 06.03.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1615 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 456 от 28.02.2017г. по т.д. № 3237/2016г. на САС, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 650 от 11.04.2016г. по т.д. № 7266/2013г. на СГС, ТО, VI-17 състав в частта, в която са отменени по искове с правно основание чл.74, ал.1 ТЗ, предявени от [фирма] против [фирма], решения, взети от ОС на акционерите в ответното дружество на 11.11.2013г. за промяна на дружеството в АД и приемане на нов устав.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивния съд е разгледал и се е произнесъл по непредявен иск /плюс петитум/ и като краен резултат с решението си е потвърдил недопустимото решение на първоинстанционния съд, който също се е произнесъл по непредявен иск. Сочи, че въззивният съд необосновано и в разрез със закона е приел, че в основанието на иска по чл.74 ТЗ не се включвало соченото от ищеца противоречие с разпоредба на устава или на закона, тъй като съгласно константната практика основанието на този иск е твърдението на ищеца за конкретно нарушение на конкретна разпоредба от устройствения акт на дружеството или на конкретна законова норма, с оглед на което ищецът е длъжен конкретно, ясно и точно да посочи всеки един от твърдените от него пороци и в какво се изразява – дали в противоречие със законова разпоредба или в противоречие с правила на устава. Твърди, че въззивният съд неправилно се е позовал и погрешно е тълкувал решение № 87 от 10.05.2016г. по т.д. № 680/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., тъй като същото е постановено при съвсем различна фактическа обстановка – при изрично въведено възражение за противоречие на уставна разпоредба с императивна норма на закона. Сочи, че в случая ищецът изобщо не е въвеждал твърдение за противоречие на уставната разпоредба на чл.22, ал.4 с императивната разпоредба на чл.223, ал.5 ТЗ. Счита още, че въззивният съд е изопачил твърдението на ищеца, като е приел, че искът се основава на фактическо твърдение, че „между свикването и провеждането на процесното ОСА е изтекъл срок от 16 дни”, въпреки че изложеното твърдение е за получаване от ищеца /а не на изпращане/ на поканата 16 дни преди провеждането на процесното събрание, което било в нарушение на чл.22, ал.4 от устава. С оглед на това поддържа, че въззивният съд недопустимо е приел иска за основателен поради неспазване на предвидения в чл.223, ал.5 ТЗ 30 дневен срок от изпращането на писмените покани до акционерите, каквото фактическо твърдение изобщо не е въвеждано. Твърди още, че въззивният съд неправилно е отхвърлил като неоснователни възраженията му, че в процесния случай за ищеца не е налице правен интерес от предявения иск и че същият се явява откровена злоупотреба с права от страна на ищеца, тъй като не е налице нарушение на членствените му права предвид безспорно доказаното по делото обстоятелство, че е присъствал, не е възразил за нередовност на свикването му и е гласувал „за” приемането на атакуваните решения. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
І. Въпроси от значение за допустимостта на съдебното решение, по които е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:
1. Може ли /допустимо ли е/ при предявен иск по чл.74 ТЗ съдът да отмени като незаконосъобразни решения на Общото събрание на акционерите /ОСА/ на основание противоречие с императивна разпоредба на закона, каквото основание обаче не е заявено и формулирано от ищеца в исковата му молба и в преклузивния срок по чл.74, ал.1 ТЗ?
2. Може ли /допустимо ли е/ при предявен иск по чл.74 ТЗ съдът да отмени като незаконосъобразни решения на ОСА на основание противоречие с императивна разпоредба на чл.223, ал.5 ТЗ при положение, че ищецът не е релевирал в исковата си молба твърдение за нарушение на законовата разпоредба на чл.223, ал.5 ТЗ при свикване на процесното ОСА, а единствено е посочил като фактическо твърдение, че не е спазен предвиденият в устава срок от получаването на поканите за провеждането на ОСА?
Касаторът твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 06.12.2002г. по т.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, решение № 109 от 25.06.2010г. по т.д. № 860/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 168 от 22.12.2011г. по т.д. № 1081/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 221 от 30.12.2013г. по т.д. № 529/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 48 от 29.07.2013г. по т.д. № 830/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. /в частта му на произнасяне по съществото на спора/.
ІІ. Въпроси, които са от значение за изхода на спора и по отношение на които са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:
1. Има ли значение и условие ли е за допустимостта и основателността на иска по чл.74, ал.1 ТЗ ищецът – акционер да има правен интерес от упражняването на този иск и налице ли е правен интерес за предявяването на иск по чл.74, ал.1 ТЗ от акционер, чието право на членство или отделни членствени права /право на участие в ОСА, право на глас и други/ не са засегнати и не са нарушени при провеждането на атакуваното с иска му ОСА и от взетите на него решения? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 127 от 10.02.2015г. по т.д. № 3197/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. Налице ли е правен интерес за акционер, който е присъствал на общото събрание на акционерите, не е възразил срещу неговото свикване и провеждане и е гласувал за приемането на решения по всички точки от дневния ред на ОСА, да атакува с иск по чл.74 ТЗ решенията от същото общо събрание на акционерите поради това, че получената от него покана за участие не е в предвидения съгласно чл.223, ал.5 ТЗ срок от 30 дни?
3. Налице ли е злоупотреба с права в случай, че акционерът предяви иск по чл.74 ТЗ за отмяна на решения на ОСА с възражение за неспазен 30 дневен срок от получаване на поканите за провеждането на ОСА, ако същият акционер – ищец лично е участвал, не е възразил относно провеждането на ОСА и е гласувал за приемането на всички решения на ОСА? Следва ли съдът да приеме за основателен и да уважи така предявен при злоупотреба с права иск по чл.74 ТЗ?
4. Основание за отмяна на решенията на ОСА ли е неспазването на предвидения в чл.223, ал.5 ТЗ срок от 30 дни от изпращането на поканите до провеждането на ОСА в случай, че не са нарушени законоустановените права на акционера: право на участие, право на упражняване на глас при провеждане на ОСА на дружеството и други? Когато акционерът е участвал в ОСА и е гласувал за приемането на всички решения на това ОСА – т.е. когато правото му на участие в общото събрание и правото му на глас не е нарушено, а напротив, е свободно упражнено от него, неспазването на 30 дневния срок по чл.223, ал.5 ТЗ при свикването на ОСА предпоставя ли отмяна на решенията на това ОСА по иск на същия този акционер, който е участвал и гласувал за приемането на решенията?
Касаторът поддържа, че в задължителната практика на ВКС липсва произнасяне по спор за отмяна на решение на ОСА, в който оспорващият ационер да се е регистрирал, участвал и гласувал с всички притежавани от него акции, да е гласувал в подкрепа на предложените решения, съответно да е упражнил правото си на глас свободно, безпрепятствено и в пълен обем и въпреки това да оспорва решенията на ОСА, приети именно с неговия решаващ глас. Излага съображения, че в такава хипотеза искът е недопустим. Поради това счита, че поставените въпроси ІІ.1, ІІ.2, ІІ.3 и II.4 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради необходимостта по тълкувателен път да се изясни действителният смисъл и целта на разпоредбите на чл.223, ал.5 и чл.74 ТЗ.
ІІІ. Въпроси, които са от значение на изхода на спора и по отношение на които са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК:
1. Задължен ли е въззивният съд да следи служебно за наличието на правен интерес у ищеца през цялото производство по обжалване на решенията на ОС по реда на чл.74 ТЗ?
2. Има ли правен интерес да обжалва решенията на ОС по реда на чл.74 ТЗ акционер, който в хода на процеса се е лишил от всички притежавани от него акции в капитала на ответното дружество, поради което в правната сфера на ищеца не би настъпила промяна, независимо от постановеното съдебно решение? Касаторът се позовава на решение № 183 от 30.06.2014г. по т.д. № 695/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 812 от 05.01.2007г. по т.д. № 434/2006г. на ВКС и сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, обусловили крайния му съдебен акт, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от посоченото от касатора не става ясна връзката между посочения процесуалноправен въпрос и значението му за изхода на делото, съответно наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа, че в раздел ІІ, т.1 от исковата молба е посочил съответните противоречия, в нарушение на които се е осъществило процесното общо събрание, а именно, че атакуваните решения са приети в противоречие със закона и устава. Счита, че при така определения от него предметен обхват на предявения иск съдът дължи проверка за наличието на посочените противоречия на решенията на ОС със съответстващите им императивни норми на закона /чл.223 ТЗ/ и със съответните клаузи на учредителния акт. Сочи, че по този начин е възприет и докладван предявеният от него иск по чл.74 ТЗ, като първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест и е указал на ответника, че следва да докаже редовното провеждане на процесното ОС, както и че всички акционери са били уведомени навреме за свикването му съгласно предвиденото в ТЗ и в чл.22, ал.4 от устава. Твърди, че съдът е извършил проверка съгласно определения от ищеца предметен обхват, като е отнесъл съответните императивни норми и тези по устава към осъществената процедура по свикване на процесното ОС и с оглед на събраните доказателства е установил, че твърденият от ищеца порок в процедурата по свикване на ОСА е налице поради нарушение на императивно определения срок за оповестяването му. Предвид изложеното счита, че съдът не се е произнесъл извън предмета на спора. Излага съображения за неоснователност на довода на касатора, че присъствието на ищеца на общото събрание го лишава от правото да атакува приетите от него решения, тъй като такава възможност е изрично предоставена в закона и нито законът, нито задължителните указания на ТР № 1/06.12.2002г. по т.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС предвиждат като условие за допутимостта на конститутивния иск по чл.74 ТЗ ищецът да не е присъствал на ОС или да е гласувал против решенията, чиято отмяна се иска. Поддържа, че с нарушената процедура по свикване на процесното ОС са накърнени правата на всички акционери, независимо дали са присъствали и гласували, още повече, че накърняването на конкретни акционерни права и тяхното установяване не е част от фактическия състав на иска по чл.74 ТЗ.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част, с която е уважен предявеният иск по чл.74 ТЗ, е обсъдил наведеното във въззивната жалба оплакване за произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск. Посочил е, че ищецът е длъжен да изложи конкретните обстоятелства, на които основава иска си, като това изискване, приложено към исковете по чл.74, ал.1 ТЗ и при съобразяване на съдебната практика по него, води до извод, че основание на този иск са само фактите, за които ищецът счита, че обуславят противоречие на решението със закона или устава. Приел е, че самото противоречие няма характера на факт, а представлява оценка на съответствието на заявения факт с приложимото правило /повелителна норма на закона или разпоредба на устава/, при евентуална инцидентна проверка за законосъобразност на съответната разпоредба на устава. С оглед на това е достигнал до извод, че противоречието /разбирано като посочване на нарушената според ищеца норма на закона или устава/, не се включва в основанието на иска по чл.74, ал.1 ТЗ. Въззивният съд е приел, че в случая основанието на предявените искове се съдържа в изложеното от ищеца фактическо твърдение, че между свикването и провеждането на събранието е изтекъл срок от 16 дни, като позоваването на чл.22, ал.4 от устава, представлявайки квалификация като нарушение на заявени обстоятелства, е извън основанието на иска, съответно не обуславя задължение на съда да се ограничи само до проверката за съответствие на изтеклия период от 16 дни с предвидения в действащата редакция на чл.22, ал.4 от устава срок за свикване на ОСА. Въз основа на тези съображения е приел, че решаващият извод на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл.22, ал.4 от устава противоречи на императивната норма на чл.223, ал.5 ТЗ, която именно не е била спазена при свикването на събранието, не представлява произнасяне по непредявено основание, съответно няма за последица недопустимост на решението в обжалваната част.
Въззивният съд е приел, че нормата на чл.223, ал.5 ТЗ е императивна, поради което изключва прилагането на противоречащата й разпоредба на чл.22, ал.4 от устава, т.е в случая е следвало да бъде спазен 30 дневен срок от изпращането на поканата, доколкото събранието е било свикано по реда на чл.223, ал.3, изр.2 ТЗ, и поради неспазване на този срок, взетите на него решения като процедурно незаконосъобразни подлежат на отмяна.
Въззивният съд е счел за неоснователен и довода, основан на присъствието на ищеца на провеното ОСА и гласуването му за взетите решения. Изложил е съображения, че съгласно чл.74, ал.1 ТЗ е достатъчно условие за основателност на иска за отмяна решението да противоречи на закона или устава, като не са установени допълнителни изисквания акционерът да не е присъствал на събранието, ако е присъствал – да е повдигнал възражение в съответния смисъл, и да е гласувал против атакуваното решение. Поради това е достигнал до извод, че заявените от въззивника обстоятелства не са от естество да обосноват извод за неоснователност на предявените искове при установеното незаконосъборазно свикване на събранието.
С молба от 16.01.2016г. ищецът [фирма], представляван от членовете на СД А. М., действащ чрез пълномощника си Ц. Д., и Ц. Д. са направили отказ от предявените искове и са поискали производството по делото да бъде прекратено и да бъдат обезсилени постановените по делото решения. С молбата е представен протокол от заседание на СД на дружеството от 15.01.2018г., на което са присъствали А. М., действащ чрез пълномощника си Ц. Д., и Ц. Д. и, след като са направили констатация, че поради настъпила смърт на изпълнителния директор и председател на СД Д. Е., дружеството се представлява от тях двамата като членове на СД, е взето решение да бъдат направени откази от искове по образувани търговски дела, в това число по настоящото дело.
Настоящият състав намира, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Отказът от иска е направен не от лицето, вписано в търговския регистър като представител на дружеството, а от двама от тримата вписани в търговския регистър членове на СД. Съгласно чл.235, ал.1 ТЗ членовете на СД представляват дружеството колективно, освен ако уставът предвижда друго. СД може да овласти едно или няколко лица от състава му да представлява дружеството, като името на това лице се вписва в търговския регистър /чл.235, ал.2 и ал.3 ТЗ/. Ищцовото дружество се представлява от овластен от СД негов член – Д. Е., което обстоятелство е вписано в търговския регистър. Действително със смъртта на овластения представител, настъпила в хода на настоящото производство, представителната му власт по отношение на дружеството е прекратена. В резултат на това събитие обаче съветът на директорите на ищцовото дружество е останал в състав от двама членове, в нарушение на императивното изискване на чл.244, ал.1, изр.2 ТЗ за минимален брой членове на този орган. Поради това органът в този състав не разполага с правомощия да се разпорежда с права на дружеството, включително не може да прави валиден отказ от предявен иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора по т.І два процесуалноправни въпроса са свързани с допустимостта на обжалваното решение и са обосновани с твърдения за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. Недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът е основал решението си на факти, които не са въведени в исковата молба и които не са обосновали предявения иск. Предметът на делото, по който съдът дължи произнасяне, е твърдяното в исковата молба спорно право. В исковата си молба ищецът дължи да индивидулизира това право, като посочи правопроизводящият факт, съдържанието на правото и страните по правоотношението, чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска са фактите, от които произтича претендирано с исковата молба материално субективно право. Съгласно т.6 от ТР № 1 от 06.12.2002г. по т.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС при спазване на преклузивния срок всеки член на дружеството може да предяви иск по чл.74 ТЗ срещу едно или всички решения на ОС, като изрично посочи обстоятелствата, на които основава искането за отмяна. Искането за отмяна би могло да се основава на процесуална незаконосъобразност на решението, състояща се в опорочена процедура по свикване или вземане на решението, и/или материална незаконосъобразност – противоречие на решението с материалноправна норма на устава или ТЗ. В настоящия случай в исковата си молба ищецът е изложил твърдения за нарушение при свикването на процесното общо събрание поради противоречието им със закона и устава, посочвайки като първо нарушение провеждането му при неспазване на нормата на чл.22, ал.4 от устава. Във връзка с това основание за отмяна ищецът е посочил, че съгласно посочената разпоредба от устава времето от изпращането на поканите до откриване на общото събрание не може да бъде по-малко от 30 дни, но в случая поканите са получени от него като основен акционер на 25.11.2013г., а събранието е проведено на 11.11.2013г. Въззивният съд и първоинстанционният съд са се произнесли именно по така изложените твърдения, като са направили преценка за спазването на относимата редакция на посочената разпоредба от устава на дружеството и във връзка с тази преценка са извършили инцидентен контрол за съответствието на разпоредбата от устава с императивна правна норма. По този начин въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск и не е постановил недопустимо решение. Въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика на ВКС, тъй като посочените от него съдебни решения са постановени при различна фактическа обстановка – решение № 109 от 25.06.2010г. по т.д. № 860/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено в хипотеза, в която при липса на изложено твърдение за отсъствие на надлежно оформено и връчено предупреждение по чл.126, ал.3 ТЗ съдът е основал решението си единствено на съображения за неспазване на посочената императивна норма; решение № 168 от 22.12.2011г. по т.д. № 1081/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. е постановено в хипотеза, при която с допълнителната искова молба за въведени твърдения за допуснати при свикване на ОС нарушения, каквито не са били изложени в исковата молба, като ВКС е изложил съображения, че нарушаването на всяко едно от правилата за свикване на ОС /чрез писмена показа до акционерите или чрез обнародване на поканата/ съставлява самостоятелсно основание за отмяна на приетите решения, което задължава ищеца да ги конкретизира в исковата молба; решение № 221 от 30.12.2013г. по т.д. № 529/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. е постановено в хипотеза, в която съдът се е произнесъл по основание, каквото не е било заявено от ищеца, тъй като провеждането на ОС на адрес, различен от този в поканата за свикването му, не е заявено в исковата молба като нарушение. Във всички разгледани хипотези са били разгледани от съда или несвоевременно въведени от ищеца фактически твърдения, обосноваващи иска за отмяна по чл.74, ал.1 ТЗ, каквито не са били изложени в исковата молба.
Неоснователен е и изложеният във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение довод, че въззивният съд е изопачил изложените в исковата молба твърдения, произнасяйки се по спазването на 30 дневен срок от изпращането на поканата, вместо от получаването на покана. В исковата си молба, в раздел II, т.1 в първото изречение при обосноваване на твърдяното основание за отмяна на процесните решения на ОСА ищецът се е позовал на изискването за изтичане на 30 дневен срок от изпращането на поканата до провеждането на общото събрание. Следва да се отбележи, че в настоящия случай датата на изпращане и датата на получаване на поканата е една и съща.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените въпроси, свързани с неговата допустимост.
По въпросите, формулирани в раздел ІІ, не са налице сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не е налице противоречие с решение № 127 от 10.02.2015г. по т.д. № 3197/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като то е постановено при различна фактическа обстановка и с него не са разрешени поставените от касатора в раздел II въпроси. В решението е дадено разрешение на въпроса дали в хипотезата на чл.132 ТЗ отделният съдружник – съпритежател на дружествен дял в ООД, разполага със самостоятелна процесуална легитимация да предяви иск по чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна на решение на ОС или за предявяване на такъв иск се изисква процесуална легитимация на всички съдружници – съпритежатели на дела и във връзка с отговора на въпроса са изложени съображения, че правото на иск по чл.74, ал.1 ТЗ принадлежи на всеки съдружник, а правен интерес от неговото упражняване съществува тогава, когато поради противоречие със закона или с дружествения договор конкретно решение на общото събрание засяга правото на членство или отделни членствени права на съдружника. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай не е налице неяснота или непълнота на разпоредбите на чл.74, ал.1 и чл.223, ал.5 ТЗ. По прилагането на чл.74 ТЗ и преценката за допустимостта на конститутивния иск е налице постоянна съдебна практика. Съгласно т.5 от от ТР № 1 от 06.12.2002г. по т.д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС целената правна последица от успешното провеждане на конститутивния иск по чл.74 ТЗ е защита на членствените права и/или контрол за законосъобразност на решенията на дружеството, свързани с дейността му, която е насочена към постигане на обща цел. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 128 от 19.11.2009г. по т.д. № 269/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че в производството по чл.74 ТЗ на служебна проверка като абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото на иск подлежи не правният интерес, който принципно съществува при законодателно уредените конститутивни искове, а наличието на активна легитимация за ищеца, изразяваща се в притежаванете на качеството съдружник и акционер в дружеството, чиито решения на ОС се атакуват с иска за отмяна. Предвид формираната постоянна практика се налага изводът, че е без значение за допустимостта на иска по чл.74 ТЗ дали ищецът е присъствал на проведеното ОС и дали и как е гласувал за взетите решения.
Въпросите по раздел ІІІ са предпоставени от твърдението, че в хода на делото ищецът се е лишил от всички притежавани от него акции в капитала на дружеството. Въззивният съд не се е произнесъл по тези твърдения при обосноваване на извода си за допустимост на предявения иск и на първоинстанционното решение, тъй като такива твърдения и доводи във въззивната жалба не са били изложени. Поради това поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. От друга страна, по тези въпроси не са налице и сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Изводът за наличие на правен интерес от предявен иск е винаги конкретен, поради което отговорът на поставените въпроси е обусловен от установяване на специфичните за делото факти. С оглед на това различните изводи за допустимостта на предявените искове в обжалваното решение и в посочените от касатора решения са обусловени от различните факти по делата, а не от различния отговор на поставените правни въпроси. По изложените съображения не може да се приеме и че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното с молба от 16.01.2016г. от [фирма], представляван от членовете на СД А. М., действащ чрез пълномощнища си Ц. Д., и Ц. Д. искане за прекратяване на производството и обезсилване на постановените по делото решения поради отказ от иска.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 456 от 28.02.2017г. по т.д. № 3237/2016г. на САС, ТО, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: