2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
гр. София, 11.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2722 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Л. Х., представляван от адв. Т. Б., срещу решение № 999 от 25.04.2018г. по т.д. № 989/2018г. на Софийски апелативен съд, 15 състав, с което след отмяна на решение от 24.11.2017г. по гр.д. № 2916/2016г. на СГС, ГО, І -13 състав е признато за установено по иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК съществуването на вземане на З. Д. З. срещу касатора в размер на 46 431,40 лева, представляваща левовата равностойност на 23 740 евро – главница по запис на заповед, издаден на 03.06.2013г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 46178/2015г. на СРС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.03.2016г. до изплащането.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в отговора на исковата молба е възразил, че не дължи сумата по записа на заповед, като изрично е посочил, че вземането е за даден заем – съгласно приложен запис на заповед, каквото е и твърдението на ищеца. В тази връзка сочи, че между страните няма спор относно съществуването на договора за заем, но твърди, че обезпеченото вземане не е изискуемо към датата на падежа на записа на заповед, като от представените по делото документи не се установяват нито настъпилите погасявания, нито липсата на плащане на съответните вноски от длъжника. Твърди, че не е настъпила предпоставката за допуснато просрочие на суми по заема за уговорените в него падежи, поради което не е налице изискуемост на вземането. Излага подробни съображения, че от страна на ищеца не са изложени съществени и относими факти и обстоятелства, които да обосновават предявените претенции, и в представените по делото документи не е удостоверено подлежащо на изпълнение вземане, като не е удостоверен и фактът на изпадането на длъжника в забава съобразно уговорките и клаузите в договора за заем. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Какъв е предметът на спора по настоящото дело /очертан от фактическите твърдения на ищеца и заявеното искане за съдебна защита, от една страна, и от доводите и становището на защитата на ответника по правопораждащите факти, от друга/?
2. Необходимо ли е доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед в случай на обвързаност на записа на заповед?
3. Доказването на каузалното правоотношение в този случай в чия тежест е?
Касаторът твърди, че въззивният със е достигнал до очевидно неправилен извод във връзка с поставените въпроси. Твърди още противоречие на въззивното решение с решение № 105 от 03.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с ТР № 4/2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 31 от 05.04.2012г. по т.д. № 55/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът З. Д. З., представляван от адв. Д. М., оспорва касационната жалба, като излага подробни съображения за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 03.06.2013г. ответникът е издал в полза на ищеца запис на заповед за левовата равностойност на 23 740 евро с падеж на плащане 01.08.2015г., като е удостоверено собственоръчно върху записа на заповед от издателя, че му е предявен на 01.08.2015г. Приел е, че липсват данни за изпълнение на задължението на ответника за плащане на сумата по ефекта.
Посочил е, че ищецът – заявител е инициирал заповедно производство въз основа на документа по чл.417, т.9 ГПК, като в заявлението – по указания на заповедния съд с разпореждане от 18.08.2015г. – е посочил изрично, че вземането му произтича от заем и приложения запис на заповед. Посочил е, че е постъпило в срок възражение срещу издадената заповед за изпълнение, а исковата молба е подадена в указания от заповедния съд срок.
Въззивният съд е приел, че в исковата молба по чл.422 ГПК ищецът е посочил като основание за възникване на спорното парично вземане единствено записа на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповедта за изпълнение, а с отговора на исковата молба ответникът е възразил, че не дължи сумата по записа на заповед, като по същество отрича съществуването на конкретно каузално правоотношение по договор за заем /доколкото е вписано основание за възникване на претендираното парично вземане – наред със записа на заповед – в заявлението по чл.417 ГПК/, чието изпълнение да е обезпечено с издаването на ценната книга. С оглед на това е приел, че предмет на спора по настоящото дело е установяване съществуването на индивидуализираното вземане по записа на заповед, представен в заповедното производство, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
Въззивният съд е счел, че редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което вземане е предмет на производството по чл.422, ал.1 ГПК, и наличието му като единствен източник на установяваното по този ред парично вземане освобождава ищеца от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника – издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на каузалното правоотношение с издателя. Посочил е, че в хода на процеса ответникът не е противопоставял възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение, основано на заем, а защитната му позиция се е свеждала до твърдението, че не знае за конкретно възникнало и съществуващо между него и ищеца облигационно отношение с източник договор за заем, по което да дължи изпълнение, и след като няма такова задължение, не съществува и кореспондиращото му задължение по издадения от него запис на заповед, което по правило има гаранционно-обезпечителна цел. Въззивният съд е приел така изразената и поддържана позиция на ответника като такава, която отрича съществуването на конкретно заемно правоотношение между него /като издател/ и ищеца /като приносител на записа на заповед/. Посочил е, че не рефлектира върху очертания предмет на спора и върху крайния извод фактът, че в заявлението по чл.417 ГПК е вписано като основание за възникване на претендираното вземане, наред със записа на заповед, и заем. Поради това въззивният съд е счел предявения иск за основателен и след отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, е уважил иска.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора правни въпроси са свързани с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422 ГПК при предявен иск за съществуване на вземане по запис на заповед. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В т. 17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Във формираната след постановяване на тълкувателното решение съдебна практика – решение № 202 от 09.12.2014г. по т.д. № 600/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 17 от 16.02.2015г. по т.д. № 116/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 13 от 28.07.2017г. по т.д.№ 2642/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и др. е прието, че и в хипотеза, в която ищецът сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, дължи да докаже вземането си, основано на менителничния ефект, а твърдението му за кауза в процеса е обуславящо предмета на защита на ответника. В настоящия случай ответникът е направил възражения, че тъй като записът на заповед обезпечава каузално правоотношение – заем, то за реализиране на вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент; че тъй като обезпеченото вземане не е изискуемо към датата на падежа на записа на заповед, то не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга; че вземането на ищеца не е възникнало, то е погасено преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; че от представените по делото документи не се установяват нито настъпилите погасявания, нито липсата на плащане на съответните вноски от длъжника; че не е настъпила предпоставката за допуснато просрочие на суми по заема за уговорените в него падежи; че не е представен документът, от който произтича вземането и че е налице пълна неяснота относно правопораждащия юридически факт, въз основа на който се ангажира отговорността на ответника. Направените от ответника възражения са общи и неясни, тъй като се твърди, от една страна, че вземането по каузалното правоотношение не е възникнало, а от друга страна, е направено неуточнено твърдение, че вземането е погасено преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, едновременно с това е изложено твърдение, че ищецът не е доказал юридическите факти, от които произтича вземането по каузалното правоотношение. При тези твърдения на ответника, настоящият състав намира, че в съответствие с постоянната съдебна практика въззивния съд е достигнал, че в тежест на ищеца е да докаже само вземането си, произтичащо от записа на заповед. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1 500 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 999 от 25.04.2018г. по т.д. № 989/2018г. на Софийски апелативен съд, 15 състав.
ОСЪЖДА С. Л. Х. да заплати на З. Д. З. сумата 1500 лева /хиляда и петстотин лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: