2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
гр. София, 12.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Н. т. д. N 2935 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1273/06.06.2017г. по в.т.д. № 1016/2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1358/29.07.2016г. по т.д. № 5287/2015г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-10 състав в обжалваните части и решение № 2277/29.12.2016г. по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първото, с които [фирма] е осъдено да заплати на Й. Ц. Й. на основание чл.125, ал.3 ТЗ по предявен частичен иск сумата от 40 000 лева, представляваща стойността на дружествения му дял от капитала на [фирма], представляваща част от твърдяно вземане, цялото в размер на 218 960 лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 06.08.2015г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати сумата от 934.67 лева, обезщетение за забавено плащане на главницата от 40 000 лева за времето от 15.05.2015г. до 06.08.2015г., ведно с разноски от 3904.60 лева, и е отхвърлено възражението за прихващане на [фирма] срещу Й. Ц. Й. с вземане по чл.145 ТЗ за сумата от 45 000 лева, предявено частично от сума в общ размер на 708 040 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени от ищеца на дружеството в резултат на негови действия като управител, и с вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 116.35 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за времето от 01.06.2015г. до 16.11.2015г.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че докато Й. Й. е бил управител на дружеството е изтеглил сума в размер на 1 191 000 лева и не е представил доказателства как е разходвал тези пари. Същевременно към датата на освобождаването му като управител на отчет се е водила като налична сумата в размер на 645 896.13 лева, която сума не се е намира в действителна наличност в касата на дружеството, а е изтеглена от Й. и няма доказателства или твърдения, че я е предал на новите управители. Касаторът счита, че Й. е ощетил дружеството със сумата от 645 896.13 лева, поради което са налице насрещни вземания и искането за прихващане следва да бъде уважено. Също така се поддържа, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не се е произнесъл по направеното обжалване на първоинстанционното решение на СГС за липсата на решение на общото събрание по чл.137, ал.1, т.5 ТЗ – дали е следвало да представят такова решение или поради липсата му, отговорността на бившия управител не е погасена. Намира за неправилно отделянето от първоинстанционния съд на насрещните искове в отделно производство. Претендира направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата, Й. Ц. Й., счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при условията на евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното производство в размер на 2500 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По делото е установено, че ответното дружество [фирма] е регистрирано през 2004г. като еднолично дружество с ограничена отговорност, чийто едноличен собственик на капитала и управител е бил ищецът Й. Ц. Й.. Дружеството е пререгистрирано на 04.12.2008г. като дружество с ограничена отговорност, в което лично са участвали четири лица, между които и ищецът, като последният е продължил да бъде управител на дружеството. На 22.04.2013г. е взето решение на общото събрание на съдружниците на ответника за освобождаването на ищеца като управител на дружеството, което е било вписано в търговския регистър на 13.06.2013г.
За да потвърди постановеното от СГС решение, съставът на апелативния съд също е заключил, че предявения главен иск по чл.125, ал.3 ТЗ и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода 15.05.2015г. до 06.08.2015г. са основателни, като е препратил на основание чл.272 ГПК към изложените мотиви от първостепенния съд. Софийски градски съд е достигнал до извода, че за ищеца са налице предпоставките по чл.125, ал.2 ТЗ за прекратяване на участието му като съдружник в ответното дружество и за него е възникнало правото да получи паричната равностойност на дружествения си дял. С писмено предизвестие, получено от управителя на [фирма] на 13.12.2014г. Й. Ц. Й. е заявил, че прекратява участието си в дружеството с изтичане на законния тримесечен срок от получаване на предизвестието, който е изтекъл на 13.03.2015г. Паричната равностойност на дружествения му дял е определена съобразно разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ към момента на прекратяване на участието на съдружника на базата на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяване на членството. В конкретния случай прекратяването на членството на ищеца е настъпило на 13.03.2015г., поради което имуществените последици от прекратяването са уредени въз основа на счетоводен баланс към 31.03.2015г. Ответникът е изготвил междинен баланс към тази дата, като съобразно заключението на вещото лице, към 31.03.2015г. паричната равностойност на притежаваните от ищеца 14 дружествени дяла е 219 117.41 лева. Вземането на прекратилия участието си съдружник за равностойността на дружествените дялове възниква при прекратяването на членственото правоотношение, като е изискуемо от деня на възникването му, с оглед разпоредбата на чл.69, ал.1 ЗЗД. Тъй като не е определен ден за изпълнение, дружеството – длъжник е изпаднало в забава от 15.05.2015г. след покана от страна на съдружника -кредитор, съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД. Във връзка с възражението на дружеството за прихващане с насрещно вземане към съдружника, апелативният съд е счел, че не са налице елементите от фактическия състав на отговорността на управителя по чл.145 ТЗ, а именно, не са събрани доказателства за неизпълнение на задълженията на ищеца в процесния период, в резултат на което да са причинени вреди на ответника. Аргументирал се е със заключението на вещото лице, което е установило, че ищецът в качеството му на управител е изтеглил от разплащателната сметка на дружеството сумата от 1 191 000 лева, като теглените суми са осчетоводявани по дебита на сметка 501 „Каса в лева”. Посочените суми, съгласно кредитираното от съда заключение на вещото лице, са използвани за оборотни средства на дружеството като са погасявани текущи задължения на ответника към доставчици на стоки и услуги, а също така за придобиване на активи, които са осчетоводени. Посочено е, че по отделения насрещен иск е образувано т.д. № 80/2016г. на СГС, което съгласно извършената от съда служебна справка в деловодната система на цитирания съд е спряно до приключване на настоящия спор. Въззивната инстанция е приела, че в случая ответникът допустимо е направил искане за съдебна компенсация с насрещните си вземания с оглед данните за взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ на 04.07.2015г. от общото събрание на съдружниците на [фирма] за реализиране на имуществената отговорност на управителя Й. за причинени на дружеството вреди. Решаващият състав на апелативния съд е споделил изводите на СГС за неоснователност на направеното възражение за прихващане, тъй като не съществуват насрещните вземания на дружеството ответник – главно по чл.145 ТЗ и акцесорно по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно компенсационното му право при отсъствието на елементи от фактическия състав по чл.103 ЗЗД.
В приложенията по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, като значими за изхода на спора и обусловили правните изводи на съда: „ 1/ Допустима ли е защитата на интересите на дружеството срещу действията или бездействията на бившия управител по чл.145 ТЗ, направена чрез възражение за прихващане при предявен иск по чл.125, ал.3 ТЗ или дружеството следва да се защитава единствено чрез насрещен или отделен иск, какъвто в настоящия случай е предявен и е образувано отделно производство?; 2/ Допустимо ли е използването на двата защитни способа едновременно в едно производство или следва да се разглеждат отделно?” Касаторът поддържа, че отговорите на поставените в изложението правни въпроси досежно допустимостта на използването на повече от една защитна форма в едно исково производство са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (редакция ДВ бр. 47 от 2009г.).
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Формулираните от касатора въпроси не обуславят изхода на спора по делото, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. По предявения насрещен иск е образувано отделно производство, което е спряно, поради което липсва твърдяната от касатора във въпросите му конкуренция между два защитни способа (възражение за прихващане и насрещен иск) в едно исково производство. Доколкото актът на отделяне на насрещния иск не е предмет на настоящото производство и съдът в обжалваното решение се е произнесъл само по възражението за прехващане, поддържаната конкуренция на защитни способи, на които се основават въпросите, не е налице. Освен това, въпрос №1 относно допустимостта на разглеждането на възражение за прихващане, основаващо се на активно вземане по чл.145 ТЗ, е формулиран много общо и не обхваща решаващия извод на съда, според който допустимостта на този защитен сспособ е обоснована с наличието на взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ от общото събрание на съдружниците на ООД-то за реализиране на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди, във връзка с които решаващи мотиви на съда не е поставен въпрос от жалбоподателя. Предвид неосъществяване на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждане на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (редакция ДВ бр. 47 от 2009г.).
С оглед на изложеното, касационното обжалване на атакуваното решение не трябва да бъде допуснато, като на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 2500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1273/06.06.2017г. по в.т.д. № 1016/2017г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Й. Ц. Й., ЕГН [ЕГН], разноски за настоящото производство в размер на 2500 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.