5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр. София,21.04.2020год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1066 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД –гр.София против решение № 7107 от 13.11.2018г. по в.гр.д. № 8824/2017г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният срещу банката от ЕТ „ДАНИЛА –Й. И.”, [населено място], обл.Благоевград, при условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл.26 ал.1, изр.3 ЗЗД, че клаузите на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 от договор за банков кредит –продукт „Бизнес кредит” № BL15365/28.03.2008г., са нищожни, поради накърняване на добрите нрави. В останалата част решението не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
Касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо, съответно очевидно неправилно, като незаконосъобразно и постановено при пълно противоречие с фактите и обстоятелствата по делото и постигната обща воля между страните по договора, както и с приложимото законодателство – чл.58 и сл. ЗКИ. Посочено е, че обявените за нищожни договорни клаузи имат декларативен характер, поради което искове за нищожност на същите са недопустими. Клаузата на чл.3, ал.1, изр. последно и на чл.4, ал.1 от договора са съществени и прогласяването им за нищожни води до недопустима трансформация на процесния договор за кредит в договор за безлихвен паричен заем и до промяна на постигната между страните обща воля. Съдът не е обсъдил общата презумпция, че всеки търговец, какъвто е ищецът, има достатъчно професионални познания и може да се ориентира, дали условията на сключения от него договор обслужват в достатъчна степен интересите му. Посочено е, че съдът не е съобразил, че съгласно чл.58 и сл. от ЗКИ, е допустимо сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Позовава се на това, че в договора не е предвидена само възможност за повишаване на базовия лихвения процент, поради което не е налице значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Сочи, че кредитополучателят не е възразявал срещу процесните договорни клаузи и не е бил лишен от възможност да изрази становище по тях. Не е отчетено, че със сключването на допълнителните споразумения кредитополучателят е признал размера на задълженията си по договора и тяхното наличие е причина за въвеждане на облекчен режим на погасяване на задълженията. Поддържа се, че промяната на БЛП е независещо от банката обстоятелство, което не се влияе от субективното решение на банката, а от обективни пазарни мерители, които търпят промени, поради динамичното развитие на икономическите и финансовите пазари, съобразени в приета от банката методология. Претендират се разноски за трите инстанции.
Ответната страна по жалбата и ищец по делото, ЕТ „ДАНИЛА –Й. И.”, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, съответно излага доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, въззивният съд е приел, че от събраните писмени доказателства е установено за безспорно по делото, че на 28.03.2008г. между страните е бил сключен договор за банков кредит – продукт „Бизнес кредит“ № ВL15365/ 28.01.2008 г., по силата на който ответникът „Юробанк България“ АД е предоставил на ищеца ЕТ „Данила – Й. И.“ кредит „за посрещане на извънредни, нерегулярни нужди от оборотни средства“ в размер на 50 000 лева за срок от 120 месеца. Сумата е усвоена от кредитополучателя по открита на 31.03.2008 г. заемна сметка, като за обезпечаване на дълга е сключен договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот в полза на банката. За усвоения кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща годишна лихва, представляваща сбор от два компонента – базов лихвен процент – „малки фирми“ на банката в лева, който към момента на сключване на договора е бил 10 %, и договорна лихвена надбавка от 3.5 пункта, съгласно чл. 4 от договора, или общо годишна лихва в размер на 13.5 %. Съобразно така уговорените параметри на възнаградителната лихва е изготвен погасителен план, според който месечната погасителна вноска е определена на 780,53 лева, считано от 21.10.2008г. За периода 21.04.2008г. – 21.09.2008г., определен като срок за усвояване на кредита по процесния договор /чл. 2, ал. 3/, е начислена само лихва в размер на 393,75 лева – за първия месец, и по 562,50 лева – за останалите 5 месеца от посочения 6-месечен период. Последната погасителна вноска по договора, дължима на 31.03.2018г., е определена на 783,21 лева.
Съгласно чл.3, ал.1, изр. последно от договора, промени в погасителния план се правят само при взаимно съгласие на страните или едностранно от банката при промяна на определения в чл.4 БЛПМФ или в случаите на чл. 2, ал. 4 и чл. 6, ал. 2 от договора. Според клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал.3, действащият базов лихвен процент – „малки фирми“ /БЛПМФ/ на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават „задължителни за страните“, считано от първото 21- во число след промяната му, като за промените, които влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи, банката уведомява кредитополучателя чрез обявяването им в банковите салони.
От събраните доказателства, вкл. приетото като неоспорено от страните експертно заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че през периода м. април 2008г. – м. ноември 2008г. „БЛПМФ- оборотни нужди“ на банката бил няколкократно променян, което е довело до промяна на годишния лихвен процент /в посока увеличение/, както следва: на 14.1 %- от 22.04.2008г., на 14.6 %- от 20.05.2008г., на 15.1 %- от 20.08.2008г., на 16.1 %- от 20.10.2008 г., и на 17. 6 %- от 21.11.2008г. Въз основа на това е счетено, че банката- ответник няколкократно е променила едностранно действащия относно процесния кредитен договор годишен лихвен процент, в резултат на което, считано от 22.04.2008г. кредиполучателят е следвало да заплаща погасителни вноски в увеличен размер.
От заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза е изчислено, че надплатената сума от кредитополучателя ЕТ „Данила – Й. И.“ в резултат на завишаване на БЛП на банката през процесния период от 21.04.2008г. до 21.04.2016г. /дата, предхождаща подаването на исковата молба/ възлиза на 16 996,21 лева общо. Дължимата според първоначалния погасителен план сума, включваща главница и възнаградителна лихва, възлиза на 73 852. 89 лв. /от които: 34646,01 лв. – главница, и 39 206,88 лв. – договорна лихва/, а изплатената от кредитополучателя ЕТ „Данила – Й. И.“ през периода 21.04.2008 г. – 21.04.2016г. сума е в размер на 93 037,04 лв. /от които: 30 997,53 лв. – погасена главница, 57 994,69 лв. – погасена договорна лихва, 1 641,59 лв. – погасена неустойка за просрочие, 1 856,88 лв. – погасени такси за управление, и 546,35 лв. – погасени други такси/, т. е. налице е разлика от 16 996,21 лв.
След анализ на доказателствения материал съдът е достигнал до извода за нищожност на договорните клаузи на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 и ал.3 от сключения на 29.03.2008г. кредитен договор – на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.
Отбелязал е, че само по себе си уговарянето в кредитния договор на възможност за предоговаряне на приложимия към кредита годишен лихвен процент, водещо до промяна в задълженията на кредитополучателя за плащане на анюитетни вноски в друг размер, не противоречи на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се нарушават принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на неоправдано имуществено разместване. Посочил е, че клаузите на чл.3, ал.1, из първо и чл.4, ал.1 от договора са в нарушение на действащия и в търговските отношения принцип на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението, поради това, че оспорените от ищеца договорни клаузи дават възможност на ответника – като икономически по-силната страна в договорното правоотношение, едностранно да промени БЛП – „малки фирми“ /БЛПМФ/ на банката в посока увеличение, без да се позовава на ясно разписани правила за това. Липсват изрично разписани в договора критерии, въз основа на които банката да има правно основание да промени лихвения процент, като липсва и действаща към датата на сключване на договора методология за промяна на БЛП, приложима в отношенията между страните. С оглед на това е прието, че съдържащите се в сключения на 29.03.2008г. кредитен договор клаузи, въз основа на които са извършени едностранно от ответната банка изменения на приложимия към процесния договор годишен лихвен процент, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и ответника и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация, преди да бъде сключен договорът, не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнението му кредитополучателят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент. Отбелязано е, че нормативните актове, регламентиращи банковата дейност, не препятстват едностранното изменение на лихвата по сключените от банката договори, но условията, при които това е допустимо, следва стриктно да бъдат регламентирани. В тази насока съдът е намерил за относими към процесния случай разпоредби на чл.57, ал.2 ЗКИ. Въз основа на конкретно развилите се между страните отношения, съдът е приел, че едностранното определяне на размера на възнаградителната лихва – винаги в посока увеличение, от страна на банката – кредитодател, породило задължение за насрещната страна в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК – „очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение. Същевременно сочи наличието и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на въпросите, касаещи: 1/ наличие на неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит и критерии и начини на установяване значителността; 2/ наличие на неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит, когато кредитополучателят е търговец; 3/ критерии за установяване дали клаузите накърняват добрите нрави; 4/ доказателствена стойност на сключените към договора за кредит допълнителни споразумения, следва ли същите да се тълкуват като признание от страна на кредитополучателя относно размера на задълженията по договора за кредит. Цитира следната съдебна практика: решение № 452/26.06.2010г. по гр.д.№ 4277/2008г. на VІ т.о. на ВКС, решение № 424/02.12.2015г. по гр.д.№ 1899/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 546/28.10.2008г. по т.д.№ 295/2008г. на І т.о. на ВКС, решение № 11289/04.12.2009г. по гр.д.№ 21859/2009г. на СРС, решение от 30.01.2017г. по гр.д.№ 16526/2016г. на СРС, решение от 12.04.2013г. по гр.д.№ 38034/2011г. на СРС, решение № І-42-174 от 25.02.2015г. по гр.д.№ 19333/2013г. на СРС, решение № І-49-142 от 16.03.2015г. по гр.д.№ 11643/2014г. на СРС, решение от 15.04.2016г. по гр.д.№ 5268/2015г. на СГС, решение от 4.12.2017г. по в.гр.д.№ 262/2017г. на ЯОС, решение № 906/30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003г. на ІІ г.о. на ВКС, определение № 326/3.04.2009г. по гр.д.№ 4588/2008г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 11289/4.12.2009г. по гр.д.№ 21859/2009г. на СРС, решение от 26.09.2014г. по гр.д.№ 2895/2013г. на СГС и решение от 30.04.2014г. –дело С-26/13 Kasler и Kaslerne Rabai.
Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Твърдението на касатора за наличие на евентуална недопустимост на решението е неоснователно, тъй като какво е съдържанието на процесните клаузи и нищожни ли са те, е въпрос по съществото на спора.
Въпроси № 1, 2 и 4 не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по въпрос № 4 липсват изложени мотиви от съда, а първи и втори въпрос не обхващат конкретната причина, поради която съдът е мотивирал наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по договора, а именно – правото на банката едностранно да промени БЛП, без да има ясно разписани правила за това.
От друга страна, въпросът за критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави е обусловил изхода на спора, като касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствие на решението в обжалваната част с цитираната от касатора практика на ВКС – решение № 906/30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003г. на ІІ г.о. на ВКС.
С оглед допускане на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на решението в обжалваната му част до касация, съдът не обсъжда наведеното основание по чл.280, ал.2, пр. последно ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева.
Водим от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, на основание чл.288 от ГПК
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7107 от 13.11.2018г. по в.гр.д. № 8824/2017г. на Софийски градски съд в обжалваната част.
УКАЗВА на касатора „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва на състава за прекратяване в допуснатата до касационен контрол част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.