4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
гр. София,31.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1701 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. М. Д., представляван от адв. Веселав Г., срещу решение № 426 от 24.02.2017г. по гр.д. № 4957/2016г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, с което е потвърдено решение № 3779 от 09.05.2016г. по гр.д. № 5311/2015г. на СГС в обжалваната му част и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски за въззивното производство в размер на 1200 лева. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е отхвърлен предявеният от Ж. М. Д. против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 18.09.2014г. ПТП за разликата над 15 000 лева до 26 000 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради наушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че съдът неправилно не е уважил претенцията му в пълен размер, въпреки липсата на съпричиняване от негова страна и въпреки липсата на извънсъдебно плащане от застрахователя. Сочи, че при определяне на обезщетението съдът не е отчел в достатъчна степен влошаването на състоянието му- изострянето на Постфлебитния сидром, както и показанията на свидетеля М. и заключението на СМЕ, установяващи претърпените болки и страдания. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ /отм./ освен принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно §27 ПЗР на КЗ?
2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление № 4 от 23.12.196г. на Пленума на ВС, както с установената съдебна практика за подобни по характер съдебни спорове– решение № 410 от 29.10.2008г. по н.д. № 396/2008г. на ВКС, I н.о., решение № 390 от 05.11.2008г. по н.д. № 287/2008г. на ВКС, II н.о., решение № 187 от 12.05.2009г. по н.д. № 124/2009г. на ВКС, II н.о., решение № 445 от 10.07.2003г. по н.д. № 227/2003г. на ВКС, II н.о., решение № 526 от 20.11.2001г. по н.д. № 508/2001г. на ВКС, I н.о., решение № 591 от 06.02.2009г. по н.д. № 563/2008г. на ВКС, II н.о. Твърди още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът ЗД [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него част, е обсъдил заключението на СМЕ и е приел за установено, че ищецът е претърпял следните увреждания: вътреставна компресионна, многофрагментарна фрактура на външния кондил на големия пищял на лявата подбедрица, които са довели до трайно затуднение на движенията на левия долен крайник за период, по-голям от 30 дни, като общата продължителност на лечебния и възстановителен период е продължила в рамките на около 6-7 месеца, в която пострадалият е изпитал болки и страдания, по-интензивни непосредствено след травмата. Съдът е взел предвид и показанията на свидетеля, от които се установява, че пострадалият е използвал помощни средства при придвижването си, както в периода, в който кракът е бил имобилизаран, така и след премахването на гипса, тъй като е бил оточен и не позволявал на лицето да стъпва на него. Посочил е, че при освидетелстването вещото лице е констатирало ограничено свиване на лявата колянна става и ускоряване на процеса на гонартроза на същата. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил, че лечението е било консервативно, а не оперативно и че пострадалият е имал съпътстващи заболявания, проявили се преди процесното ПТП, поради което следва да се отчете само евентуалното им изостряне от травмата, както е било по отношение на съществуващия постфлебитен синдром. В тази връзка съдът е съобразил още, че поставянето на гипсовата имобилизация е довело до подуване на крайника и необходимостта от прием на допълнителни медикаменти, предписани от съдов хирург.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените в изложението материалноправни въпроси се отнасят до определянето на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. Не е налице обаче основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и като е съобразил момента на настъпване на увреждането и е възприел определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 15 000 лева, което съгласно мотивите му е съобразено с икономическата конюнктура към този момент, не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. При наличието създадена по поставените въпроси постоянна съдебна практика, не са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 426 от 24.02.2017г. по гр.д. № 4957/2016г. на Софийски апелативен съд, 12 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: