1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
гр. София, 10.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 535 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Инвестбанк“ АД, [населено място] като правоприемник на ТБ „Виктория“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт В. С. П. срещу решение № 2881 от 07.12.2018г. по в. гр. дело № 3857/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 2574 от 25.04.2018г. по гр. дело № 8834/2017г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 3720 от 08.06.2018г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск от ТБ „Виктория“ ЕАД срещу И. Н. Г. и М. Г. Д. за приемане на установено в отношенията между страните съществуването на вземане по договор за ипотечен кредит от 11.12.2008г. и допълнително споразумение от 24.02.2010г. в размер 24 463,10 евро, представляваща наказателна лихва върху главницата за периода от 11.05.2010г. до 07.03.2017г., и ТБ „Виктория“ ЕАД е осъдено да заплати на И. Н. Г. и М. Г. Д. сумата 2 000 лв., представляваща направени по делото разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи, че първоинстанционният съд не е указал нито с доклада, нито в хода на делото необходимостта от доказване на неравноправността на клаузата, с която е уговорен размерът на наказателната лихва в допълнителното споразумение, както и че въззивният съд, въпреки оплакванията във въззивната жалба, не е дал указания на банката в посочения смисъл. Поддържа, че съдът неправилно е преценил конкретните факти и обстоятелства и необосновано е приел уговорката по § 4 от допълнителното споразумение № 1/24.02.2010г. към договора за кредит за нищожна, като противоречаща на изискването за добросъвестност, и не е съобразил, че ищецът като банка предоставя заеми по занятие като вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3 от ЗКИ, което означава, че вредата от недобросъвестното поведение на заемателя е съизмерима не с цената, на която би могъл да си осигури ресурса по договора, а с цената, която ще получи от продажбата на този ресурс. Излага доводи, че договорната клауза за наказателна лихва има характеристиката на неустойка.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил процесуалноправен и материалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС – процесуалноправният въпрос е в противоречие с решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 232/05.01.2017г. по т. д. № 2416/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., а материалноправният въпрос – в противоречие с решение № 99/26.07.2013г. по т. д. № 944/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 129/09.07.2010г. по т. д. № 977/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. Касаторът твърди също, че разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците И. Н. Г. и М. Г. Д., двамата от [населено място] и чрез процесуален представител адв. В. Волева оспорват касационната жалба и релевират доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържат становище, че по процесуалноправния въпрос във връзка с разпределение на доказателствената тежест за доказване на служебно констатирана от съда нищожност съдът се е съобразил с трайноустановената съдебна практика. Първоинстанционният съд е изготвил доклад, разпределил е доказателствената тежест и страните са имали възможност да ангажират доказателства и направят възражения. Във въззивното производство касаторът също е имал възможност да направи доказателствени искания по реда на чл. 266 ГПК. Ответниците се позовават на решение № 43 по т. д. № 3027/2014г. на ВКС и решение № 178/26.02.2015г. по т. д. № 2945/2013г. на ВКС, ТК, 2 т. о. Поддържат, че въззивният съд не е лишил насрещната страна да изложи възраженията си по отношение на нищожността на клаузата за неустойка. По отношение на довода на касатора за решаване от въззивния съд на материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, ответниците правят възражение, че липсва посочване на материалноправния въпрос, който да е от значение за изхода на делото. Претендират присъждане на направените по делото разноски – платено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за ипотечен банков кредит № М 38390-08/11.12.2008г., по силата на който „Емпорики Банк – България“ ЕАД /ТБ „Виктория“ ЕАД/ е предоставило на ответниците ипотечен кредит от 162 000 евро със срок на погасяване до 30 години, а на 24.02.2010г. е сключено допълнително споразумение към договора, в което е предвидено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски по кредита и в случай на предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателите дължат на банката неустойка в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита плюс наказателна надбавка от 12 пункта върху просрочените вноски, като по делото не е спорно, че размерът й е два пъти по-голям от законната лихва /20%/.
За да направи извод за неоснователност на иска за заплащане на претендираната наказателна лихва върху главницата за периода от 11.05.2010г. до 07.03.2017г., съдебният състав се е аргументирал с неравноправния характер на клаузата на § 4 от допълнителното споразумение към договора за ипотечен банков кредит на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, като е установил наличието на необходимите предпоставки. Приел е, че кредитополучателите са физически лица и заетият финансов ресурс не се използва за извличане на имуществени облаги като търговец, а за потребителски нужди /закупуване на жилище/, поради което се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗП, които гарантират правото на защита на икономическите интереси на потребителите при сключване договори за потребителски кредити, обезпечени с ипотека, вкл. и при уговаряне на неравноправни клаузи. Съобразявайки, че доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, е на доставчика на услугата – съответната банка, предвид императивната разпоредба на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, и че такова доказване не е проведено, въззивната инстанция е приела, че клаузата на § 4 от допълнителното споразумение не е индивидуално договорена, поради което съдът разполага с правомощието да се произнесе служебно по нейната нищожност като неравноправна.
Въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 143, т. 5 ЗЗП, съгласно която разпоредба неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Изложил е съображения, че определеният от търговеца процент на неустойка е завишен спрямо обезщетението, което потребителят би дължал при изпадането си в забава; същият е в разрез с принципа на добросъвестност и посочената клауза създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като потребителят се явява задължен да заплати не само възнаградителна лихва, но и необосновано висока неустойка, ако е изпаднал в забава.
С оглед изхода на спора въззивният съд е присъдил на въззиваемите /ответници по иска/ направените от тях разноски за въззивното производство в размер 2 000 лв., като е уважил възражението на въззивника /ищец и настоящ касатор/ за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на съдопроизводствени правила, а има право само да уточни и конкретизира въпроса. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантните процесуалноправен и материалноправен въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Развитите оплаквания в изложението към касационната жалба представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ако касаторът е имал предвид, че релевантният процесуалноправен въпрос е „длъжен ли е въззивният съд да даде възможност на страните да изразят становище и ангажират доказателства относно неравноправния характер на договорна клауза“, то този въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 232/05.01.2017г. по т. д. № 2416/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. В настоящия случай действително първоинстанционният съд се е произнесъл по неравноправния характер на клаузата на § 4 от допълнителното споразумение към договора за ипотечен банков кредит без да даде възможност на страните да изразят становище по нея и да ангажират доказателства. Във въззивното производство обаче касаторът е изразил становище относно характера на спорната клауза от допълнителното споразумение в смисъл, че същата е с характер на мораторна неустойка и това дали такава се дължи и как ще нараства зависи изцяло от поведението на длъжника; обезвредата, която ще бъде дължима към заемодателя е поставена в зависимост от недобросъвестното поведение на заемателя, а не следва от договорната клауза; съдът неправилно е съпоставил договорената между страните санкция на неизпълнение със стойностите на договорените лихви; в съдебната практика е прието, че мораторна неустойка в размер 0,5% на ден върху просрочена вноска или в размер 0,2% от продажната цена за всеки ден на забавата не противоречи на добрите нрави. Въззивният съд е обсъдил релевираните от въззивника доводи, като по отношение на извода за наличие на неравноправна клауза съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП е изследвал дали са осъществени необходимите предпоставки на ЗЗП. Касаторът не е направил доказателствени искания нито във въззивната жалба, нито в откритото съдебно заседание на 08.11.2018г. относно доказване, че процесната договорна клауза е индивидуално договорена.
Ако касаторът е имал предвид, че релевантният материалноправен въпрос е „неравноправна ли е клауза в договор за кредит, сключен с потребител, съгласно която при просрочие на дължимите погасителни вноски по кредита и в случай на предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателите дължат на банката неустойка в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита плюс наказателна надбавка от 12 пункта върху просрочените вноски“, то този въпрос е фактически и отговорът му зависи от всички предпоставки, предвидени в разпоредбите на 143, т. 5, чл. 145 и чл. 146 ЗЗП, които в настоящия случай са обсъдени и приети за установени. Освен това цитираните от касатора решение № 99/26.07.2013г. по т. д. № 944/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 129/09.07.2010г. по т. д. № 977/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. са неприложими, тъй като в тях се разглеждат клаузи в договори, сключени между търговски дружества, а не в договор, една от страните на който е потребител.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответниците сума в размер 2 000 лв. – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2881 от 07.12.2018г. по в. гр. дело № 3857/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав.
ОСЪЖДА „Инвестбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] като правоприемник на ТБ „Виктория“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] да заплати на И. Н. Г. с ЕГН [ЕГН] и М. Г. Д. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 18 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/, представляваща направени разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.