10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
гр. София, 04.02.2020год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3199 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УАЙЗЪР” ЕООД, [населено място], срещу решение № 2276 от 31.08.2018г. по в.т.д. № 5790 / 2017г. на Апелативен съд – София, с което, след отмяна на решение № 1154 от 16.06.2017 г. по т.д. № 7756 / 2015г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл.422 ГПК, са: 1/ уважени предявените от Адвокатско дружество „В. и партньори” срещу касатора искове за установяване на вземане по договор за спогодба с нотариална заверка на подписите от 25.02.2015г. в размер на 26 720 лева –главница и сумата 8 122,88 лева – лихва върху същата за периода от 05.03.2015г. до 03.08.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 46186 / 2015г. на Районен съд – София; 2/ са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу третото лице помагач – Г. К. П., обратни искове с правно основание чл.145 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 43 284,02 лева, платена от „УАЙЗЪР” ЕООД по изпълнителното дело, образувано въз основа на заповедта за незабавно изпълнение, издадена срещу търговското дружество в полза на адвокатското дружество, и за сумата 591,69 лева – лихви за забава върху главницата от 43 284,02 лева за периода от 12.12.2015г. до 27.01.2016г.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, като необосновано и постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът счита, че съдът в нарушение на чл.269, изр.2 ГПК е разширил обхвата на прегледа на правилността на първоинстанционното решение извън оплакванията, посочени в жалбата. Същевременно, в нарушение на чл.153 ГПК е подменил предмета на доказване по делото, като не е съобразил възраженията на дружеството в отговора на исковата молба. Съответно, след като е приел различен предмет на доказване по делото, съдът не е дал дължимите указания на страните и не е допуснал поисканите от дружеството доказателства. Претендира разноски и за трите инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, Адвокатско дружество „В. и партньори”, в писмения отговор излага съображения за липса на основания за допускане на решението до касация, съответно за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на разноски за настоящата инстанция в размер на 2000 лева – адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата и по обратния иск, Г. К. П., счита, че не са налице основания за допускане на касационния контрол, като при условията на евентуалност се позовава на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първостепенното решение, въззивният състав е приел следното:
Въз основа на чл.1 от договор за спогодба от 25.02.2015г., с нотариална заверка на подписите, подписан за ответника „УАЙЗЪР” ЕООД от третото лице помагач Г. К. П., ответникът, като клиент по договор от 16.03.2013г., и ищецът – консултант по същия договор, установяват помежду си, че ответникът дължи на ищеца сумата 26 720 лева без ДДС, представляваща допълнително изработени по договора от консултанта 334 часа в размер на 80 лева без ДДС за всеки час. Съгласно чл.2 от спогодбата, клиентът – настоящ касатор се задължава да заплати на консултанта – ищец посочената сума по чл.1 от спогодбата в срок до 05.03.2015г., като по силата на чл.4 от спогодбата, при неплащането й в срок, „УАЙЗЪР” ЕООД дължи на ищеца лихва за забава в размер на 0.2 % на ден от дължимата сума. Въз основа на спогодбата е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 46186 / 2015г. на Софийски районен съд, като в заповедното производство по реда на чл.414 ГПК своевременно е депозирано възражение от касатора.
С договор от 16.12.2013г. касаторът – клиент възлага, а ищецът – консултант приема да извърши за 2014г. охрана на юридическите интереси за нуждите на клиента, както и на следните, свързани с него юридически лица – „Консулта Темпорари Солюшънс” ЕООД, „О Ди Енд Ем Консултинг” ЕООД и „Джи Ай Груп” ЕООД. Според в чл.17 от договора, за извършване на услугите, предмет на договора, клиентът заплаща на консултанта възнаграждение на абонаментен принцип в размер на 2050 лева без ДДС месечно, като в абонамента са включени 26 часа, а фактурирането се извършва след изтичане на изработения месец. В чл.17.1 е предвидено, че при изчерпване на часовете, клиентът заплаща на консултанта всеки следващ изработен час в размер на 80 лева без ДДС, а според чл.17.1, изработените допълнителни часове се отчитат от консултанта на клиента до 31.01.2015г. с изготвяне и представяне на справка, като допълнителните часове се фактурират след представяне от консултанта на клиента на проформа фактура до 28.02.2015г. и се заплащат в срок до 05.03.2015г.
По делото е представен и двустранно подписан протокол от 29.01.2015г. Според чл.1 от същия, съобразно чл.17.2 от договора за правни услуги, консултантът – ищец предоставя на клиента – касатор справка за изработените часове за 2014г., представляваща приложение към протокола. В протокола се съдържат констатации , че съобразно справката към него, изработените часове за 2014г. са 646, като съобразно договора в месечната абонаментна такса от 2050 лева без ДДС се включват 26 часа, поради което за отчетния период клиентът е заплатил на консултанта общо 312 часа и с оглед отчетените часове следва да заплати допълнително изработените 334 часа в размер на 80 лева без ДДС за всеки час или общо сумата от 26 720 лева без ДДС. С оглед представените самолетни билети, бордни карти, хотелска резервация и фактури за полет и заплащане на името на Г. П. на хотелска услуга извън територията на България за периода 29-30.01.2015г. /на 31.01.2015г. е обратният полет за България/ е счетено, че протоколът от 29.01.2015г. не би могъл да бъде подписан от П. на посочената в него дата в България /София/, но е подчертано, че в протоколът не се съдържа такова твърдение /отбелязване/. Справката към протокола е представена по делото, както от ищеца, така и третото лице помагач Г. П. без разлика в съдържанието. Съдът е приел, че противно на твърдението на касатора, справката, както е описано и в протокола от 29.11.2015г., е приподписана на всяка страница за ответното дружество от П. в качеството на управител на дружеството и то преди заличаването му като такъв от търговския регистър на 06.03.2015г. с оглед събраните по делото гласни доказателства, като това обстоятелство не се отрича от третото лице помагач.
Апелативният съд е кредитирал представените 746 листа разпечатки от електронна кореспонденция между страните, представляващи преписи от електронни документи по см. на чл.184 ГПК. Посочил е, че същите са общо оспорени от ответника с твърдение, че са представени в насипно състояние, без посочване кой документ за кои факти се представя, но липсва, както искане на ответника по чл.184, ал.1, изр.2-ро ГПК, така и оспорване от него на истинността на документите, вкл. на тяхната автентичност. Решаващият състав, въз основа на съвкупна преценка на разпечатките на електронните съобщения, справката, явяваща се неразделна част от протокола от 29.01.2015г., както и събраните по делото свидетелски показания, е приел, че ищецът действително е извършил работата по изпълнение на договора между страните от 16.12.2013г. и в претендираните от ищеца обем и вид, включваща и обслужване и на други, свързани с ищеца дружества, посочени в договора. Изложени са съображения, че така приетите за установени факти, са и фактите, които ищецът многократно е заявявал, че се домогва да установи по делото с представените доказателства, поради което е прието за неоснователно твърдението на ответника, че не е посочено за какви факти се прилагат разпечатките от електронната кореспонденция.
От изслушаното и прието по делото заключение на вещото лице по ССЕ съдът е установил, че за периода 01.01.2014г. – 31.12.2014г. ищецът е издал на ответника – касатор общо 10 фактури с предмет „консултантски услуги по договор“ за всеки от календарните месеци на 2014г. (последните две от тях са за по два месеца) и с различни стойности на доставката за различните месеци, всички от които са заплатени, както и една фактура от 15.01.2015г. със същия предмет на доставката, но за непосочен във фактурата месец, която фактура не е заплатена от ответника. Същевременно, съдът е отчел обстоятелството, че вещото лице в заключението си е изследвало фактурирането от страна на ищеца само на ответното дружество, съответно само заплатената на ищеца сумата от касатора. Видно обаче от справката към протокола от 29.01.2015г., представените разпечатки от електронните съобщения и свидетелските показания, ищецът е обслужвал за процесния период посочените в чл.1 от договора юридически лица, за които ответникът признава, че заедно с него са част от една и съща корпоративна структура. Освен това, от представените от ищеца фактури съдът е установил, че при сумиране на цените на доставките за отделните месеци по фактурите, издавани от ищеца на ответника и на свързаните с него дружества, описани в чл.1 от договора от 16.12.2013г., общата сума на стойността на доставките по тези фактури, е в размер на 2050 лева месечно без ДДС, съобразно уговореното в чл.3 от протокола от 29.01.2015г. и в чл.17 от договора от 16.12.2013г., което се потвърждава и от свидетелските показания. Съдът е приел свидетелски показания за допустими, доколкото са събрани не за установяване сключването на процесния договор или на неговото съдържание, а на фактическите действия по осъществяването на работата – предмет на процесната спогодба с нотариална заверка на подписите, на протокола от 29.01.2015г. (вкл. и неговото съществуване към онзи момент), и на справката за извършената работа, както и по отчитане на същата работа, заявяването й за плащане от страна на ищеца, фактурирането й и реалното й заплащане. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката Н. П. – Г., тъй като тя е била финансов мениджър на касатора до септември 2015г., без данни за влошени отношения с бившия си работодател, и пряко е възприела фактите, за които са дадени показанията, като същите съответстват на останалите събрани по делото доказателства, вкл. писмени такива – справката от м.януари 2015г., фактурите, представени от ищеца, съответстващи точно на вписаната в договора за абонамент сума от 2050 лева месечно. Свидетелката е посочила, че познава ищцовото адвокатско дружество от 2003г., както и адвокатите Г. В., С. В. и В. К., с които работили. Свидетелката разпознава протокола от 29.01.2015г., при предявяването му в откритото съдебно заседание, като протокол за допълнителните часове, които е трябвало да бъдат заплатени на адвокатското дружество. Обяснява, че договорените часове, които се разпределяли между три търговски дружества, включително и ответното, били много малко, предвид на това, че използвали много и постоянно адвокатите, тъй като голяма част от дейността на касатора била в лизинг на персонал. Адвокатското дружество изготвило и изпратило справката с оглед въведената система на отчитане на реално извършената работа. След като тя била потвърдена от П., изпратило и протокола, за да бъде подписан от него и за да бъдат фактурирани от ищеца и останалите изработени часове. Свидетелката заявява, че не е присъствала при съставянето и подписването на протокола, но го е виждала в началото на 2015г. Не знае дали протоколът е бил известен на М. Уболди, но за справката е била разпитвана от Д. М., назначен през м. март 2015г. за управител на касатора, на когото потвърдила, че е виждала справката и я е преглеждала. Свидетелката също е посочила, че представеният й договор от 16.12.2013г. е този, който касаторът, като фирма – майка, е сключил с ищеца, но последният фактурирал поотделно на отделните дружества /майка и дъщерни/, като заплащаните фактури били на обща стойност 2050 лева с оглед договора. От показанията на свидетеля М. е установено, че той е познавал и е работил с ищцовото адвокатско дружество, тъй като то е обслужвало през 2014г. и 2015г. „Консулта Темпорари Солюшънс” ЕООД, и „Джи Ай” ЕООД, на които свидетелят е бил управител от м.юни 2014г. до м. февруари 2016г. Свидетелят заявява, че не е виждал протокола от 29.01.2015г., но същият е подписан от кънтри мениджъра на компанията, след като те, директорите на управляваните компании, са му потвърдили в началото на м. февруари 2015г. изразходваните часове за всяка една компания. Свидетелят не е виждал договора от 16.12.2013г. като документ, но знае за него и за това какво съдържа, защото когато постъпил на работа през м.юни 2014г. вече работили съобразно него. Свидетелят също потвърждава, че ответното дружество „УАЙЗЪР” ЕООД е част от корпоративна група, състояща се от четири компании, като касаторът е собственик на „Джи Ай Груп” ЕООД.
Ответникът е оспорил датите на договора, протокола, справката, както и нотариалната заверка на спогодбата. С оглед неоспорването му от насрещните страни и прието за доказано твърдението на ответника, че на 23.02.2015г. представителят на едноличния собственик на капитала му е получил от Г. П. имейл, с който последният подал оставката си като управител не само на ”УАЙЗЪР” ЕООД, но и на други четири дружества, част от групата на Джи Ай Интернешънъл С.р.л. – „Консулта Темпорари Солюшънс” ЕООД, „О Ди Енд Ем Консултинг” ЕООД, „Джи Ай Груп” ЕООД и „О ДИ Енд Ем Сертификейшън” ЕООД, като поискал освобождаване, считано от 27.02.2015г. Същевременно, съдът е приел, че едното от представените от ответника две „уведомления за прекратяване”, съдържа изявление на П. за прекратяване на договора за управление, сключен между него и трето лице – „Консултим ЦИЕ” ГмбХ в 6- месечен срок от получаване на уведомлението.
Г. П. е заличен в търговския регистър като управител на ответното дружество на 06.03.2015г.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел за неоснователно оспорването от страна на ответника, както на съществуването на договора между страните от 16.12.2013г., така и на истинността на датирането му. Посочил е, че касаторът не е трето лице по см. на чл.181 ГПК по отношение на договора за правни услуги. Като страна по договора, ответникът по иска е обвързан, както от посочената в него дата на сключването му, така и от останалата част от съдържанието на договора. Съществуването на договора от 16.12.2013г. с посоченото в него съдържание се потвърждава косвено, освен от свидетелските показания, и от писмените доказателства /неоспорени или чието оспорване е останало недоказано от касатора/. Същото се отнася и за протокола от 29.01.2015г., макар че по отношение на същия да е прието, че на датата, посочена в него като такава на съставянето му, подписалият го от името и за сметка на ответника Г. П. не е бил в България. Посочено е, че независимо дали протоколът е подписан на 29.01.2015г., отработването на визираните в протокола часове, респ. потвърждаването му от директорите на свързаните компании (сред които е и свидетелят М.) пред „кънтри мениджъра” П. с оглед показанията на М. се е осъществило в началото на м. февруари 2015г., като е съобразено и че самолетният полет на П. обратно за България е на 31.01.2015г. Това, съчетано с ясните и изрични показания на свидетелката Г., че адвокатите са изпратили справката и след потвърждаването на П., са изпратили протокола, за да бъде подписан от него, който тя е виждала в началото на 2015г., доказва съществуването на протокола към края на м. януари – началото на м. февруари 2015г. със съответното му съдържание, както и установява, че П. го е подписал преди заличаването му от търговския регистър като управител на касатора. С оглед на това е прието, че без значение за спора е, дали протоколът е бил подписан от П. точно на посочената в него дата, при положение, че към момента на подписването му е установено, че последният е имал представителна власт по отношение на ответника.
Въз основа на изложеното по-горе е направен извод, че работа, обективираната в протокола от 29.01.2015г., справката към него и в 746 листа разпечатки на електронна кореспонденция, е извършена от ищеца съобразно уговореното в сключения между страните договор от 16.12.22013г., поради което ответникът дължи заплащането й на ищеца.
Въззивният състав е достигнал и до извода, че спогодбата не е нищожна, поради липса на предмет или на съгласие, съответно поради сключване във вреда на представлявания или поради противоречие с добрите нрави.
Изложени са съображения, че по дефиниция спогодбата, освен разрешаване на съществуващ между страните спор, може да цели предотвратяване на възможен бъдещ правен спор. Този спор е относно надработените часове, надвишаващи месечния абонамент, и дължимото за тях възнаграждение, поради което не може да се приеме, че липсва предмет на спогодбата.
Счетено е за недоказано оспорването от ответника на датата на нотариалната заверка на спогодбата, която обвързва ответника и спрямо която не се прилага чл.181, ал.1 ГПК. Прието е, че дори да се установят твърденията на ответника за непоследователност в поредните номера в общия регистър на извършилия удостоверяването на подписите върху спогодбата нотариус, това не променя юридическия характер на спогодбата на такава с нотариално заверени подписи по см. на чл.417 ГПК, и с оглед съвкупния анализ на доказателствата по делото, не може да се приеме, че спогодбата от 25.02.2015г. е подписана от П. след заличаването му като управител на ответника в търговския регистър на 06.03.2015г.
Посочено е, че за спора по главния иск са ирелевантни възраженията на ответника, базирани на вътрешните му отношения с П. – намерение за напускане, заявяването на това намерение, вземането на решение на едноличния собственик на капитала за освобождаването му, настъпили преди вписване в търговския регистър на заличаването на П. като управител на касатора, до който момент спрямо третите лица същият се ползва с представителна власт за извършване на правни действия от името на ответника по иска, поради което спогодбата не е сключена при липсата на съгласие.
Решаващият състав е счел за неоснователно и възражението за нищожност на спогодбата, поради противоречието й с добрите нрави. Изложени са съображения, че заявяването от П. на намерение за напускане не го лишава и не го освобождава от задължението му да осъществява органното представителство на дружеството, за което е овластен и задължен по закон, и по възлагане да управлява и да представлява, поради което и сключването на спогодбата, противно на твърдяното от ищеца, доколкото е извършено именно в осъществяване на законно и договорно възложените правомощия (и задължения) на управителя, не сочи на противоречие на поведението му с добрите нрави.
Апелативния съд е приел, че по делото не се установява спогодбата да е сключена във вреда на представлявания, тъй като предметът на спогодбата е съществуването, конкретния обем, стойност и начините на заплащане на работа, основанието и заплащането на която се коренят в сключения между страните договор много преди заявката на П. за напускане, и която работа е предходно реално извършена и то – в съответствие с договора между страните и следователно подлежаща на заплащане от ответника. По същите съображения е счетено за неоснователно твърдението на касатора, че спогодбата е очевидно неизгоден за него договор. Не се установява условията, при които е сключена спогодбата да се отклоняват съществено и във вреда на касатора от пазарните такива в релевантните за спора пазарни сегменти – на предоставяне на правни услуги в полза на корпоративни клиенти. За ирелевантни са приети твърденията, основаващи се на други сключени от П. договори. Изложени са съображения, че обстоятелството, че ищецът е предоставил правни услуги на П. в лично качество и на ответника, докато П. е бил управител, не сочи на споразумяване на П. и ищеца във вреда на ответника по иска.
Намерил е за неоснователни и възраженията на ответника за нищожност на уговорената в чл.4 от спогодбата неустойка, поради прекомерност, тъй като същата в уговорения си размер от 0.2 % на ден върху забавената сума, не се явява уговорена в отклонение трите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, а сочения от ответника за прекомерен нейн размер на годишна база, би се явил такъв само вследствие на продължителността на собствената му забава. Аргументирано е, че в съответствие с действителните пазарни отношения с участници в търговския оборот, уговарянето на неустойка в търговските отношения се явява нормална практика, поради което за неоснователно е счетено и твърдението на касатора за наличие на намерение на П. да го увреди чрез уговарянето й в процесната спогодба.
Въз основа на горното, въззивната инстанция е приела, че главният иск е основателен, съответно е счела за неоснователен предявеният от ответника срещу третото лице помагач обратен иск за ангажиране на имуществената му отговорност за причинени на дружеството – касатор вреди в качеството му на бивш управител на същото /управленски деликт/.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на атакуваното решение по отношение на следните правни въпроси: „І.1.1.1/ Ако във въззивната жалба липсват оплаквания срещу доклада на първоинстанционния съд относно определения предмет на доказване, разпределението на доказателствената тежест и указанията към страните по доказването, оправомощен ли е въззивният съд да проверява тези въпроси и съответно – да приема разрешения на тези въпроси, различни от приетите от първоинстанционния съд?; І.1.1.2/ Ако във въззивната жалба липсват оплаквания срещу преценката на доказателствата и установяването на конкретни факти, извършени от първоинстанционния съд, оправомощен ли е въззивният съд да извърши изцяло нова и различна преценка на тези доказателства, събрани от първоинстанционния съд и съответно да приеме за установени различни факти?; І.2/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл.269 ГПК и ако това е в рамките на оплакванията, наведени от страната, за да провери предмета на доказване по делото, съответно разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса, да вземе предвид всички доводи и възражения на страните в исковата молба и в отговора на исковата молба, а ако приеме, че правилното определяне на предмета на доказване по делото, съответно разпределението на доказателствената тежест, са различни от тези, приети в доклада на първоинстанционния съд, то въззивният съд дължи ли най-късно в първото открито по делото заседание указания на страните с оглед даването на възможност те да направят съответните доказателствени искания?; І.3/ При оспорване от юридическото лице на датата на подписан от негово име частен документ, тежестта на доказване на тази дата носи ли се от оспорващия или се носи от страната, която извлича за себе си благоприятни последици от същия частен документ?; І.4/ Трябва ли страната, която носи доказателствена тежест за установяване на оспорена дата върху частен документ, с оглед чл.154, ал.1 и чл.181, ал.1 ГПК, за да е успешно доказването, да установи наличието на някое от примерно изброените обстоятелства по чл.181, ал.1 ГПК или друг конкретен факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа?; І.5/ Има ли доказателствена стойност признанието, извършено от страна по делото на изгоден за нея факт?; ІІ/ Когато е оспорена достоверността на датата на нотариално заверен документ и при проверка на специалния регистър по чл.590, ал.2 ГПК на нотариуса, направил заверката, се установи, че отбелязването на този документ в посочения регистър е направено в нарушение на изискването за редовно водене на нотариалните регистри и книги по чл.28а ЗННД, въз основа на последното обстоятелство следва ли съдът да направи извод, че е оборена достоверността на датата на нотариалната заверка?”. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на всички въпроси, с изключение на въпроса в раздел II от изложението, за който поддържа наличие на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателят цитира следната практика: решение № 101/09.07.2018г. по гр.д.№ 2191/2017г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 54/25.03.2014г. по гр.д.№ 3066/2013г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 200/23.06.2015г. по гр.д.№ 6459/2014г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 188/13.05.2014г. по гр.д.№ 5563/2013г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 183/16.11.2017г. по т.д.№ 2624/2016г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 670/15.11.2010г. по гр.д.№ 695/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 724/30.11.2010г. по гр.д.№ 507/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 375/17.06.2010г. по гр.д.№ 5080/2008г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 124/23.06.2014г. по гр.д.№ 2551/2013г. на І г.о. на ВКС, решение № 125/12.09.2012г. по гр.д.№ 1135/2011г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 1/26.01.2016г. по гр.д.№ 3793/2015г. на І г.о. на ВКС, решение № 40/15.09.2014г. по т.д.№ 1554/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 167/03.07.2018г. по гр.д.№ 4020/2017г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 748/17.02.2011г. по гр.д.№ 801/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 25/27.01.2012г. по гр.д.№ 1832/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 65/30.07.2014г. по т.д.№ 1656/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 70/29.05.2013г. по гр.д.№ 579/2012г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 199/05.10.2011г. по гр.д. № 1171/2010г. на ІІ г.о. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол, предвид следното:
Във въззивната си жалба ищецът е направил оплаквания, че въз основа на събраните от първата инстанция доказателства – справка, имейл кореспонденция, фактури и свидетелски показания, се установяват факти, различни от приети от първостепенния съд. С оглед на това е невярно съдържащото се във въпрос № І.1.1.2 твърдение, че липсват оплаквания във въззивната жалба за погрешни фактически констатации, направени въз основа на преценка на доказателствата по делото. Предвид наличието на оплакване във въззивната жалба във връзка с установяване на фактическите твърдения на страните чрез преценка на доказателствата, посоченият въпрос, основаващ се на твърдение за противното, не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като се явява необуславящ за изхода на спора.
Касаторът счита, че апелативният съд е подменил предмета на доказване по делото, тъй като е игнорирал неговите доводи и възражения, че въобще някога е договарял заплащането на извършена правна работа на час. Твърдението е невярно, тъй като съдът подробно е изследвал въпроса дали между страните е възникнало правоотношение въз основа на представения по делото договора от 16.12.2013г. и е дал положителен отговор на него. Посочването, че спорът между страните е за надработените часове, е във връзка с очертания предмет на спора в исковата молба, предявена по реда на чл.422 ГПК, и основаваща се на съдебната спогодба, чийто предмет са само допълнителните часове. Ето защо, свързаните с тези твърдения въпроси № І.1.1.1 и № І.2, също не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускането на въззивния акт до касационен контрол.
Безспорно, въззивната инстанция, за разлика от първата такава, е приела, че тежестта на доказване оспорването на датата на договора, справката и протокола се носи не от ищеца, а от ответника по делото. Изходът на спора обаче по конкретното дело е обусловен от извода на съда, че въз основа на събраните от първоинстанционния съд доказателства се доказва подписване от управителя на ответното дружество на оспорените в частта за датата им документи, преди заличаването му като такъв в търговския регистър. Следователно, разрешаването на спора е обусловено не от правилата за разпределение на доказателствената тежест, а от съвкупната преценката на доказателствата, събраните от първостепенния съд. Следва да се има предвид, че правилата на разпределение на доказателствената тежест не лишават страната, която не носи тежестта на доказване, от възможността да проведе насрещно доказване, нито се отразява на задължението на въззивния съд да изгради своите фактически изводи въз основа съвкупна преценка на всички доказателства по делото при оплакване в жалбата за необоснованост на първоинстанционното решение. Ето защо, свързаната с доказателствената тежест и доклада на съда част от въпрос № І.1.1.1 също не може да предпостави допускането на решението до касация с оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Въпрос № І.3 не може да покрие общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като разпределянето на тежестта на доказване на оспорената дата на частните документи, не е извършено на плоскостта коя страна е оспорила документа, а съобразно приетото от съда, коя страна, извлича за себе си благоприятни последици от дата, различна от посочената в документа (липса на представителна власт), за което няма формулиран въпрос. Въпрос № І.4 също не е обуславящ, тъй като отговорът му е предпоставен от съдържащото се в него твърдение, че ищецът носи доказателствената тежест за установяване на оспорена дата върху частните документи, противно на приетото в мотивите на съда. Следва да се отбележи, че тези въпроси са свързани с това, кой носи доказателствената тежест във връзка с оспорването на датата на съставяне на документите, но в случая това не е обуславящо за крайния изход на спора, тъй като въз основа на съвкупната преценка на всички събраните по делото доказателства е прието за доказано, че документите са подписани от бившия управител на касатора преди заличаването му в търговския регистър.
Въпрос № І.5 е свързан с твърдение на касатора, че апелативният съд, въз основа на направено от третото лице помагач признание за изгодни за него факти, е приел за доказано, че справката е подписана от него, докато е бил управител на касатора, тъй като била представена с отговора му на обратния иск. Посоченото твърдение е невярно. Видно от мотивите на въззивния акт, решаващият състав е приел, че по съдържание представените от ищеца и третото лице помагач справки съвпадат и третото лице помагач не я оспорва, но въз основа на това не е счел за доказан момента на подписването й от П.. От подробно изложените от въззивния съд в атакуваното решение аргументи е видно, че подписването на справката, преди заличаване на П. от търговския регистър като управител, е обосновано със събраните по делото гласни доказателства. Доколкото съдът не е приел за доказан въз основа на извършено от страна признание на изгоден за нея факт, въпросът за доказателствена стойност на това признание е неотносим за спора по делото и не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
Последния въпрос, посочен в раздел II от изложението, също не е обусловил изхода на спора, тъй като съдът е приел, че дори да се установят твърденията на ответника за непоследователност в поредните номера в общия регистър на извършилия удостоверяването на подписите върху спогодбата нотариус, с оглед съвкупния анализ на доказателствата по делото, не може да се приеме, че спогодбата от 25.02.2015г. е подписана от П. след заличаването му като управител на ответника в търговския регистър на 06.03.2015г.
С оглед изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, като поради липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се разглеждат допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на които се е позовал касаторът.
Предвид изхода на делото и представения договор за правна защита и съдействие и извлечение от банкова сметка, на ищеца – ответник по касацията, Адвокатско дружество „В. и партньори”, на основание чл.78 ГПК, следва да се присъдят направените от него за настоящото производство разноски в размер на 2000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2276 от 31.08.2018г. по в.т.д. № 5790 / 2017 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА „УАЙЗЪР” ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Адвокатско дружество „В. и партньори”, [населено място], [у