2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№466
гр. София, 12.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2615 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Ю. П., [населено място], срещу решение № 1332 от 13.06.2017г. по в.т.д. № 6123 / 2016 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК на 29.07.2016 г. по гр.д. № 6225 / 2015г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено, че същата дължи на [фирма] сумата от 13 137,12 евро на основание запис на заповед, издаден в [населено място] на 14.02.2008г., с падеж на задължението – 01.03.2011г., ведно със законната лихва, считано от 06.02.2014г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивната инстанция не е обсъдила в цялост изложените от П. възражения, свързани с първоинстанционното решение. Поддържа се, че искът се явява недоказан по размер. Процесният запис на заповед бил издаден за обезпечение на съществуващо между страните каузално правоотношение, породено от договора за лизинг от 14.02.2008г. и обхваща едногодишен период, за който период вноските са заплатени и по този запис на заповед не може да бъде ангажирана отговорността на ответницата Р. П.. Същевременно счита, че апелативният състав се е произнесъл за период, извън посочения от дружеството. Претендира разноски, включително и за един адвокат за трите съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, [фирма] /с предишно наименование [фирма]/, в писмен отговор изразява становище, че липсват на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно се сочат доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
От фактическа страна е установено от решаващия състав, че между страните е бил сключен договор за финансов лизинг №[ЕИК] на 14.02.2008г., а процесният запис на заповед с падеж 01.03.2011г за сумата от 13 137,12 евро е издаден за обезпечаване на вземания по лизинга. Към 06.02.2014г. – датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, общият размер на задълженията на ответника по договора за финансов лизинг е 85 937,64 лева или 43 939,22 евро, в това число частично неплатени лизингови вноски № 23 с падеж 01.02.2010г. за 755,25 лева и №24 с падеж 01.03.2010г. за 1507,63 лева, както и изцяло вноски от № 25 с падеж 01.04.2010г. до № 60 с падеж 01.02.2013г. Лизинговите вноски за периода от 14.02.2008г. до 14.02.2009г. с общ размер от 15 042,30 евро и левова равностойност 29 420,17 лева са изплатени. При сключването на договора за лизинг ответникът е издал в полза на ищеца процесния запис на заповед за сумата от 13 137,12 евро с падеж 01.03.2011г., както и още четири записа на заповед с падежи съответно 01.03.2008г., 01.03.2009г, 01.03.2010г. и 01.03.2012г., всеки от тях за сумата от 13 137, 12 евро – сборът на лизинговите вноски за период от една година. За да постанови атакуваното решение, въззивният състав е счел за неоснователен довода на ответника по иска за недоказаност на размера на вземанията на ищеца по договора за финансов лизинг, като въз основа на заключението на счетоводната експертиза е приел, че не са заплатени лизинговите вноски за времето след 01.04.2010г. нататък, както и части от посочени предхождащи вноски. Не е възприет и довода на настоящия касатор, че процесният запис на заповед се обезпечава погасените чрез плащане лизингови вноски за първите 12 месеца след датата на сключване на договора и на издаване на записа на заповед. Решаващият състав се е позовал на факта, че на датата на сключване на лизинговия договор ответникът е издал в полза на ищеца общо 5 записа на заповед за суми с еднакъв размер, но с различни падежи през период от 1 година, въз основа на което е направен извода, че процесният запис на заповед обезпечава само част от лизинговите задължения и според определения негов падеж и поредността му спрямо падежите по останалите записи на заповед, процесният менителничен ефект обезпечава вземанията за четвъртия едногодишен период на лизинговия договор, т.е. вноски от 37 до 48, за които безспорно е установено, че не са платени.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните правни въпроси: „1/ Записът на заповед, предмет на настоящото дело, гарантира ли изпълнението на всички неизпълнени задължения по договора /главница, лихви, разходи/?; 2/ Записът на заповед, предмет на настоящото дело, какъв период обхваща – само вземанията за една година от срока на договора или и вземанията с падежи, настъпващи след падежа на записа на заповед?; 3/ Може ли да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, при положение, че ищецът е заявил, че записът на заповед обезпечава вземанията на лизингодателя за период от 14.02.2008г. до 01.03.2011г., което прави обезпечението за 36 лизингови вноски, а въззивната инстанция е приела, че посоченият запис на заповед обезпечава вземанията за лизингови вноски от 37 до 48, които вноски са формирани след заявения от ищеца период и след датата на падеж на записа на заповед?” Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като посочва следната съдебна практика: решение № 71/29.06.2017г. по т.д. № 461/2016г. на І т.о. на ВКС и решение № 108/22.07.2014г. по т.д. № 2418/2013г. на І т.о. на ВКС.
Поставените от касатора въпроси № 1 и № 2 не са правни – не касаят пряко тълкуването и изясняването на определена правна разпоредба, а са фактически – свеждат се до възприетото от въззивния съд след анализ на събраните по делото доказателства. Следователно, тези въпроси се отнасят към обосноваността на изводите на съда, която не е предмет на преценка във фазата по допускане на решението до касация. Не може в настоящото производство по чл.288 ГПК касационният съд да дава отговор на въпроси, които се разрешават във всеки конкретен случай с оглед събраните по делото доказателства и тяхната преценка от съда. Не е налице и поддържана в третия въпрос от жалбоподателя недопустимост на обжалвания акт. Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/ 2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 3/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, по което вземане именно се е произнесъл и въззивният съд. Ето защо, не е налице произнасяне с решението на апелативния съд по непредявен иск., така както се поддържа от касатора. Договорът за лизинг, във връзка с който се твърди, че е издаден записът на заповед, е разгледан единствено с оглед релативното възражение, направено от страна на ответника за погасяване на вземанията за лизингови вноски за първата година от сключването на договора. Предвид липсата на общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на наведените от жалбоподателя допълнителни предпоставки.
С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1332 от 13.06.2017г. по в.т.д. № 6123 / 2016 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА Р. Ю. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 4, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК разноски за касационното производство в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.