2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр. София, 19.02.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1106 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците по иска, „ЛЪКИ 2006” ООД и „ЛЪКИ-ВАРНА” ООД, против решение № 13 от 14.01.2019г. по в.т.д. № 600/2018г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 560/12.07.2018г. по т.д. № 9172017г. на Окръжен съд – Варна, в резултат на което е обявен на основание чл.135 ЗЗД за относително недействителен спрямо „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД извършения от „ЛЪКИ 2006” ООД апорт на недвижими имоти с дата 02.01.2014г. в капитала на „ЛЪКИ-ВАРНА” ООД, вписан в търговския регистър под № 20140102120902 и в Служба по вписванията – [населено място] с вх. рег. № 2582/14.02.2014г., акт № 4, том VІІ на описаните недвижими имоти.
В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, поради липса на правен интерес от воденето на делото, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че ищцовата страна в нарушение на правилата за добросъвестно поведение на кредитора, злоупотребява с процесуални правила като няколко години преди завеждане на настоящия иск се снабдява с четири изпълнителни листа срещу главния длъжник –„СИ ЕЛ 2003″ ООД и въпреки това бездейства, не осребрява наличните му активи. Сочи се, че спрямо главния длъжник е открито производство по несъстоятелност и същият е обявен в несъстоятелност с решение № 517/10.03.2016г. и решение № 1695/03.10.2016г. по т. д. № 8537/2014г. на СГС. Поддържа се, че банката вместо да предприема изпълнителни действия, образува дела, с които увеличава дълга и удължава пътя на удовлетворяването си.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ” АД, в писмен отговор излага становище за липса на предпоставките за допускане на решението до касация, като при евентуалност се позовава на неоснователност на жалбата. Претендира направените за касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
От фактическа страна са приети за безспорно установени следните обстоятелства: Ищецът е кредитор по четири сключени договори за кредит със „СИ ЕЛ 2003“ ООД. Въз основа на анекси към всеки един от договорите ответникът „ЛЪКИ 2006“ ООД и К. Ж. Д. са се задължили да отговарят спрямо банката като солидарни длъжници по договорите заедно с длъжника „СИ ЕЛ 2003“ ООД. По всеки един от договорите за кредит са издадени изпълнителни листи, по които са образувани изпълнително дело № 2182/2013г. по описа на ЧСИ Р. М., вписана в КЧСИ с № 790, и изпълнително дело № 237/2017г. по описа на ЧСИ Х. Г., вписан в КЧСИ с № 892. Ответното дружество „Лъки 2006″ ООД е извършило апорт на недвижими имоти с нотариално заверено съгласие от 20.12.2013 г. в капитала на „Лъки – Варна“ ООД, вписан в търговския регистър под № 20140102120902 и в Служба по вписванията – [населено място] с вх. рег. № 2582/14.02.2014 г., акт № 4, том VII. Задълженията по договорите за кредит не са погасени, като от заключението по допуснатата пред окръжния съд съдебно – счетоводна експертиза е констатирано, че размерът на неизплатената част от задълженията по всеки един от договорите, към датата на изготвяне на заключението, е както следва: 1/ по договор за кредит № 075/2005 от 18.03.2005г. – 1 652 525 лева; 2/ по договор за кредит № 896/2008 от 24.07.2008г. – 153 872.91 лева; 3/ по договор за кредит № 895/2008 от 24.07.2008г. – 482 172.17 лева; 4/ по договор за кредит № 558/2008 от 22.05.2008г. – 1 308 994.72 лева. От извършената справка в търговския регистър по партидата на дружествата – ответници е констатирано, че към датата на апорта управители и на двете дружества са били И. Н. А., К. Ж. Д. и А. П. А., които са били и съдружници в „ЛЪКИ 2006“ ООД, [населено място]. Представителството се е осъществявало заедно и поотделно. Два от апортираните имоти /склад № 2 и №3/ са продадени от приобретателя на трети лица на 05.09.2017г.
За да разгледа конститутивния иск по чл.135 ЗЗД, решаващият състав е достигнал до извода за наличие на правен интерес от предявяването му, тъй като е изпълнено условието в исковата молба да са изложени твърдения, които да го обосновават, а именно извършено от длъжника-ответник правно действие, с което се уврежда кредитора, тъй като застрашава или намалява възможността му да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника.
Посочено е, че обстоятелството дали приобретателят по атакуваната сделка е извършил последващи прехвърляния на част от придобитите недвижими имоти няма отношение към правния интерес от предявяване на иска по чл.135 ЗЗД. Направен е извод, че щом самият закон допуска това при наличие на останалите предпоставки за упражняване на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, следва да се приеме, че е налице правен интерес за кредитора от предявяване на конститутивния иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, независимо, че два от имотите /склад №2 и склад №3/ не са в патримониума на длъжника, а са прехвърлени с последващи сделки на трети лица, преди вписване на исковата молба. Това прехвърляне не изключва наличие на правен интерес от обявяване за недействителна спрямо кредитора на сделката между длъжниците – ответници и не е основание за недопустимост на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД. При наличие на предпоставките за уважаване на иска, конкуренцията между кредитора и последващия приобретател ще се разреши по реда на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД, но това е въпрос неотносим към проверката за допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД /така и решение по т.д.№2481/2016г. на ВКС, І т.о/. Предвид изложеното съдът е намерил възраженията за допустимост на иска за неоснователни и е разгледал спора по същество.
За да постанови потвърдително – уважителното си решение, съставът на апелативния съд се е позовал на решения на ВКС по гр. д. № 551/2010г., III г.о., по гр. д. № 2301/2014г. на IV г.о., по гр. д. № 754/2009г. на IV г.о. и по т.д. № 2530/2016г. на I т.о., съгласно които във всички случаи, в които длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг и др., кредиторът разполага с възможността да обяви действията за относително недействителни. Предвид изложеното, съдът е намерил, че процесната сделка е сключена във вреда на ищеца – кредитор, тъй като с извършеното отчуждаване на имоти на длъжника, чрез апортирането им в друго дружество, се извършва намаляване на имуществото, служещо за обезпечение на кредитора-ищец. Съдът е намерил за неоснователно възражението на длъжника, че разполага с друго имущество, тъй като същият, за разлика от кредитора, няма право на избор срещу кое от притежаваните от него имущества да насочи принудителното изпълнение /решения на ВКС по гр.д. № 407/2014 г. на ІV г. о. и по гр. д. № 3396/2014 г. на ІV г. о. /.
Приел е, че сделката е сключена със знание за увреждането, тъй като към момента на извършване на апортната вноска К. Д. е бил управител и на двете дружества, като е образувал и изразявал волята на юридическите лица и валидно ги е обвързвал /в този смисъл е и решение № 120/02.02.2000 г. по г. д. № 704/99 г. на ВКС, V г. о. /. Същевременно същият е и лично задължен солидарен длъжник по договора за кредит и анексите към него и в това си качество е уведомен за наличието на неизплатено задължение и предприетите принудителни действия по събирането му.
С оглед изложеното, апелативният съд е счел искът за основателен, тъй като процесната сделка е сключена във вреда на кредитора – ищец, след възникване на дълга, при знание на страните по нея за увреждането.
В приложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са обусловили правните изводи на съда и предопределят изхода на спора: „Б.ІІ.1/ Има ли правен интерес ищецът да води иск по чл.135 ЗЗД, след като години преди предявяването му е получил изпълнителни листи за всички свои вземания и е можел директно да пристъпи към изпълнение и да го насочи към множеството активи, както на основния длъжник, така и на солидарно отговорните с него лица, но не го е сторил?; Б.ІІ.2/ При посочените в предходното изречение обстоятелства, предявявайки иск по чл.135 ЗЗД срещу солидарен длъжник, не злоупотребява ли кредиторът с процесуални права и не е ли недобросъвестно поведението му?; Б.ІІ.3/ Не следва ли, кредиторът, получил съдебно признание на вземанията си и изпълнителни листи, да предприеме веднага активни и адекватни изпълнителни действия по удостоверяването си, за да се счита, че действа добросъвестно?; Б.ІІ.4/ При наличие на описаното поведение на кредитора, може ли той да се счита за „увреден” по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД и това да формира правен интерес за предявяване на иска?; Б.III. При направени възражения от страна на ответника за наличие на достатъчно имущество, което може да удовлетвори кредитора, съответно при направени доказателствени искания, за установяване на това обстоятелство, не следва ли съдът да допусне и събере доказателства, т.е. да изследва имущественото състояние на длъжника, за да установи достатъчно ли е имуществото за удовлетворяване на кредитора, респективно дали е налице увреждане. Б.ІV.1/ Необходимо ли е във въззивната жалба жалбоподателят отново да повтори доказателствените си искания, които е направил пред първата инстанция в отговора си и да изложи искания за събиране на всяко едно от същите доказателства, или е достатъчно да формулира оплакване, че първостепенният съд в нарушение на процесуалните правила, не е допуснал до събиране на поисканите от него конкретни доказателства и да заяви, че желае въззивната инстанция да допусне и събере онези от недопуснатите доказателства, които тя намери за относими и необходими?; Б.ІV.2/ Самото оплакване за недопускане на доказателства от първата инстанция, отразено във въззивната жалба, не съдържа ли имплицитно искане към въззивната инстанция да поправи този порок и да допусне и събере същите доказателства?; Б.VІІ.1/ Има ли значение кога актът е вписан и при конкуренция на вписванията няма ли предимство по-рано вписаният акт?; Поддържа се противоречие с решение № 1692/14.12.2000г. по гр.д.№ 661/2000г. на ІV г.о. на ВКС. Касаторите се позовават на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира още: решение № 93/06.07.2010г. по т.д.№ 808/2009г. на І т.о. на ВКС, решение № 388/17.10.2011г. по гр.д.№ 1975/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 164/04.06.2014г. по гр.д.№ 196/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 27/02.02.2015г. по гр.д.№ 4265/2014г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/08.02.2012г. по гр.д.№ 1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 122/13.09.2016г. по гр.д.№ 5533/2015г. на ІV г.о на ВКС, решение № 189/20.06.2014г. по гр.д.№ 5193/2013г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 260/09.01.2017г. по гр.д.№ 3266/2016г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 362/28.11.2011г. по гр.д.№ 8/2011г. на І г.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че възизвното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първият сегмент от четири въпроса, посочени в раздел Б.II. от изложението, е свързан с твърдението на касаторите за недобросъвестно поведение на банката – кредитор, изразяващо се в това, че не е пристъпил към изпълнение към „главния длъжник” или съдлъжниците, въпреки наличието на изпълнителни листи срещу тях. Липсват мотиви на въззивната инстанция, в които да се прави преценка на това поведение на кредитора, дали същото е добросъвестно или не, поради което не е осъществено основанието по чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото във въпросите се съдържа и довод, че посоченото поведение на кредитора води до липса на правен интерес от исковата защита по чл.135 ЗЗД, трябва да се посочи, че очертаното от касатора „бездействие” на кредитора не е относимо към правния интерес от завеждането на иска, който се определя от наведените в исковата молба обстоятелства, така както е посочено и от решаващия състав на апелативния съд. Ето защо, не е налице и по същество поддържаната от жалбоподателя във въпросите му евентуална недопустимост на обжалваното решение, поради липса на правен интерес от иска, изводим от непредприети действия от кредитора за осребряване на имущество на другите длъжници. Следва да се отбележи, че така очертаното „бездействие” на кредитора, съобразно българското законодателство, е свързано единствено с приложението на института на погасителната давност, който не е въведен като част от предмета на делото. Нещо повече, при наличие на длъжници, които отговарят при условията на солидарност, какъвто е настоящият случай, кредиторът може да насочи изпълнението към всеки от тях, като правото на избор за това е на кредитора.
Въпросът от раздел III, макар и да покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като не е налице сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради това, че даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката по чл.290 на ВКС, цитирана и от апелативния състав, като липсват промени в законодателството или в обществените условия, изискващи промяна в тълкуването.
Процесуалните въпроси в раздел Б.IV от изложението също не предпоставят допускането на касационния контрол. Първоинстнационният съд е отказал събиране на доказателства, целящи установяване на злоупотреба на кредитора, произтичаща от бездействието му да осребри активите на длъжниците, а именно: допускането на свидетел – служител на банката; прилагане на изпълнителното дело; доказателства за изплащане на задължения към друга банка, което да установи добросъвестността на длъжника и необходимостта апортната вноска да балансира взаимоотношенията между двете дружества; не са събрани данни и документи за готовността на длъжника да окаже съдействие при осребряване на имуществото. Касаторите във въззивната си жалба са се позовали на извършено процесуално нарушение от първостепенния съд, изразяващо се в недопускане на доказателствата, като са заявили, че желаят въззивната инстанция да събере онези от тях, които счита за относими и допустими. Доколкото обстоятелствата, за които се иска допускането им, по изложените съображения към първия сегмент въпроси, са неотносими към фактическия състав на чл.135 ЗЗД, липсва законова предпоставка за събирането им. С оглед на това, въпросите не са обуславящи за изхода на спора.
Спрямо последния въпрос, дали при конкуренция на вписванията, няма предимство по – рано вписаният акт, също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, тъй като въззивната инстанция е възприела това твърдение на касатора, но е посочила, че то ползва само третото за спора лице – последващият приобретател, за което обстоятелство няма формулиран въпрос. Освен това, отговор на въпроса, как се осъществява защитата срещу последващ приобретател, придобил имота преди вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД, насочена срещу длъжника и първия приобретател, е даден в т.3 от Тълкувателно решение № 2/2017г. от 09.07.2019г. по тълк.д. № 2/ 2017г. на ОСГТК на ВКС. Според него, защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете обаче могат да бъдат предявени и самостоятелно, като при наличие на предпоставките на чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство. Следователно, защитата на ищеца срещу последващия приобретател, когато придобиването от него на имота е станало преди вписването на исковата молба по чл.135 ЗЗД, е по исков път чрез предявяване срещу него на иск по чл.135 ЗЗД.
С оглед изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Независимо от изхода на спора, искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски е неоснователно, предвид липсата на доказателства за тяхното извършване.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 13 от 14.01.2019г. по в.т.д. № 600/2018г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.