2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 742
гр. София, 23.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 753 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца К. Б. Д. лично и със съгласието на своя баща Б. К. Д. чрез Адвокатско дружество „Г. и партньори“, представлявано от адвокат С. Е. С., срещу решение № 2786 от 27.11.2018г. по гр. дело № 2117/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което е потвърдено решение № 7561 от 13.11.2017г. по гр. дело № 3712/2017г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 9 състав в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. Д., действащ лично и със съгласието на своя баща Б. К. Д., срещу ЗАД „Армеец“ АД, [населено място] иск на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 15 000 лв. до предявения размер 30 000 лв. /частичен иск/ като неоснователен.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на решението:
1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия, събран по делото доказателствен материал? – противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 166/03.08.2011г. по гр. д. № 1065/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 221/15.04.2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? – противоречие с т. II на ППВС № 4/1968г., решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? – противоречие с решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. Предполага ли сама по себе си ниската възраст на пострадалото лице присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в по-висок размер, предвид конкретното му когнитивно и интелектуално развитие и отчитайки възможността на последното да се повлияе негативно вследствие на претърпян инцидент? – касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за изхода на конкретното дело, като по отношение на него няма формирана задължителна практика на ВКС, а същият е изследван само в хипотези, касаещи претенции, предявени от лица на ниска възраст за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на техен близък, полагал приживе грижи за тях, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът ЗАД „Армеец“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Третото лице помагач З. Н. Б. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Съобразно твърденията на ищеца, възраженията на ответника, направените във въззивната жалба от въззивника /ищеца/ оплаквания и доводи и поддържаните от въззиваемия /ответник по иска/ въззивният съд е приел, че между страните не се спори по обстоятелствата относно основанието за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество, а именно: сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при ответното дружество; настъпило на 10.10.2015г. застрахователно събитие – ПТП, причинено по вина на третото лице помагач; причинени увреждания на ищеца вследствие на процесното ПТП и претърпени от ищеца болки и страдания. Предвид влязлото в сила решение в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер 15 000 лв., съдебният състав се е позовал на силата на пресъдено нещо по отношение на наличието на елементите на сложния фактически състав на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./.
За да определи обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди, причинени от делинквента в резултат на настъпилото ПТП, в размер 15 000 лв., въззивната инстанция е обсъдила заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психологичната експертиза, изготвени от вещи лица д-р М. М. Г. и клиничен психолог Н. Г. И., показанията на разпитаната свидетелка С. С. Ф. и е съобразила следните факти и обстоятелства: 1/ броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания – счупване в горния край на дясната голямопищялна кост в областта на ядрото за нарастване, контузия на дясното коляно; 2/ продължителността на лечебния и възстановителния период – закрито наместване на счупването и имобилизация с гипсова шина – 1 до 1,5 месеца домашно-амбулаторно лечение; затруднено самообслужване за 1-2 месеца; общ период на възстановяване 4-5 месеца; 3/ интензитета на търпените от ищеца болки и страдания – болките от счупването са били с висок интензитет в продължителен период и е възможно ищецът да изпитва лек дискомфорт при промяна на времето и претоварване; 4/ възрастта на ищеца към настъпване на инцидента – 13 години; 5/ последиците за здравето на ищеца и прогнозите за бъдещото му здравословно състояние – по делото няма данни травматичните увреждания да са свързани с негативни последици за здравето; счупването е зараснало, възстановяването е пълно – обемът и цветът на кожата на дясното коляно са еднакви с лявото; не е установена причината, поради която ищецът изпитва болка при клякане; 6/ отражението на настъпилото ПТП върху психиката на ищеца – установено е посттравматично стресово разстройство – тревожно-депресивен синдром, като психичната травма се дължи най-вече на смъртта на дядото на ищеца, причинена в същата катастрофа; 7/ обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие.
Въззивният съд изрично е посочил, че в настоящото исково производство не се претендират вреди от загубата на близък човек – дядото на ищеца, което обстоятелство е основната причина за настъпилото посттравматично стресово разстройство. Поради това, че описаните в исковата молба негативни преживявания в психичния свят на ищеца се дължат в голяма степен на смъртта на дядото, вредите от която не са предмет на настоящото производство, съдебният състав не се е произнесъл дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на смъртта на неговия дядо.
В решението е прието, че получените от ищеца наранявания не са основна причина за психичната травма, поради което е направен извод, че същите следва да намерят по-малко отражение при определяне на размера на справедливото обезщетение. Състоянието на стресова левкоцитоза не е обсъдено и не е обезщетено в исковото производство, тъй като не е посочено в исковата молба, нито е въведено като основание на иска впоследствие.
Присъждането на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от датата на настъпване на ПТП – 10.10.2015г., до окончателното изплащане е аргументирано с разпоредбите на чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 223, ал. 2, изр. 1 КЗ /отм./.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправен и материалноправни въпроси по т. 1, 2 и 3 от изложението към касационната жалба са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обулсовили правните изводи на въззивната инстанция.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС.
Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част поради неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, необсъждане на показанията на свидетелката С. Ф. и несъобразяване със заключенията на вещи лица д-р М. Г. и Н. И.. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установила фактическата обстановка по отношение на твърдените в исковата молба увреждания, към която е приложила относимите материалноправни норми. Фактът, че касаторът не е съгласен с направените от съда въз основа на извършената преценка на доказателства фактически и правни изводи, не може да обуслови допускането на касационното обжалване.
Необсъждането на състоянието на стресова левкозитоза и претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на смъртта на дядо му е съобразено с обстоятелството, че тези вреди не са предмет на делото, образувано по настоящата искова молба. В тази насока съдебният състав не се е отклонил от константната практика на ВКС относно определяне предмета на делото и задължението на съда да се произнесе по предявения иск.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинени на ищеца /настоящ касатор/ неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил се е със степента и характера на уврежданията, момента на настъпване на процесното ПТП, възрастта на ищеца, причинените му болки, физически и морални страдания, тяхната продължителност и интензитет, продължителността на лечебния и възстановителния процес, последиците за в бъдеще, отчел е причинения дискомфорт. Всички релевантни факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика. Цитираната от касатора съдебна практика не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Във връзка с лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Като е преценил, че пътно-транспортното произшествие, в резултат на което са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 10.10.2015г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 15 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.
Посоченият от касатора в т. 4 от изложението към касационната жалба въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въпросът е фактически, а отговорът му зависи от установените по делото факти и обстоятелства, в частност установените увреждания и последици. В конкретния случай съдебният състав е приел, че получените от ищеца наранявания не са основна причина за психичната травма, поради което е направил извод, че същите следва да намерят по-малко отражение при определяне на размера на справедливото обезщетение. Установил е, че основната причина за настъпилото посттравматично стресово разстройство и негативните преживявания в психичния свят на ищеца се дължат в голяма степен на смъртта на дядото на ищеца, вредите от която не са предмет на настоящото производство, поради което съдебният състав не се е произнесъл дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на смъртта на неговия дядо. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи, направени от съда след обсъждане на относимите и допустими доказателства, не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед неосъществяване на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2786 от 27.11.2018г. по гр. дело № 2117/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което е потвърдено решение № 7561 от 13.11.2017г. по гр. дело № 3712/2017г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 9 състав в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. Д., действащ лично и със съгласието на своя баща Б. К. Д., срещу ЗАД „Армеец“ АД, [населено място] иск на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 15 000 лв. до предявения размер 30 000 лв. /частичен иск/ като
неоснователен.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач З. Н. Б..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.