4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
гр. София, 22.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 685 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба /неправилно именувана частна касационна жалба/ на „Юробанк България“ АД, представлявано от адв. Я. В., срещу решение № 301 от 06.11.2018г. по в.т.д. № 343/2018г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 205 от 16.04.2018г. по т.д. № 79/2016г. на Пловдивски окръжен съд, XXIII състав и е прекратено производството по делото.
Касаторът поддържа, че във въззивната жалба са били изложени единствено оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение, но не и за неговата недопустимост, като такива доводи и искане за обезсилване на решението не са били направени и в откритото съдебно заседание във въззивната инстанция. Сочи, че въпреки това въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за недопустимо и го е обезсилил, прекратявайки и производството делото. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът претендира да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали въззивният съд следва да се произнесе служебно по ненаведени възражения във въззивната жалба и в конкретната хипотеза да обезсили първоинстанционното решение и издадената въз основа на него заповед за изпълнение и следващия изпълнителен титул, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът К. Ц. М., представлявана от назначения й особен представител адв. О. Търновалийски, оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, като наличието й изключва осъществяването на релевираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е посочил, че на 09.08.2008г. „Юробанк България“ АД е прехвърлила вземанията си по сключения с ответницата договор за кредит на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, а впоследствие, с нов договор за цесия от 17.11.2011г. това дружество е прехвърлило вземанията обратно на банката, за което ответницата е уведомена. Посочил е, че с оглед извършената втора цесия банката е подала заявление и се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 03.02.2014г., основаваща се на извлечение от счетоводните й книги и изпълнителен лист, като в заявлението е основала вземането на първоначално сключения договор за кредит, както и на двете наименовани „допълнителни споразумения“, цесиите и настъпване на предсрочна изискуемост. Приел е, че в настоящия случай банката не се позовала на права, възникнали директно за нея в качеството й на кредитодател по договор за банков кредит, че тя се е разпоредила с тези права, като ги е прехвърлила на небанкова институция – „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, което с последващи споразумения с длъжника е променило първоначалните условия по договора за кредит, включително размера на дълга и начина на неговото погасяване, и така промененото вече вземане е цедирано от акционерното дружество на банката. Посочил е, че „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД не е банка/кредитна институция и следователно не може да се ползва с облекчения ред, осигуряващ незабавно принудително изпълнение срещу длъжника, а след като цедентът по договор за цесия от 17.11.2011г. не може да се ползва от този ред, то същият не може да се ползва и от цесионера. По тези съображения въззивният съд е приел, че не е налице активна процесуална легитимация на банката да предявява последващ иск за установяване съществуването на вземанията си по реда на чл.422 вр. чл.415, ал.1 ГПК и предявеният от нея иск, както и образуваното по него производство, са недопустими. Поради това е счел, че първоинстанционният съд е разгледал недопустим иск и е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване, а производството по делото – на прекратяване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е формулиран общо и неясно, но се отнася до правомощията на въззивната инстанция съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с твърдения на касатора, че без направено във въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд служебно се е произнесъл по този въпрос. Разпоредбата на чл.269, изр.1 ГПК, според която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, е ясна и не поражда затруднения при прилагането й. По въпроса за възможността въззивният съд служебно да се произнесе по недопустимостта на обжалваното решение е формирана и задължителна съдебна практика, като в мотивите на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС в т.1 е посочено, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/. Поради това и с оглед наличието на формирана постоянна практика по поставения въпрос, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Въпрос във връзка с конкретните мотиви на въззивния съд, обосновали извода му за недопустимост на предявения иск, не е формулиран.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 301 от 06.11.2018г. по в.т.д. № 343/2018г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: