6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
гр. София, 27.02.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2195 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ЛЕВ КОРПОРАЦИЯ” АД, [населено място], представлявано от адв. Й. Т. и адв. Б. Р., срещу определение № 2376 от 30.07.2018г. по ч.гр.д. № 1499/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което потвърдено определение № 901 от 15.02.2018г. по т.д. № 138/2018г. на СГС, ТО, VІ-13 състав. С потвърденото първоинстанционно определение е прекратено производството по предявения от „ЛЕВ КОРПОРАЦИЯ” АД против „ЕСТ” АД и „ВЕСТ 2015” ЕООД иск с правно основание чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано обстоятелство по заявление А4 с вх. № 20161117174410.
Частният жалбоподател поддържа, че в обжалваното определение въззивния съд неправилно е приел, че липсва правен интерес от воденето на иска и че този извод противоречи на константната съдебна практика по въпроса. Твърди, че доколкото е акционер в „ЕСТ” АД с 50% дялово участие, е пряко засегнат от действията на съвета на директорите на това дружество, с които се отчуждава негово имущество. Счита за наивни съображенията на въззивния съд, че срещу прехвърлените имоти „ЕСТ” АД получава дялово участие в дружество „ВЕСТ 2015” ООД, без да са обсъдени изложените в исковата молба твърдения за поредицата от сделки между свързани лица, довели до лишаване на „ЕСТ” АД от имущество. Поддържа още, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са обсъдили обстоятелството, че с исковата молба е предявен и инцидентен установителен иск по чл.71 ТЗ за прогласяване нищожност на решението на СД на „ЕСТ” АД, като е обоснован правният интерес от този иск, а чрез него – и интереса от иска по чл.29, ал.1 ЗТР. Твърди, че доколкото нищожното решение на СД от 10.10.2016г. като начален елемент на фактическия състав на апортната сделка представлява липса на валидно съгласие на прехвърлителя, то и самата апортна сделка, която е подчинена на общия гражданско-правен режим, е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и с оглед на тези обстоятелства е налице порок във вписването. Поради това счита за безспорно установен правния си интерес от предявяването на иска по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, произтичащ от собствеността му върху 50% от капитала на дружество „ЕСТ” АД, от което следва, че има право на собственост в размер на 50% и от имотите на дружеството, предмет на апортната вноска, и без негово съгласие те не могат да бъдат трансформирани нито в дялово участие в друго дружество, нито пък да бъдат отчуждавани впоследствие. Счита, че, за да прецени наличието на правен интерес, въззивният съд е следвало да обсъди твърденията за нарушение на чл.238, ал.4 ТЗ относно наличие на свързаност на лица в двете ответни дружества, респ. и основния въпрос – дали апортът е направен в нарушение на закона. Излага и твърдения, че решението на СД на „ЕСТ” АД е взето в нарушение на закона и извън кръга на правомощията на този орган, определени в чл.236, ал.3 ТЗ и чл.36, т.16 от Устава. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбопадател поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното определение, както и наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Процесуалноправен въпрос – наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото въпросът за правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за водене на всеки един установителен иск е релевантен не само за точното прилагане на закона, но така също е и от значение за развитие на правото въобще: независимо, че абстрактно възможни правоотношения категорично не могат да бъдат предмет на установителен иск, не е необходимо интересът от търсената защита да е непосредствен – достатъчен е и само евентуалният правен интерес. Позовава се на решение № 154 от 1062г. на І г.о. на ВС, както и решение № 451 от 1970г. на ІІ г.о. на ВС, определение № 79 от 06.02.2009г. по т.д. № 656/2008г. на І т.о. на ВКС, определение № 175 от 01.04.2009г. по т.д. № 832/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
2. Има ли правен интерес и допустим ли е предявеният иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано обстоятелство по заявление А4 с вх. № 20161117174410 от акционер в това дружество с 50% дялово участие, когато този акционер е предявил и евентуално съединен установителен иск по чл.71 ТЗ за прогласяване нищожност на решението на управителния орган, породило вписването?
3. Има ли правен интерес съдружникът в едно акционерно дружество да предяви иск по чл.71 ТЗ, с който да атакува като нищожни решенията на управителния орган на акционерното дружество /съвет на директорите/ за разпоредителните сделки с имуществото на самото дружество?
4. При наличие на вписване по партидата на търговското дружество на разпоредителни сделки с имуществото на това дружество, необходимо ли е акционер в същото дружество при предявяване на иск по чл.29, ал.1 ЗТР, евентуално съединен с иск по чл.71 ТЗ, да доказва интерес от иска по чл.29, ал.1 ЗТР или е достатъчно да докаже само качеството си акционер и интереса си от иска по чл.71 ТЗ?
Твърди, че по въпросите има практика на ВКС, като сочи определение № 63 от 30.01.2012г. по ч.т.д. № 883/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 62 от 12.07.2011г. по т.д. № 458/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 133 от 22.11.2011г. по т.д. № 17/2011г. на ВС, ТК, І т.о., решение № 83 от 18.07.2011г. по т.д. № 747/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., според които правният интерес на съдружника като трето лице по сделката, сключена между дружеството и друго лице от иск за нищожност на същата се преценява конкретно за всеки случай. Позовава се и на определение № 77 от 23.01.2013г. по ч.т.д. № 739/2012г. на ВКС, решение № 79 от 30.06.2011г. по т.д. № 680/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 79 от 06.02.2009г. по т.д. № 656/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 175 от 01.04.2009г. по т.д. № 832/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 72 от 04.02.2009г. по т.д. № 613/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 76 от 08.07.2011г. по т.д. № 469/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 22.12.2010г. по т.д. № 764/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по единия от предявените искове с правно основание чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, е посочил, че ищецът е трето лице по отношение на вписаните обстоятелства – непарична вноска в капитала на „ВЕСТ 2015” ЕООД, дружествен договор на това дружество и съгласие на вносителя „ЕСТ” АД. Посочил е, че правния си интерес от иска ищецът обосновава с твърдения, че евентуално уважаване на установителния иск и последващото от това заличаване на вписаното обстоятелството ще доведе благоприятно повлияване на неговата правна сфера. Приел е, че не е налице така очертаният правен интерес, тъй като заличаването на вписването няма да доведе до благоприятни за ищеца правни последици поради това, че ползва само търговското дружество, от което се твърди, че имотът е „изваден”. Изложил е съображения, че имуществото принадлежи на самото дружество, а не на неговите акционери, и доколкото правните последици от евентуалното уважаване на иска по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ не рефлектират върху патримониума на ищеца, а в правната сфера на „ЕСТ” АД, за ищеца липсва очертаният в исковата молба правен интерес. Въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че чрез апортирането на недвижими имоти се стига до „източване на дружеството”, а това от своя страна оказва влияние върху неговите имуществени права, като е изложил съображения, че срещу апортната вноска вносителят „ЕСТ” АД получава дялове от „ВЕСТ 2015” ЕООД и с тази възмездна разпоредителна сделка стойността на имуществото на апортиращото дружество не се променя като балансова стойност. В тази връзка е посочил, че именно от величината на чистото имущество се определя и ликвидационният дял на всеки съдружник или акционер и следователно сделката не води до нарушаване на имуществените права на ищеца в качеството му на акционер в „ЕСТ” АД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В т.1 на изложението си частният жалбоподател е релевирал твърдение за наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроса за правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за водене на всеки един установителен иск и се е позовал на практика на ВС и ВКС. Частният жалбоподател обаче не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, отговарящ на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Посоченият от него въпрос за правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за водене на всеки един установителен иск е твърде общ и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Съгласно постоянната съдебна практика въпросът за правния интерес от предявен установителен иск е винаги конкретна и е обусловена от твърденията на ищеца за засегнати негови права и вида на търсената защита, както и от възможността при уважаване на иска да се постигне целеното изменение в съществуващото правно положение на ищеца. Въззивният съд при произнасянето си по въпроса за правния интерес от предявения иск е обсъдил твърденията на ищеца и е приел, че не е налице засягане на правата му и че от евентуалното уважаване на иска няма да настъпят благоприятни правни последици за него. Несъгласието на частния жалбоподател с тези изводи на въззивния съд не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като в производството по селекция на касационните жалби не се извършва проверка за законосъобразност и обонованост на обжалвания акт.
Третият процесулноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд, тъй като не е бил предмет на частното въззивно производство въпросът за допустимостта на предявения иск по чл.71 ТЗ. Останалите два процесуалноправни въпроси също не покриват общото основание за достъп до касация, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд. Крайният извод за недопустимост на предявения иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ поради липса на правен интерес не е обоснован от въззивния съд с преценката за наличието или липсата и на предявен иск по чл.71 ТЗ, поради което и такива съображения не са излагани, а мотивите на съда съдържат обсъждане на твърденията на частния жалбоподател за правата му, които са засегнати от вписаните обстоятелства и преценка за възможността при уважаване на предявения иск да се постигне целената от него правна последица.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2376 от 30.07.2018г. по ч.гр.д. № 1499/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: