3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
[населено място], 11.10.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 171 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „ЗД „Бул Инс““ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. И. срещу решение № 2388 от 15.10.2018 г. по гр. дело № 910/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 8014 от 29.11.2017 г. по гр. дело № 10751/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-6 състав в следните части: 1/ частта, с която „ЗД „Бул Инс““ АД е осъдено да заплати на Х. К. К. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД сумата от 36 000 лв., частично предявена от обща сума 80 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, причинени в пряка причинно-следствена връзка от ПТП, настъпило на 10.10.2015 г. в [населено място], виновно причинени от водача на лек автомобил „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС] , чиято отговорност е била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при „ЗД „Бул Инс““ АД със застрахователна полица № 02114002408240/24.07.2014 г. валидна от 18.10.2014 г. до 18.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 10.10.2015 г. до окончателното изплащане; 2/ частта, с която „ЗД „Бул Инс““ АД е осъдено да заплати на адвокат В. В. О. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Адвокатско възнаграждение в размер 1 557 лв.; 3/ частта, с която „ЗД „Бул Инс““ АД е осъдено да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса в размер 1 440 лв., както и сумата 360 лв. – възнаграждение на вещи лица, заплатено от бюджета на съда.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968 г.? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане? – противоречие с решение № 93/23.06.2011 г. по гр. д. № 43/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 33/21.03.2015 г. по т. д. № 543/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 36/08.03.2016 г. по т. д. № 507/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.,
2. Длъжен ли е съдът да постанови решението си като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства, както и кои от доказателствата счита негодни, неотносими или недостатъчни, за установяване на релевантния факт? – противоречие с решение № 331 по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, ГК, І гр. о., решение № 36 по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ гр.о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ГК, IV гр. о.; решение № 39 по т. д. № 2476/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 69 по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о., ППВС № 7/1959 г., т. 2 връзка с ППВС № 7/1978 г., т. 9.
Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, ред. ДВ, бр. 86/2017 г.
Ответникът Х. К. К. /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. В. О. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал.1 и ал. 2, предл. 3 ГПК по съображения, изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите за допускане на касационно обжалване и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Въззивният съд е възприел напълно изводите на първоинстанционния съд за доказаност на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на решението в тази част, а именно: настъпване на 10.10.2015 г. в [населено място] на [улица]на ПТП, причинено от водача на лек автомобил „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС] А. А. Щ.; увреждане на ищеца Х. К. К. като пешеходец; причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените телесни увреждания, болки и страдания на ищеца; застрахователно правоотношение за процесния автомобил по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена със застрахователна полица № 02114002408240/ 24.07.2014 г. валидна от 18.10.2014 г. до 18.10.2015 г. По спорния въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди съдебният състав въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-медицинската експертиза, изготвено от вещо лице д-р Е. Х. К., медицинската документация и показанията на свидетелката Г. К. Й., сестра на пострадалия, е отчел вида, естеството и тежестта на получените травми, преимуществено в опорно-двигателната система, вида на приложеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителен период – половин година, необходимостта от чужда помощ през първите месеци и свързаните с това неудобства и притеснения, получените трайни и необратими увреждания – затруднено движението на десния горен крайник и остатъчен болков синдром в счупените стави, предизвикания от инцидента и лечението стрес и психическо напрежение, настъпилата промяна в начина на живот на пострадалия, възрастта на ищеца към момента на инцидента – 74 г. След обсъждане на събраните доказателства и изясняване на фактическата обстановка въззивната инстанция е приела, че сумата в размер 60 000 лв. представлява справедливо обезщетение за доказаните болки и страдания, преценени към процесния период на настъпване на ПТП през 2015 г.
Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца Х. К. е прието за основателно, предвид установения въз основа на заключението на съдебната авто-техническа експертиза механизъм на процесното ПТП. По делото е установено, че ищецът е предприел пресичане на двулентов еднопосочен път в населено място при намираща се в близост пешеходна пътека, което по аргумент на противното на уреденото в чл. 113, ал. 2 ЗДвП води до извод, че забраната за пресичане е безусловна. Според въззивния съд водачката на лекия автомобил е имала видимост още от момента, в който пострадалият е предприел пресичането, т. е. включително и минаването на първите две ленти в срещуположната на нейната посока, поради което е следвало да го възприеме като опасност на пътя и своевременно да предприеме намаляване на скоростта с цел предотвратяване на удар в случай, че пострадалият навлезе и в нейното платно. Независимо, че пострадалият е допуснал повече нарушения на императивните правила, обективно и с оглед по-завишените изисквания към водачите на МПС съдебният състав е направил извод, че приносът на шофьора в случая е бил по-голям. Поради това въззивният съд е редуцирал определеното обезщетение по справедливост от 60 000 лв. с определения принос от 2/5, или с 24 000 лв. и е приел иска за основателен за сумата в размер 36 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора в т. 1 материалноправни въпроси са свързани с приложението на критерите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и в този смисъл са релевантни за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК по тези въпроси е неоснователен, тъй като решението не е в противоречие с цитираната съдебна практика, даваща отговор по приложението на критерия във всяка отделна хипотеза и непозволяваща унифициране на отговор на правен въпрос по съобразяването на едно или друго релевантно за определяне размера на обезщетението обстоятелство. Не е обосновано и противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 год., които не изчерпват релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, а изискват комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост с мотивирано изложение на приети за релевантни, при определяне на справедлив размер на обезщетението, конкретни обстоятелства във всеки конкретен случай, каквото мотивиране въззивното решение съдържа. С Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52, ал. 1 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно видът и характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия и други обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с момента на настъпване на процесното ПТП, възрастта на пострадалия, вида, естеството и тежестта на получените травми, вида на приложеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителен период, предизвиканият от инцидента и лечението стрес и психическо напрежение, настъпилата промяна в начина на живот на пострадалия, прогнозите за в бъдеще. Съобразно задължителната практика въззивната инстанция е обсъдила и анализирала конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им е определила размера на дължимото обезщетение съобразно критериите за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Формирана е трайно-установена практика на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат икономическата конюнктура и лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” по чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР на КЗ /отм./ като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието и увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 10.10.2015 г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 36 000 лв. на ищеца, съобразил е обществено-икономическите условия в страната и в този смисъл и лимитите като тяхна проявна форма, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Различният изход на споровете по други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се дължи на конкретните факти и обстоятелства по всеки отделен случай, установени с различни доказателствени средства по всяко отделно дело.
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирна в решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 199/10.05.2016г. по т. д. № 3137/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл като се е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 10.10.2015 г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав е постановил решение в съответствие с постоянната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК по посочения в т. 2 процесуалноправен въпрос също е неоснователен. Въпросът е релевантен, но при постановяване на решението въззивната инстанция не е процедирала в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд съобразно константната практика на ВКС е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка относно релевантните за делото факти, възраженията и доводите на страните и е изложил мотиви защо счита, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия е в размер 2/5.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2388 от 15.10.2018 г. по гр. дело № 910/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.