№611 от 6.11.2019 по тър. дело №322/322 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 611

гр. София, 06.11.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 322 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. – гражданин на Швейцария /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Л. Я., срещу решение № 554 от 09.03.2017 г. по гр. дело № 3422/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в частта, с която е потвърдено решение № 30 от 31.03.2016 г. по т. дело № 14/2016 г. на Окръжен съд Враца, Търговско отделение в частта, с която А. М. е осъден да заплати на „Бе Бе О – Бест Бег“ ЕООД, гр. София сумата 30 400 лв., законната лихва върху сумата 22 800 лв. за период от датата на увеличаване на размера на иска – 21.01.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер общо 3 166 лв. – деловодни разноски за първоинстанционното производство.
Въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която А. М. е осъден да заплати на „Бе Бе О – Бест Бег“ ЕООД, гр. София законна лихва върху сумата 7 600 лв. за период от предявяването на иска – 31.08.2015 г. до окончателното изплащане, както и върху сумата 22 800 лв. за период от предявяването на иска – 31.08.2015 г. до 21.01.2016 г., е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ищеца „Бе Бе О – Бест Бег“ ЕООД.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Въззивният съд следва ли да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства при положение, че променя правната квалификация на разглеждания спор от спор за връщане на недължимо платеното /сума, получена без основание/ в спор за причинени вреди /управленски деликт по чл. 145 ТЗ/? – противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Промяна на правната квалификация от спор за връщане на недължимо платеното /сума, получена без основание/ в спор за причинени вреди /управленски деликт по чл. 145 ТЗ/ представлява ли поставяне в състояние на процесуална изненада, водещо до нарушаване на възможността за адекватна защита на правата на страните по делото?
3. Въззивният съд може ли да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване? – противоречие с решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
4. Представлява ли решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на Общото събрание на съдружниците, респ. на едноличния собственик на капитала, за търсене на имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от управител, който към датата на предявяване на иска е заличен от Търговския регистър, абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ? – противоречие с решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, II т. о.
Ответникът „Бе Бе О – Бест Бег“ ЕООД, гр. София, чрез своя процесуален представител – адв. И. Г., оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите за допускане на касационно обжалване и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С решение № 30 от 31.03.2016 г. по т. дело № 14/2016 г. на Окръжен съд Враца, Търговско отделение ответникът по иска /въззивник във въззивното производство и настоящ касатор/ А. М. е осъден да заплати на ищеца „Бе Бе О – Бест Бег“ ЕООД, гр. София сумата 30 400 лв., представляваща изплатено възнаграждение на ответника в качеството му на управител на ищцовото дружество за периода от месец юли 2014 г. до 31.10.2014 г., когато е освободен като управител на дружеството, законната лихва върху сумата 22 800 лв. за период от датата на увеличаване на размера на иска – 21.01.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер общо 3 166 лв. – деловодни разноски за първоинстанционното производство.
Въззивният съд е приел, че в посочената част първоинстанционното решение е валидно, допустимо и като краен резултат правилно. Съдебният състав е изложил съображения, че съдът не е обвързан, както от сочената от страните, включително и от ищеца правна квалификация на заявеното за съдебна защита негово спорно субективно гражданско право, така и от правните твърдения на страните относно действителното значение /включително квалифицирането им и правното им значение за спорното право/ на заявените от тях обстоятелства, на които се основава иска, или на свързаните с възраженията факти, а извършва собствена преценка на допустимостта и основателността на иска и определя правната му квалификация. Въззивната инстанция е определила действителната правна квалификация на предявения иск по чл. 145 ТЗ – специална норма, уреждаща имуществената отговорност на управителя на ООД към дружеството за причинени на последното вреди. Аргументирала се е, че по силата на избора на управител и вписването му в търговския регистър между него и дружеството, на което е управител, възниква мандатно правоотношение, независимо от това дали между страните по същото има сключен нарочен договор за управление или не. Поради това е заключила, че получените от ответника процесни суми се явяват получени не без правно основание, както това неправилно е приел първоинстанционният съд. Според въззивния съд обжалваното първоинстанционно решение не се явява недопустимо, доколкото Врачански окръжен съд е разгледал фактите, заявени от ищеца в исковата молба, на които се основава предявения иск, и е постановил решението си в рамките на заявения осъдителен петитум.
За да направи извод, че ответникът А. М. е увредил представляваното от него дружество по смисъла на чл. 145 ТЗ, съдебният състав е приел, че по делото не е доказано, а не са изложени и твърдения в тази насока, ответникът да е престирал работна сила, усилия, правни или фактически, или каквито и да било други свои действия по управлението и представителството на ищцовото дружество, по осъществяване на каквато и да било търговска дейност от последното, при управлението или под контрола на ответника, нито е доказано постигане на някакви търговски цели, стопански резултати и др. Според въззивния съд сумите по исковата претенция се явяват получени при осъществяване на хипотезата на чл. 145 ТЗ, т. е. при осъществено от обективна и субективна страна увреждане на ищцовото дружество от страна на представлявалия го в качеството му на негов управител ответник в производството.
Друг аргумент за уважаване на иска по чл. 145 ТЗ, изложен от въззивната инстация, е и обстоятелството, че макар и формално ответникът да е вписан като управител на дружеството и да има принципно право на възнаграждение като такъв, по делото не е установено да е уговорено такова възнаграждение, включително не е установено договорено възнаграждение в значителния месечен размер, в който ответникът еднолично си го е начислявал и изплащал, респективно получавал.
Съдебният състав е приел за неоснователно позоваването от ответника на представеното по делото споразумение от 18.04.2014 г., доколкото от самото съдържание на споразумението и волята на страните, обективирана в същото, не става еднозначно и безспорно ясно посоченото възнаграждение от 5 000 швейцарски франка месечно в полза на кого и за какво конкретно е уговорено. Аргументирал се е със съдържанието на споразумението, от което е видно, че същото не е окончателно, а страната, срещу която ответникът черпи права от споразумението, си е запазила правото да се откаже от „офертата“ – предложението на противната страна /ответника/, т. е. спорно е въобще дали в случая е налице и съгласие на страните за месечно възнаграждение в размер 5 000 швейцарски франка.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Предхождащ етап на проверката за правилност на въззивното решение е проверката за неговата допустимост, за която всички съдебни инстанции следят служебно. Съобразно правомощията на касационната инстанция и съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 1 от Тълкувателно решение № 1от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС настоящият съдебен състав счита, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд за проверка на неговата допустимост. Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са относими към правилността на обжалвания съдебен акт, чиято проверка зависи от резултата на преценката за неговата допустимост.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 608 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 554 от 09.03.2017 г. по гр. дело № 3422/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 608 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top