4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
гр. София, 08.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2091 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по иска, Етажна собственост, [улица], [населено място], срещу решение № 1046 от 05.05.2017г. по в.т.д. № 4394/2016г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на решение № 3627 / 28.04.2016г. по гр.д. № 954 / 2014г. на Софийски градски съд, е уважен предявеният на основание чл.55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД осъдителен иск от [фирма] за заплащане на сума в общ размер на 22 680 лева – недължимо платени суми по посочени фактури, ведно със законната лихва от 23.01.2014г. до окончателното й изплащане, като касаторът е осъден да заплати и разноски по делото в размер на 3 421,24 лева. В жалбата се поддържат, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което се иска неговата отмяна. Касаторът несподеля извода на съда, че при липсата на изрично посочване, че ДДС се начислява отделно, се приема, че той е включен в договорната цена на облагаемата доставка. Заявява, че тази хипотеза се отнася само за случаите, когато при сключването на даден договор доставчикът на стока или услуга е имал вече качеството на регистрирано лице по ЗДДС. Посочва, че в конкретния случай се касае за сключен договор, при който доставчикът на услугата към момента на сключването му не е бил регистрирано лице по смисъла на ЗДДС и едва след сключването на договора е придобил това качество. Счита, че съдът не е обсъдил и кредитирал всички доказателства поделото и не е взел предвид наведените доводи и възражения за неприложимост на разпоредбата на чл.67, ал.2 ЗДДС. Заявява, че между страните са установени трайни търговски отношения във връзка с договора за наем от 16.11.2010г., по смисъла на чл.292, ал. 1 ТЗ, за което не се спори, и в периода от м. юни 2011г. до м. май 2013г., [фирма] е заплащало дължимия наем, съгласно посоченото в издадените фактури, без да възрази. Позовава се на заключението на вещото лице, съгласно което фактурите са осчетоводени и е ползван данъчен кредит във връзка с тях. Претендира присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, [фирма], не представя отговор на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Не е спорно между страните сключването на договор за наем на рекламни площи от 16.11.2010г. и подписване на допълнителни споразумения към него от 25.11.2012г. и 28.05.2013г. Съгласно договора, Етажната собственост е отдало под наем на [фирма] за рекламна площ фасадно пространство срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 6 300 лева. С допълнително споразумение от 25.11.2012г. страните са уговорили размера на месечния наем за наетите рекламни площи за периода от м.12.2012г. до м.05.2013г. да се намали с 15% спрямо договорения такъв. С допълнително споразумение №2 от 28.05.2013г. е постигнато съгласие размерът на наема за периода от м.06.2013г. до м.11.2013г. да е на стойност 5 355 лева без ДДС. Не е спорен и фактът на предстрочно прекратяване на договора за наем и заплащане от [фирма] на процесната сума от 29 106 лева на Етажна собственост по посочените в исковата молба фактури. Безспорна е и регистрацията на Етажната собственост като данъчно задължено лице по ЗДДС с акт на НАП от 13.05.2011г., което се е осъществило след сключването на процесния договор и е налице към датата на издаване на първата фактура за заплащане на наемна цена. От заключението на ССЕ е констатирано, че ищецът [фирма] е ползвал данъчен кредит по 24 бр. фактури, издадени от ищеца в периода от 15.06.2011г. до 08.05.2013г. до размера на начисления ДДС. Спори се между страните по отношение размера на задълженията по договора за наем, в частност услугата, предмет на договора за наем, била ли е облагаема доставка по смисъла на ЗДДС.
Въззивният състав е споделил и препратил на основание чл. 272 ГПК към установеното от фактическа страна в постановения от СГС съдебен акт. За да постанови отменително-осъдителното си решение, апелативният състав е приел от правна страна, че ДДС е включен в договорената цена на облагаемата доставка /наема/ при липса на изрично посочване за допълнителното му начисляване. Изложени са аргументи, че отдаването под наем на рекламна площ представлява облагаема доставка по см. на ЗДДС, поради което при наличието на предпоставките по чл.96, ал.1 ЗДДС, данъчно задълженото лице е длъжно да се регистрира. В случай на неизпълнение на предвиденото в закона задължение, съобразно чл.100 ЗДДС, регистрацията се извършва служебно от органа по приходите, ведно с всички рестриктивни последици от забавата. Обстоятелството, че задължението възниква по силата на закона, рефлектира в еднаква степен и спрямо двете страни по облагаемата сделка. Решаващият състав се е позовавал и на разпоредбата на чл.67, ал.2 ЗДДС, според която при липса на изрично разрешение, че ДДС се начислява отделно, се приема, че той е включен в договорената цена на облагаемата доставка. Изложени са съображения, че законът борави с термина „облагаема сделка”, което сочи, че от значение е начисляването на ДДС към датата на всяка една от конкретните доставки, а не към датата на сключване на договора, в изпълнение на който те са извършени. Въз основа на изложеното е направен извод, че след издадения на 13.05.2011г. акт за регистрация по ДДС на ответника, към датата на издаване на първата фактура за заплащане на наемната цена, правилото на чл.67, ал.1 ЗДДС е в сила и волята на страните за начина на заплащане на ДДС следва да бъде интерпретирана, според даденото от закона разрешение. Посочено е, че към датите на облагаемите доставки за периода от 15.06.2011г. до 05.11.2012г. между страните е съществувала различна договореност за цената от тази по чл.12 от договора, като не е поставен въпросът за ДДС. Въз основа на това е прието, че данъчната основа за наемите за периода от 15.06.2011г. до 05.11.2012г. възлиза на сумата от 5040 лева, като остатъка в размер на 1260 лева до сумата от 6 300 лева е ДДС. Съответно съдът е достигнал до извода, че надплатените суми общо за периода от 15.06.2011г. до 05.11.2012г. в размер на 22 680 лева са платени без основание, поради което подлежат на връщане. По идентични с изложените съображения достигнатата след договореното с допълнителното споразумение от 25.11.2012г. намаление от 15% на наемната цена е в размер на 5 355 без ДДС, поради което подлежи на връщане и сумата в размер на 6 426 лева, представляваща надплатени суми по издадените в периода 05.12.2012г. до 08.05.2013г. фактури.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Изисква ли се при първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД при самото получаване на престацията да липсва основание за преминаването на благата от имуществото на едно лице в имуществото на друго?; Разрешен в противоречие с т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. на ВС; 2/ Дължи ли се връщане, когато престацията е била извършена съзнателно и е в съгласие с изискванията на морала?; Разрешен в противоречие с т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. на ВС; 3/ Следва ли съдът да съобрази всички доказателства по делото и да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните?; Разрешен в противоречие с: решение № 251/27.07.2015г. по гр.д. № 6970/14г. на ІV ГО на ВКС, решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV ГО на ВКС; 4/ Прилага ли се правилото на чл.67, ал.2 ЗДДС в случаите, когато след сключването на един договор, страната по него, която предоставя услугата, се регистрира по ЗДДС?; Касаторът се е позовал на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.)
Настоящият състав намира, липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението, предвид следното:
По отношение на първи въпрос е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросът е включен в предмета на делото, образувано по предявен иск по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД, и е обусловил изхода на спора. Не е налице обаче посочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.), тъй като в противовес на твърдението на касатора, възивното решение е постановено в съответствие с цитираната задължителна практика на ВС – т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. на ВС. Плащането на суми в по-голям от дължимия по договора размер е хипотеза на получаване на престация без основание, независимо, че договорът във връзка, с който е посочено, че се извършва плащането, не е нищожен.
Вторият въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол. Същият не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като конкретният случай не касае изпълнение на нравствен дълг, с оглед на което не е налице и нарушение на даденото в т.2 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. на ВС разрешение.
И по отношение на третия въпрос не е осъществена предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и е изложил собствени мотиви по възраженията и доводите на страните, но е достигнал до различни фактически и правни изводи от касатора.
Последният въпрос също не е обусловил изхода на делото, тъй като решаващият извод на апелативния съд е друг. Въззивната инстанция се е аргументирала с извършването на периодични, облагаеми по см. на ЗДДС, доставки след регистрацията на Етажната собственост по ЗДДС, въз основа на което е изведено приложението на чл.67, ал.2 ЗДДС, като е налице и позоваване на сключено между страните допълнително споразумение за цената след извършената регистрация по ЗДДС. Във връзка с тези изводи на съда не е поставен въпрос от касатора.
Предвид горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касация.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1046 от 05.05.2017г., постановено по в.т.д. № 4394 / 2016г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.