О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
гр. София, 17.01.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2604 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. Й. К. срещу определение № 277 от 27.09.2019г. по т. д. № 2080/2019г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед търговския характер на делото, подадената от същото лице касационна жалба срещу решение № 77 от 27.02.2019г. по т.д. № 59/2018г. на Окръжен съд – Смолян. С първоинстанционното решение А. К. е осъден да заплати на Гаранционния фонд сума в размер на 39 615,47 лв., представляваща сбор от изплатени от ГФ на България на Националното бюро на Германия обезщетения: по щета № 220034/01.07.2013г. за неимуществени вреди в размер на 19 785,51 лева, равностойност на 10 116,17 евро и по щета № 120336/01.07.2013г. за имуществени вреди в размер на 19 829,96 лева, равностойност на 10 138,90 евро, ведно със законната лихва от исковата молба.
Частният жалбоподател моли да се отмени преграждащото определение на ВКС, като противоречащо на разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ТЗ, тъй като, делото не е търговско, поради което приложение не намира ограничението от 20 000 лева – цена на иска. Излагат се съображения, че регресното право на застрахователя не е „същинско” право, тъй като не е част от съдържанието на застрахователното обезщетение. Съгласно чл.6 от Споразумение между компенсационните органи и Гаранционните фондове от 29.04.2002г., сключено на основание чл.6 от Четвърта моторна директива 2000/26/ЕС на ЕП и ЕК, и чл.228а КЗ /отм./, Гаранционният фонд възстановява суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка на ЕС, когато увреждащото МПС обичайно се намира на територията на Република България, и в двумесечен срок не може да се установи застрахователят, какъвто в случая не е имало. Съгласно чл.288, ал.2 КЗ /отм./, към която препраща чл.228а, ал.3 КЗ /отм./, след изплащането на обезщетението по ал.1 и ал.2, Гаранционният фонд встъпва до размера на платеното и разходите по ал.8 на същия член. При уреждане на тези взаимоотношения, нито фондът, нито увреждащият са оправомощени да правят възражения и преценка по същество, тъй като задълженията произтичат от непозволено увреждане и се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили, съгласно чл.105 КМЧП. Поддържа се, че цената на иска е в размер на 39 615,47 лева, независимо, че са обезщетени от германския застраховател имуществени и неимуществени вреди.
Ответникът по частната жалба, Гаранционен фонд, излага съображения, че частната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна. Сочи се, че ГФ е образувал две отделни щети, едната от които за причинени имуществени вреди, а другата – за причинени неимуществени вреди, по който начин е предявена и претенцията, поради което се касае до два отделни иска по чл.288а КЗ /отм./, цената на всеки от които е под законодателно предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК размер от 20 000 лева. Посочва, че в КЗ /отм./ не се прави разграничение между „същински” и „несъщински” застрахователни права.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна.
За да остави без разглеждане подадената от касатора жалба срещу въззивното решение, тричленният състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение е приел, че атакуваното въззивно решение не подлежи на касационен контрол, тъй като цената на предявените искове е под законодателно определения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК размер на цената на иска, изискуем за касационно обжалване на въззивните решения по търговски дела. Предявените от Гаранционен фонд срещу виновния за ПТП водач регресни претенции по реда на чл.288а КЗ /отм./ за възстановяване на суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка, са по образувани две отделни щети – за причинени неимуществени и имуществени вреди. Това са самостоятелни искове, като цената на всеки един от тях е до законодателно предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК размер. Делото, по което е постановено обжалваното решение е определено като търговско, тъй предмет на исковете е правоотношение, отнасящо се до неизпълнение на нормативно установено задължение за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, а застрахователните сделки са търговски съгл. чл.286, ал.2 ТЗ във вр.с чл.1, ал.1, т.6 ТЗ. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл.365, т.1 ГПК, всички спорове, имащи за предмет правоотношения, свързани или произтичащи от търговски сделки, представляват търговски дела.
Определението е правилно.
Предмет на предявените по делото искове е ангажиране на регресната отговорност на ответника като делинквент по отношение на Гаранционен фонд за заплатени от него обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди от настъпило ПТП, като цената на всеки от исковете е под 20 000 лева. Безспорно Гаранционният фонд не е застраховател и задължението му за заплащане на обезщетение възниква по силата на закона, а не поради наличие на застрахователен договор. Независимо от това, правният режим на отговорността на Фонда е аналогичен с този на застрахователя, установен в КЗ – редът за ангажиране на отговорността му и нейният обем са сходни с тези на застрахователя на делинквета при настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Поради това, доколкото спорът е свързан с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на виновния водач, независимо от източника, който го поражда /закон или договор/, делото следва да бъде квалифицирано като търговско по смисъла на чл.365, т.1 ГПК. В този смисъл е трайноустановената практика на ВКС: определение № 245 от 24.10.2011г. по т.д. № 865/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 98 от 25.05.2011г. по т.д. № 434/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 327 от 04.12.2012г. по т.д. № 1027/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 88 от 08.04.2013г. по т.д. № 1647/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 386 от 30.12.2013г. по т.д. № 4673/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 9 от 16.01.2014г. по т.д. № 3786/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 308 от 28.10.2014г. по т.д. № 455/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.
Гаранционният фонд претендира две регресни права, произтичащи от заплащане на различни вземания – на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, с оглед на което правилно първият тричленен състав на ВКС е приел, че е налице обективно съединяване на искове по чл.288а КЗ /отм./, всеки от които с цена под 20 000 лева.
Предвид изложеното, извършената от първия тричленен състав преценка относно допустимостта на касационното обжалване е в съответствие, както с императивното изискване на чл.280, ал.3, т.1 ГПК, така и с трайната практика на ВКС относно понятието „търговско дело” по см. на чл.280, ал.3, т.1 ГПК, /преди чл.280, ал.2 ГПК/, поради което обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 277 от 27.09.2019г. по т. д. № 2080/2019г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.