9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр. София, 16.05.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1744 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. П., представляван от адв. П. К., срещу решение № 123 от 12.01.2018г. по гр.д. № 2829/2017г. на САС, 1 състав, поправено с решение № 870 от 12.04.2018г., с което, след частична отмяна на решение от 10.03.2017г. по гр.д. № 14919/2015г. на СГС, I-6 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 16.10.2014г. ПТП за разликата над 39 000 лева до 54 000 лева и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът на касатора е отхвърлен за разликата над 54 000 лева до 100 000 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че в случая е доказано съпричиняване от страна на пострадалия и е определил обема му по съвкупност в размер на 35%, без да вземе предвид всички доказателства по делото. Поддържа още, че съдът неправилно е определил и размера на паричния еквивалент на търпените морални вреди, като е посочил, че отчита характера и степента на уврежданията, преживените болки и страдания, периода на възстановяване, времето, през което е имал нужда от чужда помощ, остатъчните явления, но не е обсъдил в достатъчна степен и не е отчел реално конкретните факти по делото. Касаторът твърди, че не е взето предвид причиняването на мозъчно сътресение и субективните му оплаквания, които няма как да бъдат „инструментално установени“. Счита, че при определяне на размера на обезщетението не са съобразени и съдебната практика и лимита на отговорност на застрахователя.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
I. По приетото съпричиняване:
1. Може ли липсата на средства за плащане на остеосинтезни материали, необходими за извършване на хирургична интервенция за поставяне на метални импланти, които се заплащат винаги от пациента, да се отчете като съпричиняващо вредата обстоятелство?
2. При посочената хипотеза трябва ли категорично да е доказано, че хирургичната интервенция с поставяне на метални импланти ще гарантира по-добро възстановяване?
3. Ако за лечението има два алтернативни метода и пострадалият избира достъпния за него – консервативно лечение и обездвижване, оперативна интервенция, която според вещото лице също носи рискове – било оперативни, така и следоперативни, може ли да има последиците на съпричиняването поради неправилен избор на лечение?
4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?
5. Ако не е доказана категорично и безспорно пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди, а са налице доказателства, че въпреки допуснато от последния нарушение, удар не би настъпил, ако не са допуснатите от делинквента нарушения, може ли да се приеме съпричиняване и съответно допустимо ли е съпоставяне на вината на двамата участници?
Твърдят, че по четвърти и пети въпроси решението противоречи на решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. и решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, II т.о.
6. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици? Нарушен ли е материалният закон, като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат? Позовава се на решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, I т.о.
По поставените въпроси се позовава и на решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 97 от 10.02.1968г. по н.д. № 1359/67г. на ВС, III н.о., решение № 322 от 28.02.1973г.по н.д. № 234/73г. на ВС, III н.о., решение № 407 от 1987г. по н.д. № 365/87г. на ВС, решение № 260 от 1983г. по н.д. № 216/83г. на ВС. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
7. При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия правилно ли е приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
II. По въпроса за правилното приложение на принципа на справедливост:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?
2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите, като съобрази характера на увреждането и свързаните с това негативни последици и ограничения, както и последиците за психиката на ищеца като последица от цялостното общо увреждане, като последица от травмите; длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г.
Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС.
3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение? Твърдят, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива води ли до определяне на несправедливо обезщетение? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? Позовава се на противоречие с решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „ГО“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Твърди противоречие с решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
7. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретната връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Твърдят, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 184 от 08.11.2011г. по т.д. № 217/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 360 от 29.03.2017г. по т.д. № 60316/2016г. на IV г.о.
8. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „ГО“?
9. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? Твърдят, че по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
10. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, както и със съдебната практика при напълно аналогични случаи, и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Считат, че по въпроса е налице противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, II т.о.
Ответникът Застрахователна компания „Лев Инс“ АД оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, тъй като част от поставените от касатора въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд и са неотносими към настоящото дело. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил спорните във въззивното производство въпроси, свързани с вида и характера на травмите, размера на обезщетението и наличието на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпване на вредите и неговото стойностно изражение спрямо вината на прекия делинквент. Приел е, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът на 46 г. е получил контузия на главата и врата, множество контузии на лицето, фрактура на лявата ключица с разместване, контузия на лявата раменна става, на лява лакътна област, на лява поясна област, на ляво бедро, на ляво коляно, на лява половина на гръдния кош, чужди тела на лявата буза и на челото. Приел е, че фрактурата на ключицата е наложила имобилизация за срок около месец и временна нетрудоспособност 2-3 месеца, с трудности при зарастването, дължащи се на значително разместване по дължина, както и че мекотъканните множествени травмени увреди – контузии, отоци, подкожни хематоми са възстановени за срок от 30-40 дни. Взел е предвид заключението на вещото лице, което изключва настъпването на черепномозъчна травма със загуба на съзнание при процесния инцидент. Съобразил е становището на вещото лице, че отказът на пострадалия от хоспитализация и оперативно лечение са довели до зарастване на счупената ключица със значителна дислокация на фрагментите и натрупване на масивен костен калус, както и че в конкретния случай ефективен е бил оперативният метод, към който е бил насочен от лекуващия лекар. Въззивният съд е приел, че преживеният инцидент е оказал негативно отражение върху психическото състояние на ищеца и неговата трудова реализация, семейни и социални задължения и е намерил израз в конкретните прояви на страх, тревожност, нарушения на съня, намаляване на тегло. Обсъдил е и събраните гласни доказателства във връзка с конкретно търпените физически страдания и неудобства. Въз основа на така установените обстоятелства и при съобразяване на практиката по прилагане на чл.52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към релевантния момент /2014г./, въззивният съд е счел за справедливо определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 60 000 лева.
Въззивният съд е приел за доказано въз основа на съдебно-медицинската експертиза наличието на съпричиняване на вредите, изразяващо се в бездействие на ищеца, който не е изпълнил предписаното оперативно лечение, довело до настъпилите усложнения при зарастване на фрактурата на ключицата. Счел е, че липсата на средства за импланти не може да изключи наличието на съпричиняване, тъй като за да се приеме такова, не е необходимо поведението на пострадалия да е виновно, а е достатъчно да се намира в пряка причинна връзка с увеличаването на обема на вредите. Приел е, че така установеното съпричиняване е в размер на 10%.
Въззивният съд е приел за доказано и съпричиняването от страна на ищеца поради нарушаване на правилата за движение като водач на МПС. Въз основа на изводите в автотехническата експертиза е приел, че причина за настъпване на ПТП са и действията на ищеца като водач на л.а. „Мицубиши С.”, който не е спрял на стоп линията, на която е поставен пътен знак Б2 – „С.! Пропусни движещите се по път с предимство!” и е навлязъл без предимство, при наличие на видимост и по този начин е способствал за настъпване на инцидента. Посочил е, че при спиране пред знака пострадалият водач би имал възможност да прецени пътната ситуация, включително скоростта на движещия се автомобил „Ауди” и съответния риск при маневрата, поради което е без значение обстоятелството, че при движение на л.а. „Ауди” с разрешената скорост двата автомобила са щели да се разминат. Въз основа на изложеното е оценил приноса на пострадалия на 25%.
По изложените съображения въззивният съд е намалил определеното обезщетение от 60 000 лева с общия размер на съпричиняването – 35% и е приел, че на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на 39 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд поради липса на доказателства за поведение на пострадалия, с които да е съпричинил увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Въпросите по т. I.2 и т.І.3 не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, тъй като са предпоставени от твърденията за недоказаност, че оперативната интервенция е по-подходящият метод за лечение в конкретния случай, противно на становището на вещото лице, възприето от въззивния съд. Останалите въпроси са поставени във връзка с твърдението на касатора за липса на причинна връзка между поведението му и настъпилото ПТП и обема на вредите, противно на приетото от въззивния съд въз основа на заключенията на автотехническата и медицинската експертизи. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не е осъществена и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираните от касатора въпроси относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. Въпросът по т.IІ.9 не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, а въпросът по т.IІ.10 по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, тъй като е предпоставен от твърдението на касатора за определяне на обезщетение в занижен размер. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Съгласно създадената практика за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид посочените в съдебната практика критерии и е възприел определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 60 000 лв., с което не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 123 от 12.01.2018г. по гр.д. № 2829/2017г. на САС, 1 състав, поправено с решение № 870 от 12.04.2018г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: