О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
гр. София, 21.02.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1137 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) против решение № 58 от 08.01.2019г. по в.т.д. № 4858/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1490 от 13.07.2018г. по т.д. № 3390/2017г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените срещу касата от МБАЛ „Люлин” ЕАД обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр. 1-во ЗЗД, вр. чл.45, ал.1, т.3 пр. 2-ро ЗЗО за заплащане по договор № 22-3311/23.02.2015г. на сумите: 19 536 лева – цена за оказана болнична медицинска помощ над договорения лимит, съгласно дебитно известие № [ЕГН]/30.12.2015г. към фактура № [ЕГН]/09.04.2015г., ведно със законната лихва на основание чл.86 ЗЗД, считано от 16.12.2017г. до окончателното изплащане на сумата; 7020 лева – вземане за вложени медицински изделия над договорения лимит съгласно дебитно известие № [ЕГН]/30.12.2015г. към фактура № [ЕГН]/09.04.2015г., ведно със законната лихва на основание чл.86 ЗЗД, считано от 16.12.2017г. до окончателно изплащане на сумата, като е оставен без разглеждане предявения от болничното заведение срещу касата при условията на евентуалност иск по чл.59 ЗЗД за сумата 26 556 лева.
Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.35 ЗЗО и при нарушение на процесуалните правила. Претендира разноски в размер на 671,84 лева държавна такса за въззивно производство и 30 лева за настоящото производство.
Ответникът по касацията и ищец по делото, МБАЛ „Люлин” ЕАД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В решението си въззивния съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.
Страните не спорят, че претендираните в процеса суми от 19536, 00 лв. и 7020, 00 лв. не са заплатени, поради превишаване на лимита за месец март в посочения в приложение № 2 към сключения от тях договор № 22-3311/23.02.2015г. По делото не се спори, че ищецът е предоставил болнична медицинска помощ по клинични пътеки за диагностика и лечение на заболявания на лица, легитимирани да я получат по предписан от закона ред и условия, като са вложени медицински изделия при лечение на задължително здравноосигурени лица.
Посочено е, че с оглед на конституционно скрепеният принцип на равенство с чл.6, ал.1 КРБ и прогласеното с чл.5, т.5 ЗЗО принцип на равенство за здравноосигурените лица при ползването на медицинска помощ, при възникнала необходимост всяко задължително здравноосигурено лице е в правото си да се ползва от определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности. Счетено е, че правилото първият по време е по-силен по право в контекста на задължителното здравно осигуряване е неприложимо. С оглед на това, съдът е възприел процесния договор не като средство за реализация на интерес за НЗОК, а като средство за реализация на произтичащия от нормата на чл.52, ал.1 КРБ ангажимент за държавата да обезпечи достъпно здравеопазване. Посочил е, че в контекста на дължимото равенство, всеки нуждаещ се от медицинска помощ следва да има равна възможност за достъп до пакета от здравни дейности и при равни условия – гарантирано плащане с публични средства или по нормативно предписан друг ред, осигуряващ достъпност на здравната услуга, основан на избора на пациента. Съдът се е позовал на решение № 8 от 2 април 1998 г. по конституционно дело № 3 от 1998 г. на Конституционния съд на Република България. Съответно е достигнал до извода, че отчитайки очертаното от Конституционния съд разбиране за съотнасяне на закона, очертаващ финансовата рамка за календарната година, с установения в чл.5, т.5 ЗЗО принцип на равен достъп, незащитим е поддържания от ответника довод за обвързаност на НЗОК спрямо изпълнителите на болнична медицинска помощ до предвидения механизъм за разпределение на първоначално предвидените средства. Съобразно очертаните задължения за изпълнителя с процесния договор, съдът е констатирал, че ищецът, като изпълнител на медицинската помощ по смисъла на Националния рамков договор, дължи да осъществи здравната дейност в определен обем със съответната клинична пътека. Приел е, че самият договор определя като съществен и за двете страни интересът на нуждаещото се от медицинска помощ здравноосигурено лице, определящо като типична за договора цел – постигане на качествено лечение и осигурена възможност за контрол досежно начина на използване на целевите финансови средства. Намерил е регламентираният с договора интерес за дефиниран на ниво закон, като нито ЗЗО, нито ЗБНЗОК през 2015 г. възлага в тежест на изпълнителя на медицинска помощ да обезпечи извършването на гарантирания с публични средства пакет от здравни дейности. Счел е, че логично произтичащия от договора смисъл се явява гарантирана за лечебното заведение възможност да разчита и в този смисъл да планира дейностите си при ангажимент да предостави идентифицираната в договора медицинска помощ на всяко здравноосигурено лице, което се нуждае от това. Възприел е, че ответникът е обвързан да осъществява разплащания с изпълнителните на медицинска дейност при предоставени за целта средства. Нормативно установената бюджетна рамка и основаният на нея договорно скрепен лимит на финансово обезпечени дейности е предпоставка за регулярно усвояване на обезпечения от държавата ресурс за финансиране на предполагаемите дейности – арг. и от чл. 23, ал. 3 от Методиката за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ в сила от 20.03.2015г. Бюджетно осигурените средства гарантират регулярно плащане стойността на реално предоставена услуга на здравноосигурени лица. Издадените актове, детайлизиращи отношенията между НЗОК и ищеца като изпълнител на болнична медицинска помощ са предназначени да осигурят този общественополезен резултат, установяващи реда за разходване на бюджетни средства.
Посочено е, че делегираните функции на районните здравноосигурителни каси да разпределят предоставената на всяка от тях част от целево предвидените средства са предпоставка за отчитане на специфичните нужди и реален способ за непосредствен контрол върху подотчетната дейност. Намерил е, че установените правила в сключения между страните договор, изискват от ищеца ежедневно да отчита оказаната за денонощие дейност, без оглед на обстоятелството дали тя се включва в договорения лимит или го надвишава – чл. 30, ал. 4 от договора. Посочил е, че надвишеният лимит предполага различен ред за отчитане (чл. 33 от договора). Съответно, съблюдаването на бюджетната дисциплина овластява РЗОК да вземе решение за плащане в оперативен порядък в рамките на делегирания й бюджет. Приел е, че отчетената медицинска помощ над планираните разходи предполага друг ред за заплащане – след решение на Надзорния съвет на НЗОК (чл. 42, ал. 4 от договора). Понеже законът възлага на държавата да обезпечи финансово определен вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, нормата на чл. 4, ал. 3 ЗБНЗОК за 2015г. определя за меродавен именно бюджетът на НЗОК. Отчетено е, че по делото нито се твърди, нито се установява отделените средства на ниво бюджет на НЗОК да са били изчерпани. Същевременно по силата на чл.45 ЗЗО ответникът дължи да закупи договорената и оказана медицинска помощ на задължително здравноосигурени лица, което задължение еднозначно е възпроизведено и в самия договор – чл. 18, ал. 1, т. 1. По делото не се спори, че процесните суми произтичат от предоставена медицинска помощ на осигурени лица и касае покрити от системата за задължителното здравно осигуряване дейности и продукти. Също така правилото по чл. 21 от Методиката, приравняващи планираните стойности на капацитет за хоспитализация, не е в състояние да ограничи правото на ищеца като изпълнител на болнична помощ да получи договорената стойност за предоставена услуга.
Софийският апелативен съд във връзка с оплакванията във въззивната жалба е приел за неоснователно оплакването за недължимост на главницата по договора, заради надвишаване на определения лимит на лечебното заведение за процесния отчетен период. Установил е за безспорно по делото, че ежедневно по електронен път „МБАЛ Люлин” ЕАД е отчитала цялата изработена от нея дейност, на база на която е изготвяла и месечния отчет, който системният оператор е изпращал в РЗОК в изпълнение на приложимата методика. Посочено е, че след като лечебното заведение безспорно е изпълнило основното си задължение по договора – предоставяне на специфична медицинска дейност, и е изпълнявало стриктно останалите си задължения във връзка с отчитане на дейността по индивидуалния му договор със здравноосигурителната каса, е изключен извода за недължимост на претендираната сума. Аргументирано е, че в ЗЗО и издадената въз основа на него Наредба № 40 за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК (отм.) са определени обхватът и обемът на медицинската помощ, но нито в закона, нито в наредбата или друг подзаконов нормативен акт е въведен лимит за обем на медицински дейности, над който обем НЗОК се освобождавала от задължението си да заплаща за оказаната от изпълнителя медицинска помощ на здравноосигурено лице. Същевременно е посочено, че основание за заплащане на претендираните суми е предоставянето на медицинската дейност, а не издаването на дебитни известия. Установеното отчитане по електронен път на дейността и незаплащането и в края на отчетния период, е основание да бъде ангажирана отговорността на касата за обезщетяване на медицинското заведение за забавеното плащане. След като е констатирал, че договореният краен срок за изпълнение на това задължение е 08.04.2015 г., като е приел допустимо едномесечно отсрочване на ефективното плащане, е заключил, че срокът изтича на 08.05.2015 г. и считано от 09.05.2015 г. НЗОК е изпаднала в забава.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и ал.2, предл. трето ГПК, като твърди че апелативният съд се е произнесъл по въпроса за ползването на правата, разписани в чл.52 от КРБ в противоречие с решение №2 от 22.02.2007г. по конст.д. № 12/2006г. на КСРБ, според което обхватът и обема на медицинската помощ трябва да бъдат определени т.е. те не са ограничени. Поддържа се и, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираното решение на КС, тъй като решаващият състав, препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел, че са налице лимити при финансирането на болничната дейност, но същевременно е посочил, че е налице възможност и механизъм за финансиране и на дейности над посочения в договора лимит в рамките на общия бюджет на НЗОК. Ето защо, не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Независимо от изхода на делото, на ответника по жалбата и ищец по делото, МБАЛ „Люлин” ЕАД, не могат да се присъдат разноски, тъй като липсват доказателства за извършването на такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 08.01.2019г. по в.т.д. № 4858/2018г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.