О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 19.06.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 197 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. М. М., срещу решение № 1949 от 11.08.2017г. по т.д. № 186/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1784 от 17.10.2016г. по т.д. № 5348/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 17 състав и касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 4 332 лева – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1, във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 54 763,24 лева, възнаграждение по договор от 22.11.2013г., т.2.1 и т.2.2 от Приложение № 3, ведно със законната лихва от 14.08.2015г. до окончателното й изплащане; на основание чл.92 ЗЗД сумата 5 476,32 лева – неустойка в размер 10 % по чл.7.2. от договор с дата 22.11.2013г. за забава плащането на главница в размер 54 763,24 лева, ведно със законната лихва от 14.08.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по делото в размер на 5 409,58 лева. С решението са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу [фирма] искове с правно основание чл.55, пр. 2 и 3 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 евро, както и иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 2 000 евро.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е необосновано. Поддържа, че изводите на съда не намират опора както по отношение на фактическата обстановка и доказателствата по делото, така и в доктрината, съдебната практика и търговските взаимоотношения. Твърди неизпълнение на договора за изработка и забава на строителството на комплекса, произтичащи от изготвения от изпълнителя „идеен проект“. Поддържа, че на изпълнителя не се дължи двойно плащане поради заплатена авансово сума в размер 20 000 евро и прекратен договор след първия етап от проекта. Твърди още, че авансовото плащане е на отпаднало основание с оглед неизпълнението и прекратяването на договора за изработка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Кои са предпоставките, обуславящи формирания от съда извод за основателност на исковата претенция, и следва ли съдът да се съобрази с конкретните обстоятелства по всеки отделен казус?
2. При наличие на конкретни обстоятелства в настоящия случай, свързани със специални знания, изразени в експертното заключение по делото, предвид целта на проекта, съгласно чл.2.1. на договора от 22.11.2013г. между страните и специфичните изисквания за конкретния проект, до къде се простира възможността и следва ли съдът да прецени и да се произнесе прекратен ли е или не договора? Ако е прекратен по какъв начин е станало това: дали с подписания анекс от 14.02.2014г. или с нотариалната покана от 01.04.2014г., или с предявяване на първоначалната искова претенция? Ако е прекратен, какви са последиците за страните от това? Ако не е прекратен, дължат ли си взаимни насрещни престации от страните?
3. Кой е релевантният момент за изразяване на несъгласие с изработеното и налице ли е одобрение с подписване на приемо – предавателен протокол от 22.01.2014г. за приемане на албумите?
4. Следва ли да бъде направено второ плащане при направено авансово първо такова и прекратени предсрочно договорни отношения между страните, а, ако „Да”, в какъв размер?
Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните и материалноправните въпроси в противоречие с практика на ВКС по въпроса за заплащането по договорите за изработка. Позовава се на решение № 430 от 20.01.2015г. по гр.д. № 1673/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 102 от 01.08.2017г. по гр.д. № 50254/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 138 от 17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 08.11.2010г. по т.д. № 1135/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 84 от 30.07.2015г. по т.д. № 1428/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба. Излага съображения за липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение. Твърди, че поставените от касатора въпроси не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено, че на 22.11.2013г. между страните е сключен договор, по силата на който [фирма] е възложил на [фирма] проектиране на спа – хотел в [населено място] във фази идейни и технически проекти по части „Архитектура” и всички инженерни специалности, заедно с количествени сметки и количествено – стойностна сметка за покрив; уговорено е общо възнаграждение в размер 140 000 евро, което следвало да бъде заплатено в размерите и сроковете, посочени в Приложение № 3 към договора. Счел е за установено, че изпълнителят е изработил и предал на възложителя предвидения в договора идеен проект част „Архитектура”, като предаването е удостоверено с нарочно съставен приемо – предавателен протокол от 22.01.2014г., подписан от двете страни. Посочил е, че протоколът не съдържа възражения или други забележки от възложителя, нито споразумение между страните за продължаване на предвидения в чл.264, ал.2 ЗЗД срок за възражения относно видимите недостатъци, както и че такива недостатъци не се установяват от заключението на вещото лице по проведената в първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза. С оглед на това решаващият съдебен състав е приел наличието на надлежно приемане от възложителя на изработения от изпълнителя проект /като част от уговорения общ предмет за изработка/, както и че проектът съответства в качествено отношение на уговореното.
Въззивният съд е посочил, че със сключването на анекс от 14.02.2014г. страните са се съгласили, че действието на договора се прекратява по взаимно съгласие след извършване на плащанията по т.2.1. и т.2.2. от Приложение № 3 /авансово плащане и частично плащане при предаване на идеен проект по част „Архитектура”, всяко в размер 20 000 евро без ДДС/. Достигнал е до извода, че при наличие на съгласие от възложителя да заплати посочените две суми на изпълнителя и приемане на част от изработеното, страните по взаимно съгласие са прекратили действието на договора занапред /по отношение на неизпълнената част – проекти, посочени в т.1.1.3 – 1.1.6 от Приложение № 2 към договора/, като са запазили действието на договора по отношение на изпълнената част. С оглед на това решаващият съдебен състав е приел за неоснователно възражението на възложителя, че изработеното не отговаря на предвиденото в договора предназначение като основание за издаване на разрешение за строеж. Обсъдил е свидетелските показания и е приел, че те не обосновават извод за неизпълнение като основание за цялостно разваляне на договора – именно с оглед даденото от ответника одобрение на частичното изпълнение и споразумението за прекратяване на договора.
Въз основа на неоспорената данъчна фактура от 17.12.2013г. за сумата от 39 116,60 лв., заплатена от възложителя, въззивният съд е приел, че изпълнителят е регистриран като данъчно задължено лице по ЗДДС, поради което е счел за основателен главния иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, предявен от [фирма], за сумата от 54 763,24 лева. Счел е за основателен и акцесорния иск по чл.92, ал.1 ЗЗД, като въз основа на Приложение № 3 към договора е изложил съображения, че възложителят е изпаднал в забава от 06.12.2013г. и 22.01.2014г. /датите, до които е следвало да заплати две вноски от по 20 000 евро/.
Въззивният съд е приел за неоснователен предявеният от [фирма] главен насрещен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД. Посочил е, че сключеният между страните договор за изработка не е развален поради неизпълнение от изпълнителя; същият е частично изпълнен, изпълнението е прието от възложителя, а в неизпълнената част действието на договора е прекратено по споразумение на страните. С оглед на това е счел, че задължението на ответника, уговорено в т.2.1 и 2.2 от Приложение № 3 към договора и конкретизирано в анекса от 14.02.2014г., не е отпаднало с обратно действие, съответно плащането от 17.12.2013г. е извършено на съществуващо и неотпаднало основание. Счел е за неоснователен и насрещния иск по чл.92, ал.1 ЗЗД, като е приел, че неустойката се претендира за времето след 27.01.2014г. въз основа на извършено от ответника уточнение с молба от 01.03.2017г. Изложил е съображения, че за този период ищецът не се е намирал в забава, тъй като е изпълнил, макар и със закъснение /на 22.01.2014г./, задължението си по договора за изработка.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В настоящия случай изложението на касатора не съдържа правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Първият материалноправен въпрос е формулиран общо и не е съобразен с конкретните факти по делото, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Разрешаването на втория и третия материалноправни въпроси по начина, по който са поставени, е обусловено от обсъждане на доказателствата и установените въз основа на тях обстоятелства, поради което тези въпроси също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. От друга страна, цитираните решение № 430 от 20.01.2015г. по гр.д. № 1673/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 102 от 01.08.2017г. по гр.д. № 50254/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. са постановени по въпроси, свързани с тълкуването на договорите на основание чл.20 ЗЗД, поради което не установяват наличие на соченото допълнително основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Четвъртият материалноправен въпрос е поставен във връзка с дължимостта на претендираната от ищеца втора част от възнаграждението и е предпоставен от твърдение, че договорът между страните е прекратен предсрочно. Разрешаването на този въпрос също е обусловено от конкретните факти по делото, като в случая изводите на въззивния съд за дължимост на сумата са основани на преценка на двустранно съставения приемо-предавателен протокол и сключения между страните анекс за прекратяване на договора, в който е постигнато съгласие за прекратяване действието на договора по взаимно съгласие след извършване на плащанията по т.2.1. и т.2.2. от Приложение № 3 /авансово плащане и частично плащане при предаване на идеен проект по част „Архитектура”, всяко в размер 20 000 евро без ДДС/.
Дори и да се приеме, че е поставен въпрос във връзка с приемането на извършената работа по договор за изработка, то този въпрос не е разрешен в противоречие с формулираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика – цитираното от касатора решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и служебно известните на настоящия състав решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, в които е възприето становището, че съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение се дължи за извършена и приета работа, като установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо– предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и други/, съдебно – техническа експертиза, гласни доказателства. Сред основните задължения на възложителя по договор за изработка е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се открият по–късно. При липсата на такива възражения, съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД работата следва да се счита приета. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие – реалното получаване на фактическата власт на изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т.е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 84 от 30.07.2015г. по т.д. № 1428/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., на което се позовава касаторът, и цитираното в него решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. Приемането на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е налице както, когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни действия. Съгласно цитираното от касатора решение № 138 от 17.10.2011г. по т.д. № 728/2010г. на ВКС, подписаната от възложителя фактура, отразяването й в счетоводните регистри на дружеството – възложител и ползването от възложителя на правото на приспадане на данъчен кредит налагат извода, че е налице приемане от възложителя на фактически изпълнените работи. Въззивният съд не се е отклонил от така установената постоянна практика, като изводът му, че ответникът е изпълнил възложената му с договора работа и възложителят я е приел без възражения, е основан на преценката на всички събрани по делото доказателства /писмени доказателства и заключение на съдебно – техническата експертиза/.
Не е налице и противоречие на въззивното решение с решение № 157 от 08.11.2010г. по т.д. № 1135/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като същото е постановено по въпрос, който е неотносим към настоящия спор – „относно правата на възложителя при констатирани недостатъци на изработеното и дължи ли възложителят заплащане на вложените материали, труд и възнаграждение при извършване на работата с недостатъци”.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1949 от 11.08.2017г. по т.д. № 186/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: