1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 12.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1717 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. С. С. от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. К. Д. срещу решение № 114 от 19.02.2018г. по в. т. дело № 1691/2017г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 3238 от 04.08.2017г. по гр. дело № 453/2017г. на Варненски районен съд в частта, с която С. С. С. е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] сумата 11 590 евро – дължима главница по договор за кредит за текущо потребление от 20.07.2011г. от 20.07.2011г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 06.12.2016г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 13.01.2017г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 484,48 евро, представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 15.01.2016г. – 15.07.2016г., на основание чл. 99 във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, и сумата в размер 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 /редакция преди изм. с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г./ и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, т. 18, решение № 123/09.11.2015г. по т. д. № 2561/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 161/08.02.2016г. по т. д. № 1153/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 114/07.09.2016г. по т. д. № 362/2015г. на ВКС, ТК, II т. о./, който се решава противоречиво от съдилищата /решение № 729/13.10.2016г. по в. т. д. № 804/2016г. на ВОС, II т. о./ и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Съществувало ли е просрочено задължение за остатъчна главница, породено от изменение на договора с упражнено потестативно право от кредитора, съответно ако не е съществувало, можело ли е да бъде придобито от цесионера с цесия от 06.12.2016г.?
Ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр. София не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел за установено, че между ответника по иска /настоящ касатор/ и „Банка ДСК“ ЕАД е възникнало правоотношение по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 20.07.2011г. по силата на който банката е предоставила на С. С. като кредитополучател сума в размер 15 000 евро при срок на издължаване 120 месеца, уговорен лихвен процент и включена в чл. 19, ал. 2 от Общите условия към договора клауза, предоставяща възможност на банката при просрочие в плащането на главница или лихви за период по-дълъг от 90 дни да направи кредита предсрочно изскуем. Съдебният състав е констатирал, че с допълнително споразумение от 20.07.2015г. страните са удължили срока на договора на 144 месеца, изменили са лихвения процент и падежната дата. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установил, че сумите са усвоени от кредитополучателя, последното плащане по кредита е извършено от кредитополучателя на 11.03.2016г. в размер на 50.94 евро, с която сума е погасено задължение за договорна лихва с падеж 15.02.2016г., като е останала неплатената част от договорната лихва на последната дата в размер 40.29 евро.
Въззивният съд е направил извод, че с преустановяване на плащането на 11.03.2016г. за банката е възникнало право след 11.06.2016г. да направи кредита предсрочно изискуем съгласно чл. 19, т. 2 от ОУ към договора. Приел е, че с нотариална покана, връчена лично на адресата С. С. на 22.06.2016г., кредитополучателят е уведомен за това, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Възраженията на ответника по иска за порочност на процедурата по предсрочна изискуемост поради непосочване в поканата на просрочените вноски, периода на просрочие и други компоненти, са приети за неоснователни по аргумент, че кредитополучателят е наясно със забавата си, чийто срок може да изчисли, респективно с настъпилите предпоставки по ОУ.
Възражението на ответника по иска за недължимост на договорна лихва след 22.06.2016г. и неоснователност на претенцията за периода до 15.07.2016г. не е разгледано по съображение, че е преклудирано, тъй като е въведено за първи път с въззивната жалба. В същото време са изложени и доводи, че датата 15.07.2016г. е крайната дата за последния анюитетен период с начало 15.06.2016г., а предсрочната изискуемост е обявена в рамките на този месец.
Решаващият съдебен състав е установил, че на 06.12.2016г. „Банка ДСК” ЕАД е сключила договор за прехвърляне на вземанията с „ОТП Факторинг България” ЕАД, като вземането към С. С. по договора за кредит от 20.07.2011г. е част от приложението към договора за цесия. Договорът е валиден, уговорена е покупна цена на вземанията, сумите по главницата и таксите са идентични с тези, за които се претендира плащане по иска, а по-големият размер на вземането за лихва се дължи на обстоятелството, че в прехвърленото вземане е включена освен възнаградителна и санкционна лихва, последната от която не се претендира в настоящото производство.
За да направи извод, че договорът за цесия е произвел действие спрямо длъжника – ответник по иска и настоящ касатор, въззивната инстанция е съобразила изричното упълномощаване на цесионера от банката да уведоми длъжниците за извършените цесии и е отчела, че уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е извършено с исковата молба и приложените към нея договор за цесия, пълномощно и уведомително писмо от „ОТП Факторинг България“ ЕАД /като пълномощник на „Банка ДСК“ ЕАД/ до С. С.. Посочила е също, че длъжникът не е противопоставил твърдение за престиране на стария кредитор до момента на уведомяването, поради което не може да възразява успешно за ненадлежно уведомяване.
Относно допълнителното споразумение от 10.03.2017г. към договора за цесия, с което банката и цесионерът са уговорили, че цесионерът има право и да обявява на длъжниците предсрочна изискуемост на вземанията /ако продавачът вече не го е сторил/, решаващият съдебен състав се е аргументирал, че не го кредитира, защото е ирелевантно, тъй като настъпилата предсрочна изискуемост е сведена до знанието на длъжника от банката, след което вземането като предсрочно изискуем дълг е прехвърлено на цесионера. Приел е за неоснователно възражението, че банката била прехвърлила просрочени вноски по погасителен план по съображения, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 04.07.2016г. и е прехвърлен в размерите, които има, именно след тази дата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. Отговорът на поставения от касатора въпрос е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, но няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационно обжалване при наличието на основанията за това, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
Ако касаторът е имал предвид, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за началния момент на изискуемостта на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, съдържащ уговорка за настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски и дали вземането става автоматично изискуемо или е необходимо изявление на банката до длъжника, че прави вземането по договора за кредит предсрочно изискуемо, то този въпрос не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и с константната практика, изразена от различни съдебни състави на ВКС в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която когато искът е за вземане, произтичащо договор за кредит, съдържащ уговорки, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата и след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В настоящия случай въззивният съд въз основа на събраните доказателства, обсъдени в тяхната взаимна връзка, е установил, че банката е обявила на кредитополучателя предсрочната изискуемост на кредита преди цедиране на процесното вземане. Различният изход по цитираните от касатора решения се дължи на конкретните факти и обстоятелства, установени по всяко дело с различни доказателства.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречиво решаване на посочения въпрос с практиката на въззивните съдилища по чл. 280, ал. 1, т. 2 /редакция преди изм. с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г./ е неоснователен, тъй като с изменението на посочената правна норма с § 14 ЗИД на ГПК /ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г./ не съществува самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради противоречиво решаване на релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос от съдилищата.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по уточнения въпрос относно предсрочната изискуемост на кредита е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114 от 19.02.2018г. по в. т. дело № 1691/2017г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.