1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
гр. София, 16.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1688 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. К. и Е. К. К. – наследници на ищеца К. А. К., починал в първоинстанционното производство, двамата чрез процесуален представител адв. П. Т. Т. срещу решение № 99 от 19.03.2019г. по в. т. дело № 53/2019г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 623 от 03.12.2018г. по т. дело № 293/2017г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени исковете на И. К. К. и Е. К. К. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] за разликата над присъдената сума по 8 750 лв. на всеки от тях до пълния предявен размер общо 42 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от починалия в хода на първоинстанционното производство К. А. К. от ПТП, причинено на 03.06.2015г. от С. К., заедно с обезщетение за забава, считано от 03.06.2015г. до окончателното плащане.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд в нарушение на чл. 52 ЗЗД е определил изключително занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, като не е съобразил всички обстоятелства и свидетелски показания, както и при липса на доказателства за съпричиняване в нарушение на чл. 51 ЗЗД е определил съпричиняване в размер 50%. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 236/13.12.2017г. по д. № 1200/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и ППВС № 4/23.12.1968г.
Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея са посочени касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въззивният съд съобразно правомощията си на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на решението на Окръжен съд Пловдив относно настъпилото на 03.06.2015г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/ и причинените на първоначалния ищец К. А. К. вреди, последвалото лечение и възстановяване и по този начин ги е направил свои собствени. Приел е, че с влязло в сила решение по анд № 5271/2016г. на РС Пловдив Саша К. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. б, предл. 2 във връзка с чл. 342, ал. 1 НК за това, че на 03.06.2015г. при управление на лек автомобил „Рено Клио“ РВ 1532 РС е нарушила правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т. 1, предл. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 и чл. 116 ЗДвП и по непредпазливост е причинила на К. К. средна телесна повреда. Предвид направените във въззивната жалба на ищците оплаквания съдебният състав е обсъдил заключението на коплексната съдебна авто-техническа и медицинска експертиза и свидетелските показания на свидетел – очевидец и е установил механизма на причиненото от водача на лекия автомобил ПТП. Констатирал е, че С. К. е управлявала на 03.06.2015г. около 22.00 ч. лек автомобил „Рено Клио“ в [населено място] по [улица]– платното с посока от юг на север, през това време пешеходецът К. е бил на левия западен тротоар; пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно в посока от запад на изток, отляво надясно пред автомобила, намиращ се на около 40-41 метра пред него; водачът на автомобила е реагирал след 1.1 секунда, като е задействал спирачната система, но въпреки това след около 1.8 секунди е настъпил удар, който вече е бил неизбежен; ударът е настъпил в предната част на автомобила и след него пешеходецът е паднал на платното за движение вляво от автомобила; скоростта на движение на лекия автомобил в момента на удара е била 39 км/ч, като не е имало технически условия, които да са налагали движение на автомобила със скорост по-ниска от максимално установената от 50 км/ч.
По отношение на действията на пешеходеца К. К. е приел, че същият е пресякъл платното за движение на място, по начин и време, когато това не е било безопасно, като не е съобразил пресичането с приближаващия го лек автомобил и на място, на което няма пешеходна пътека, при намалена видимост на изкуствена светлина – автомобилни фарове и улично осветление, около 22.00 ч.; пешеходецът се е клател, бил е облегнат на дървото, което имало ограда с бордюр, препънал се в бордюра, направил две-три крачки и се ударил в калника на движещия се автомобил. Въз основа на установения механизъм на процесното ПТП въззивният съд е заключил, че пострадалият К. е допуснал множество нарушения на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. След като е съпоставил допуснатите от водача на лекия автомобил и пешеходеца нарушения на правилата за движение съдебният състав е определил равен принос за настъпилото ПТП, т. е. съпричиняване от страна на пешеходеца в размер 50%.
Въззивният съд е възприел установените с първоинстанционното решение вреди, последвалото лечение и възстановяване на пострадалия, а именно: тежка съчетана черепно-мозъчна и тазова травма, контузия на главата, счупване на тилната кост вляво, представящо се със счупване на черепната основа, травматичен оток и кръвонасядане на главата в тилната и подтилната област отляво, счупване на двете срамни кости и контузия на тялото, охлузвания на тялото; счупването на таза е причинило трайно затрудняване на движението на двата долни крайника, изпитвал е силни физически болки, не е бил в състояние продължително време да се обслужва сам и да се движи; физическите болки са продължили до смъртта на пострадалия – 23.01.2018г.
За да потвърди решението на Окръжен съд Пловдив в отхвърлителната му част, въззивната инстанция е приела, че обезщетението за причинените на починалия в първоинстанционното производство ищец К. К. неимуществени вреди е в размер на твърдяната в исковата молба сума 50 000 лв. Поради приетото съпричиняване 50% съдебният състав е намалил дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди с 25 000 лв. От останалата сума в размер 25 000 лв. е приспаднал платеното от застрахователя обезщетение в размер 7 500 лв. и е присъдил останалата част в размер 17 500 лв. на наследниците на К. К. съобразно равните им наследствени дялове – по 8 750 лв. на всеки от тях.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касаторите материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е възприел установените с решението на Окръжен съд Пловдив въз основа на събраните доказателства множество увреждания на пострадалия първоначален ищец, съобразил е степента и характера на уврежданията, квалифицирани като средна телесна повреда, начина на настъпване на процесното ПТП, възрастта на ищеца, причинените му болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, продължителността на лечебния и възстановителния процес, отчел е причинения дискомфорт на пострадалия. Релевантните факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика. Цитираното от касаторите решение на ВКС за присъдено обезщетение в по-висок размер не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 03.06.2015г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 50 000 лв., въззивният съд не се е отклонил и от постоянната практика на ВКС, относима към отчитане на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./.
Предвид липсата на твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99 от 19.03.2019г. по в. т. дело № 53/2019г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.