О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 731
гр. София, 13.12.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1325 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Д. от [населено място], представляван от адв.И. Т., срещу решение № 8254 от 07.12.2017г. по гр.д. № 4980/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II – Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 21500 от 21.12.2016г. по гр.д. № 33381/2016г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 120 състав за отхвърляне на предявените от настоящия касатор против „Обединена българска банка” АД отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за недължимост на сумата 20 831,55 лева по изпълнителен лист от 10.04.2008г., издаден по ч.гр.д. № 10720/2008г. на СРС, 33 състав, ведно с допълнително начислените по изпълнителното производство такси и разноски, поради изтекла погасителна давност, както и иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 2 920,68 лева, представляваща заплатените на отпаднало основание суми по посочения изпълнителен лист по изп.дело № 746/2008г. на ЧСИ М. Б., рег. № 838 на КЧСИ, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че последното изпълнително действие е налагането на запор върху трудовото му възнаграждение на 15.01.2011 г., поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Твърди, че условие за прекъсване на давностния срок не е постигането на резултат от съответното изпълнително действие – постъпване на суми по запорното съобщение. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че с оглед постъпленията от наложения запор е липсвал правен интерес за взискателя да иска друг способ за изпълнение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Какво е правното значение на постъпленията на суми според избрания изпълнителен способ – запор на трудовото възнаграждение? Считано от кога давността се смята за прекъсната – от датата, на която е наложен запор, или същата се прекъсва с извършване на всяко плащане от третото задължено лице /работодател/? По този въпрос касаторът твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
2. Какво е правното значение на плащанията от работодателя, направени след прекратяване на изпълнителното дело по реда на чл.433, ал.1, т.8 ГПК? Налице ли е основание за извършването им при условие, че изпълнителното дело е прекратено на 15.01.2013г.?
3. При липса на доказателства за предприети изпълнителни действия след 15.01.2013г. /прекратяване на изпълнителното дело/ съдът следва ли по реда на чл.235, ал.3 ГПК да вземе предвид и изтеклия в хода на процеса давностен срок?
В изложението касаторът поддържа и наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като излага съображения относно противоречие между изводите на въззивния съд и т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди още, че въззивното решение е очевидно неправилно на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради противоречието му с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът „Обединена българска банка” АД, [населено място] оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, изградени въз основа на приетите по делото доказателства, и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Констатирал е, че ищецът Н. А. Д. е длъжник по изп.дело № 746 /2008 г. на ЧСИ М. Б., с рег. № 838 на КЧСИ, образувано по молба на „Обединена българска банка“ АД въз основа на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени на 10.04.2008г. по ч.гр.д. № 10720/2008г. на СРС. Приел е за установено, че на 15.01.2011г. е наложен запор върху вземането на ищеца по трудовото му правоотношение с трето лице – „Медекс“ ООД, като в периода 01.12.2011г. – 03.11.2014г. са удържани и превеждани по изпълнителното дело парични суми. По спорния по делото въпрос относно изпълнителните действия, които прекъсват давността, въззивния съд, позовавайки се Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че постъпленията от трето задълженo лице по наложен запор прекъсват давността. Констатирайки, че последното такова действие е от март 2015г., въззивният съд е заключил, че до предявяването на иска на 20.06.2016г. не са изминали пет години на основание чл.110 ЗЗД, нито две години и не е настъпило прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящия случай по отношение на твърдението в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за противоречие на обжалваното въззивно решение с т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай, касаторът не е посочил кой е процесуалноправният или материалноправният въпрос, обусловил изхода на спора, който е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. Наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е основал на ирелевантни за производството по чл.288 ГПК доводи, като е изложил своите оплаквания за неправилност на изводите на съда, съдържащи се в касационната жалба. Същите могат да бъдат предмет на разглеждане, само ако е допуснато касационно обжалване, но са неотносими към основанието, което касаторът счита за налично.
Въпросът, свързан с момента, от който се прекъсва давността в хипотезата на наложен запор върху трудово възнаграждение и постъпления на суми от него по изпълнителното дело, е релевантен, но не е налице поддържаното от касатора допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС съгласно чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение, поради което в изпълнителното производство за събиране на парични вземания давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/. В т.10 от Тълкувателното решение са изброени примерно действия по принудителното изпълнение, прекъсващи давността: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитор; възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Съобразно задължителните разяснения в Тълкувателното решение, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Както е посочено по – горе, по своята правна същност запорът върху вземане на длъжника от трето лице е способ в изпълнителното производство за удовлетворяване на взискателя. Постъпването на суми от наложения запор по изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на извършени изпълнителни действия от конкретно посочен изпълнителен способ. В този смисъл всяко постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ, като поддържането на висящността на изпълнителния процес по този начин от страна на взискателя прекъсва погасителната давност, както и срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е дал своето разрешение в обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. При наличието на формирана задължителна съдебна практика, не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Последните два въпроса не са релевантни, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. Те са поставени в контекста на твърдения, че образуваното срещу касатора изпълнително дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал значението на извършени след прекратяване на изпълнителното дело плащания от работодател по запор на трудово възнаграждение и други предприети от взискателя изпълнителни действия, тъй като е приел, че не е настъпило прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Поради това тези въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
В изложението към касационната жалба е направено и искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Следва да се отбележи, че основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК не е тъждествено на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, поради което сочената от касатора съдебна практика на ВКС е без правно значение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8254 от 07.12.2017г. по гр.д. № 4980/2017г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II – Г въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: