О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 683
гр. София, 30.11.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1111 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. И., представляван от адв. К. Н., срещу решение № 94 от 10.01.2018г. по гр.д. № 3005/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав в следните части: в която, след частична отмяна на решение от 08.02.2017г. по гр.д. № 2846/2012г. на СГС, І ГО, 5 състав, е отхвърлен предявеният от С. С. И. против „Застрахователно дружество Евроинс” АД иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за разликата над 78 000 лева до присъдения размер от 90 000 лева и в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 90 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта и чл.52 ЗЗД, като присъденото застрахователно обезщетение се явява занижено и несправедливо. Счита, че изводите на въззивния съд не съответстват на установените по делото конкретни обстоятелства и на практиката на ВКС относно определянето на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Сочи, че въззивният съд не се е съобразил и с установените в § 27, ал.2 ПЗР на КЗ лимити на застрахователните суми за неимуществени вреди. Твърди, че е приложен неправилно и чл.51, ал.2 ЗЗД, като при липса на събрани безспорни доказателства, че пострадалият е знаел за употребата на алкохол от виновния водач, е прието за доказано съпричиняване в размер на 40%. В изложението си, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в противоречие с практиката на ВКС за присъждане на по-високи обезщетения. Твърди, че поначало съдилищата прилагат различно чл.52 ЗЗД, поради което практиката по приложението на тази разпоредба трябва да се уеднакви. Сочи, че от значение е точното прилагане на закона, в случая чл.52 ЗЗД, и точното прилагане на закона има значение за развитието на правото. С оглед на това поддържа, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. Твърди, че тези съображения се отнасят и до чл.51, ал.2 ЗЗД, който също е приложен неправилно от въззивния съд с оглед липсата на доказателства за принос от страна на пострадалия за настъпване на увреждането. С оглед на това счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Ответникът „Застрахователно дружество Евроинс“ АД оспорва касационната жалба. Възразява, че в изложението не се съдържа посочване на конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които да са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или които да имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли частично предявения иск, е обсъдил събраните по делото доказателства относно претърпените вреди от смъртта на С. И. – син на ищеца. Приел е за установено, че ищецът и сина му С. са живеели заедно в [населено място], много са се разбирали, обичали са се, прекарвали са много време заедно, ходели са на риболов. Приел е, че ищецът е преживял много тежко смъртта на сина си, изпаднал е в много лошо състояние, постоянно плачел, страдал, затворил се в себе си и не искал за общува с никого. Приел е за установено, че ищецът бил на успокоителни лекарства, като приемът на такива продължавал и по време на производството, все още бил затворен в себе си и комуникацията с него била трудна. С оглед на така установените обстоятелства и, като е взел предвид социално-икономическата обстановка към месец септември 2011г., въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е 130 000 лева.
Във връзка с направеното от ответника възражение за съпричиняване въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката К. П., която е работила като барман в нощен клуб и която свидетелства, че тя лично е сервирала алкохол на група момчета, между които и загиналите /виновният водач и синът на ищеца/. Въз основа на това и с оглед установеното количество алкохол в кръвта на двамата загинали, въззивният съд е достигнал до извод, че те и двамата са пили, а синът на ищеца е знаел, че и водачът на автомобила е бил алкохолно повлиян. Приел е, че, съгласявайки се да пътува с автомобил, управляван от такъв водач, пострадалият С. И. е поел риска да пострада при ПТП и по този начин е допринесъл за смъртта си. Въззивият съд е обсъдил заключението на вещото лице д-р А. М. и е приел за недоказано възражението на ответника за съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в неизползване на обезопасителен колан. Съобразявайки поведението на пострадалия, съдът е приел, че приносът му е в размер на 40%, поради което дължимото обезщетение следва да бъде намалено до размер на 78 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В изложението си касаторът поставя въпрос, свързан с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставен е и въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, който също е релевантен, но и по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По този въпрос е създадена постоянна съдебна практика –решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В т.7 на ТР № 1 от 23.12.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС е прието, че приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Такова рисково поведение е пътуването в МПС с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. При произнасяне по поставения материалноправен въпрос въззивният съд не се е отклонил от създадената задължителна практика, като изводът му за наличие на съпричиняване в размер на 40% е формиран въз основа на събраните доказателства и установените по делото факти. Обосноваността на изводите на въззивния съд, основани на отделните факти и доказателства по делото, относими към преценката за наличието и съотношението на приноса на участниците в произшествието за настъпването на вредите, е въпрос, свързан с правилността на обжалваното решение и не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационната жалба.
Тъй като по формулираните въпроси е създадена задължителна съдебна практика, не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На основание чл.78, ал.5 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 2 421 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 94 от 10.01.2018г. по гр.д. № 3005/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав.
ОСЪЖДА С. С. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.3 да заплати на „Застрахователно дружество Евроинс” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 2 421 лева /две хиляди четиристотин двадесет и един лева/ – разноски за настоящото производство, на основание чл.78, ал.5 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: