2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
гр. София, 31.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 89 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „МАК” АД, [населено място], срещу решение № 2015 от 07.09.2017г. по т.д. № 365/2016г. на САС, 3 състав, в частта, в която е потвърдено решение № 41 от 04.01.2016г. по т.д. № 323/2014г. на СГС, ТО, VІ-3 състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от „МАК” АД против ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” иск за разликата над 233 837,03 лева до пълния предявен размер от 476 761,68 лева, и по касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” срещу същото решение в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” е осъден да заплати на „МАК” сумата 233 837,03 лева, представляваща незаплатена част от обезщетението, дължимо по застрахователен договор, сключен със застрахователна полица № 2200120535000007/21.11.2012г. /неправилно посочено в решението 2013г./ за вредите от застрахователно събитие, настъпило на 14-15.03.2013г. – бурен вятър, по иск с правно основание чл.208 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху тази сума от 23.01.2014г. до окончателното й изплащане
Касаторът „МАК” АД – ищец по предявения иск, поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно поради несъобразеност с относимите материалноправни и процесуални разпоредби, както и поради необоснованост на изложените фактически и правни изводи. Поддържа, че спорът между страните е съсредоточен върху размера на дължимото застрахователно обезщетение, като единственото основание на ответника за отказ от изплащане на пълния размер на щетите е твърдението за наличие на подзастраховане по смисъла на чл.205, ал.1 КЗ /отм./, поради което обезщетението следвало да бъде пропорционално намалено при прилагане на клауза „Усредняване” от Общите условия. Счита, че въззивният съд неправилно не е споделил аргументите му относно необходимостта подзастраховането да бъде изрично договорено между страните по застрахователния договор, като излага съображения в подкрепа на довода си, че логическото и систематическо тълкуване на нормата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./ сочи, че всяка от страните по застрахователния договор би могла да се позове на подзастраховане само и единствено при положение, че такова е изрично договорено като клауза от договора – страните недвусмислено да са посочили, че приетата от тях застрахователна сума е по-ниска от действителната стойност на имуществото. Поддържа, че съгласно чл.203, ал.4 КЗ /отм./ при липса на уговорка в друг смисъл се приема, че уговорената застрахователна сума е равна на действителната стойност на застрахованото имущество. Твърди още, че при извършения анализ на събраните доказателства въззивният съд не е приложил докрай конкретно относимата разпоредба, дефинираща по легален път понятието за действителна стойност на застрахованото имущество – чл.203, ал.2 КЗ /отм./, като се е позовал на експертизи, които използват методи на оценка, противоречащи на разпоредбата на чл.203, ал.2 КЗ /отм./. Излага съображения, че цитираната разпоредба нормативно е установила метод за оценка на застрахованите активи и той е методът на пазарните аналози или средно-пазарен метод. Сочи, че в обжалваното решение няма изложени конкретни мотиви, обосноваващи извода за ползване на комбиниран подход чрез усредняване на стойностите на двата предложени оценъчни метода, което води до необоснованост на решението. Излага и доводи за неправилност на изводите на въззивния съд във връзка с разноските за разчистване на отломките, за което застрахователят изрично е предоставил покритие с лимит от 100 000 лева, като е обвързал дължимостта на обезщетението за разноски за разчистване с действително направени и осчетоводени от застрахования разноски – обстоятелство, неотносимо за обема на отговорността на застрахователя по чл.208 КЗ /отм./. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 /редакция към ДВ, бр.47/2009г./ и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Относно предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./, установяваща дефиниция за подзастраховане на имуществото – в частност, за да е налице подзастраховането, следва ли да е постигнато съгласие/уговорка между застраховател и застрахован по смисъла на чл.203, ал.4 КЗ /отм./? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като не е бил предмет на разглеждане от касационната инстанция. При условията на евентуалност поддържа и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, доколкото несъобразяването от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл.203, ал.4 КЗ /отм./ е очевидно и предпоставя извод за неправилност на решението.
2. Относно определянето на размера на застахователното обезщетение и обвързаността на последния от действителната стойност на увреденото имущество на база пазарната стойност към датата на увреждане на вещта. Касаторът твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по казуси, касаещи спор относно определянето на размера на застрахователното обезщетение, като сочи решение № 115 от 09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 235 от 27.12.2013г. по т.д. № 1586/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 209 от 30.01.2012г. по т.д. № 1069/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
ЗАД „Булстрад Виена Иншуръс Груп” оспорва касационната жалба на касатора – ищец. Излага довод за недопустимост на касационната жалба, тъй като е подадена след изтичане на предвидения преклузивен срок. Твърди, че на 11.09.2017г. касаторът – ищец е подал искане за издаване на изпълнителен лист въз основа на въззивното решение, поради което следва да се приеме, че е бил запознат със съдебното решение и от тази дата следва да тече срокът за касационното му обжалване. Релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззвното решение в обжалваната от ищеца част, като по отношение на поставените въпроси счита следното: във връзка с първия въпрос не е изведен конкретен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда, както и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът няма да доведе до преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона, тъй като по същество в случая не е налице погрешно виждане по прилагането на съдебната практика; соченото основание по чл.280, ал.2 ГПК не следва да се прилага по настоящото дело, тъй като касационната жалба на ищеца е подадена преди влизане в сила на уредбата, установена с ДВ бр.86/26.10.2017г., и обстоятелството, че жалбата е била оставена без движение за представяне на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не дава възможност да се допълват процесуалните възможности за касационен контрол, възникнали след депозиране на жалбата; във връзка с втория въпрос счита, че е такъв, свързан с обсъждане на събраните в хода на делото доказателства, а не правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а и липсва идентитет между този въпрос и въпросите, на които е даден отговор в посочените съдебни решения. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Касаторът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е необосновано, постановено в противоречие със закона и в нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че неправилно искът е приет за частично основателен, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд не е направил пълен и всеобхватен анализ на допустимия и годен доказателствен материал и е достигнал до превратни правни изводи във вреда на касатора, в резултат на което е извел неправилни крайни изводи както по отношение на размера на вредата, така и по отношение на процента на подзастраховане и съотношението между стойностите, на база на които се изчислява този коефициент. Твърди, че въззивният съд не е извел крайни и обосновани изводи защо кредитира или не изцяло или отчасти експертните заключения, като не е изложил мотиви относно приемане или неприемане на експертните заключения изцяло или частично. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /редакция ДВ, бр.47/2009г./, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, отговорът на които от страна на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото и които са решени в противоречие с практиката на ВКС:
1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, съответно да изложи самостоятелни мотиви защо кредитира едни доказателства, а не взема предвид други, респективно следва ли при извеждането на мотивите да обсъди и доводите, наведени от страните във връзка със спорното право? Касаторът поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, като сочи решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д .№ 2562/2015г. на ВКС, ІІІ г.о.
2. Следва ли съдът при невъзприемане на едно експертно заключение за сметка на друго такова, прието по делото, да изведе мотиви, установяващи недостатъците на невъзприетото експертно заключение, както и в какво се състои евентуалната му неточност? Счита, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 57 от 06.07.2016г. по гр.д .№ 5932/2015г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 107 от 27.07.2015г. по т.д .№ 4680/2013г. на ВКС, І т.о.
3. Трябва ли в съответствие с разпоредбата на чл.155 ГПК съдът да уведоми страните в правния спор, че определени факти са общоизвестни или са му служебно известни, съответно следва ли да се гарантира възможността страните да ангажират доказателства, оборващи общоизвестните или служебно известни факти, на които съдът се позовава? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 95 от 16.06.2016г. по гр.д № 5371/2015г. на ВКС, ІV г.о.
4. Може ли съдът сам да даде отговор по съответните въпроси /вкл. технически/ от значение за спора, за които няма нужната квалификация и образование, съответно може ли сам да отговаря на въпроси извън неговата компетенция и образователен ценз? Счита, че по въпроса въззивният съд се е отклонил от решение № 132 от 29.05.2015г. по гр.д № 7298/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.
5. Допустимо ли е вещото лице да изгражда заключенията си въз основа на материали, които не са приети като доказателства по делото и може ли в този случай да се счита, че правата на страните за равнопоставеност в производството са спазени, включително и по отношение на гарантиране на възможностите за проверка на правилността на заключението и безпристрастността на експертизата? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 174 от 13.01.2016г. по т.д .№ 3122/2014г. на ВКС, І г.о.
„МАК” АД не представя отговор на касационната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Неоснователен е доводът на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ за недопустимост на подадената от „МАК“ АД касационна жалба поради пропускане на преклузивния срок по чл.283 ГПК. Копие от въззивното решение е връчено на пълномощника на тази страна на 14.09.2017г., поради което съгласно чл.283 ГПК от този момент, а не от момента на узнаване за постановеното решение, започва да тече едномесечният срок за касационното му обжалване. Считано от тази дата, касационната жалба е подадена в срок.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че е сключен на 21.11.2012г. застрахователен договор с комбинирана застрахователна полица № 2200120535000007 със срок на действие от 21.11.2012г. до 21.11.2013г. срещу посочени в нея рискове; че съгласно приложения опис към полицата обект на застраховане са находящи се в [населено място], на [улица] административни сгради с посочена в него застрахователна стойност 573 567,45 лева и производствени сгради със застрахователна стойност 4 463 930,57 лева, като отговорността на застрахователя за счупване на стъкла е до размера на застрахователна стойност от 50 000 лева, а за разноските за почистване –100 000 лева; в полицата е посочено, че застрахователната сума е определена въз основа на действителната стойност на застрахованото имущество, като за сградите тя е в общ размер 5 070 325,51 лева, а за машини, съоръжения и оборудване – 357 441,58 лева или общо 5 427 767,09 лева; в добавък № 1 е уговорена клауза 007 – „Стъкло – всички рискове” при застрахователна сума 150 000 лева. Приел е за безспорно установено настъпването на застрахователно събитие – ураганен вятър, разразил се на 14.15.03.2013г., че застрахованият е уведомил застрахователя, както и че преди завеждане на делото последният е изплатил застрахователно обезщетение в размер на 187 339,63 лева. Въззивният съд е приел, че спорните по делото въпроси се концентрират върху своевременно заявеното от въззиваемия ответник възражение за сключване на застрахователния договор при условията на подзастраховане и като последица от това – съответната пропорционална редукция на дължимото застрахователно обезщетение, както и относно размера на последното, съобразено с действителния обем на вредите.
За да се произнесе по спорните въпроси, въззивният съд е обсъдил нормата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./ и е приел, че подзастраховане е налице, когато застрахователната сума е по-малка от действителната, съответно възстановителната стойност на застрахованото имущество, независимо от субективната добросъвестност или недобросъвестност /знание или незнание на това обстоятелство/ от страните при сключване на застрахователния договор. Приел е, че нормата на чл.203, ал.4 КЗ /отм./ не съдържа презумпция, че уговорената като действителна стойност застрахователна сума съответства на легалната дефиниция по ал.2 на същия член, а презюмира, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност на имуществото /а не според възстановителната му стойност/, когато изрично не е уговорено друго. Посочил е, че обсъдените норми изключват възможността да бъде зачетена действителността на изрична уговорка между страните, че посочената в договора застрахователна сума е по-малка от застрахователната стойност, тъй като такава клауза не е от естество да дерогира нормата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./. С оглед на това въззивният съд е счел за неоснователен довода на въззивника, че предпоставка за намаляване на застрахователното обезщетение по чл.205 КЗ /отм./ е наличието на уговорка между страните да застраховат имуществото на стойност, по ниска от действителната такава, с което да оборят презумпцията на чл.203, ал.4 КЗ /отм./
Въззивният съд е обсъдил приетите в производството по чл.207 и сл. ГПК и в исковото производство заключения – на комбинираната съдебно-техническа и икономическа експертиза от 04.12.2015г., според която стойността на застрахованото имущество, определено по метода на вещната стойност към м.11 2012г., възлиза на 11 768 883 лева; на тройната съдебно-техническа експертиза от 21.05.2015г., според която стойността на застрахованото имущество, определено по комбиниран метод – претеглена стойност между резултатите от разходния и сравнителния метод в съотношение 60% на 40% /т.нар. „справедлива стойност”/ към м.11.2012г., възлиза на 7 599 953 лева; съгласно същото заключение индикативната пазарна стойност на имуществото на база амортизирани разходи за създаване /амортизирана възстановителна стойност/ с актуалност към м.11.2012г., е в размер на 8 230 273 лева; допълнителното заключение на същата експертиза, съгласно което стойността на имуществото на база пазарно сравнение с аналози по вписани конкретни сделки /метод на пазарните аналози/ с актуалност към м.11.2012г., възлиза на 4 277 445 лева. Въззивният съд е посочил, че е ноторно, че двата основни метода за оценка на недвижими имоти са методът на разходите за изграждането им, коригиран с амортизацията, и методът на пазарните аналози, като при оценяването по първия метод се изчисляват усреднените разходи за изграждането на подобна сграда, след което се пресмята натрупаната до момента амортизация – физическо износване, морално остаряване и износване под влиянието на външни фактори, а вторият метод е основан на принципа на субституцията, доколкото се състои в съпоставяне на оценяваното имущество с цената на сходно такова по своите технически характеристики, местонахождение и предназначение, което е било предмет на прехвърлителни сделки, сключени през период, близък до датата на извършване на оценката. Посочил е, че вторият метод предполага наличието на достатъчни по вид и обем сделки с аналогични имоти и развит пазар на такива имоти, с оглед възможността да бъде изведена трайна тенденция при формиране на цената и да бъдат отстранени случайните фактори, които упражняват влияние върху формирането й, както и максимална степен на сходство между оценяваните и еталонните имоти по начин на ползване, архитектурно-конструктивни параметри и местоположение. Въззивният съд е приел, че легалната дефиниция на понятието „действителна стойност”, дадено в чл.203, ал.2 КЗ /отм./, не предопределя еднозначно сравнителния метод като единствено релевантен за определяне стойността на застрахованото имущество, с оглед на което е преценил като неоснователен довода в този смисъл на въззивника. Съобразил е, че в случая оценката, изготвена по този метод, се основава само на два договора, чийто предмет е сходен, но не идентичен със застрахованите имоти, като липсват и данни за вида на конструкцията на еталонните обекти по двата акта с оглед установяване степента на сходство със застрахованите такива. Счел е за неоснователен и довода на въззиваемия ответник, че единственият релевантен метод за оценка на застрахованото имущество е разходно-амортизационният, като е посочил, че наличието на действително сключени договори за продажба на сходни по предназначение и местоположение имоти, намиращи се в същия район, в близък период от време, непосредствено предшестващ сключването на договора, не може да бъде неглижирано. Добавил е, че доколкото става дума за имоти със специфично производствено-складово предназначение, липсата на данни за пълното изчерпване на всички предложени на пазара аналози не дисквалифицира имотите, предмет на споменатите две сделки, като сравнителни аналози. Въз основа на така изложените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че стойността на застрахованите имоти следва да бъде определена при комбинирано приложение на двата способа в равно съотношение, съобразно стойността към датата на сключване на застрахователния договор, като за вещна стойност, определена въз основа на амортизационните разходи за създаване, възприема оценката, посочена в т.1.1 от заключението на тройната СТЕ от 21.05.2015г. – 8 230 273 лева, а за стойност на имуществото на база пазарно сравнение с аналози по вписани сделки възприема стойността, посочена в допълнителното заключение от 28.10.2015г. на същата експертиза – 4 277 455 лева. С оглед на това е определил среднопретеглената стойност, формирана от тези два компонента, на 6 253 859 лева, което е определил като действителна стойност на застрахованото имущество към датата на сключване на застрахователния договор. При сравнение с посочената в описа към полицата застрахователна сума за тези сгради – 4 463 930,57 лева, която представлява 71,37% от нея, е приел, че застрахователното обезщетение е дължимо съобразно това съотношение, съгласно правилото на чл.205, ал.1 КЗ /отм./.
Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза от 22.05.2015г., но е счел за неправилно становището на първоинстанционния съд, че размерът на застрахователното обезщетение е ограничен до този на осчетоводените от ищеца разходи, редуцирани със съответния коефициент на подзастраховане, тъй като нито в исковата молба е изложено твърдение, нито са ангажирани доказателства, че щетите от настъпилото застрахователно събитие се изчерпват с тези, за чието отстраняване ищецът е направил установените и осчетоводени разходи. По отношение на вредите, въззивният съд е възприел заключението на комбинираната експертиза от 04.12.2014г., в която видовете и количеството СМР и ремонтни работи са подробно посочени в съставена от вещите лица количествено-стойностна сметка и са съобразени както с действително извършени от ищеца разходи, така и с усреднени пазарни цени за изпълнение на работите. Определената от тази експертиза стойност на щетите възлиза на 586 463,24 лева, включваща и разходи за поправяне на счупени стъкла от 38 524,20 лева, която, редуцирана съгласно чл.205, ал.1 КЗ /отм./, възлиза на 418 558,81 лева.
По отношение на разходите за разчистване на отломките въззивният съд е съобразил, че според заключението на ССЕ по данни от счетоводството на ищеца са осчетоводени и заплатени разходи за разчистване в размер на 3 668 лева с ДДС, а проформа-фактурата, издадена от „Паркове и озеленяване” ООД за сумата 110 537,60 лева без ДДС, не е осчетоводена от ищеца и по нея не е извършено плащане. Поради това е приел, че тази фактура не представлява доказателство за реално извършени от жалбоподателя разходи. Взел е предвид и че според заключението на комбинираната съдебно-техническа и икономическа експертиза без изпълнението на работите, необходими за разчистването на отломките, възникнали в резултат на застрахователното събитие, застрахованото имущество не би могло да бъде възстановено в състояние, годно за използването му. С оглед на това въззивният съд е приел, че доказаните разходи за разчистване възлизат на 3668 лева с ДДС, а след редукцията по чл.205, ал.1 КЗ /отм./ – на 2 617,85 лева. Достигнал е до извод, че общият размер на обезщетението с отчитане на подзастраховането възлиза на 421 176,66 лева, поради което след приспадане на заплатеното от застрахователя обезщетение, следва на ищеца да се присъди обезщетение в размер на 233 837,03 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
По касационната жалба на „МАК” АД:
Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.205, ал.1 КЗ /отм./ и преценката за наличие на подзастраховане. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Отговорът на поставения от касатора въпрос се извежда от относимите правни норми – чл.205, ал.1 и чл.203 КЗ /отм./, които са ясни и пълни и по тях не е формирана неправилна съдебна практика, която се налага да бъде променяна или осъвременявана. Разпоредбата на чл.203, ал.1 – ал.3 КЗ /отм./ предвижда изискване застрахователната сума да не надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото и дава легална дефиниция на тези понятия – действителна и възстановителна стойност, като във връзка с това в ал.4 е предвидено, че при липса на друга уговорка, се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност на имуществото. Нормата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./ предвижда, че ако е уговорена по-малка застрахователна сума от действителната, съответно възстановителната стойност на застрахованото имущество, и то погине или бъде повредено, обезщетението се определя според съотношението между застрахователната сума и действителната, съответно възстановителна стойност. Посочените разпоредби не предвиждат изискване да е постигната изрична уговорка между страните по застрахователния договор- че приетата от тях застрахователна сума е по-ниска от действителната стойност на имуществото, за да се приеме, че е налице подзастраховане по смисъла на чл.205, ал.1 КЗ /отм./, нито такова изискване може да бъде изведено по тълкувателен път при съпоставка на чл.203, ал.4 и чл.205, ал.1 КЗ /отм./. Разпоредбата на чл.203, ал.4 КЗ /отм./ не въвежда допълнително изискване за прилагане на последиците на чл.205, ал.1 КЗ /отм./ извън посоченото в тази норма – несъответствието на застрахователната сума с действителната, респ. възстановителната стойност, определени съобразно чл.203, ал.2 и ал.3 КЗ /отм./
В изложението си касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с произнасянето му по поставения въпрос. Очевидната неправилност е въведена като основание за допускане на касационно обжалване с новата разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК /обн. ДВ, бр.86 от 27.10.2017г./. В настоящия случай касационната жалба е подадена на 16.10.2017г., поради което съгласно §74 от ПЗР на ЗИД на ГПК /обн. ДВ, бр.86/2017г./ следва да бъде разгледана по досегашния ред, като бъде приложена разпоредбата на чл.280 ГПК в редакцията преди изменението с посочения закон. Предвид изложеното не следва да се обсъжда поддържаното основание по чл.280, ал.2 ГПК за достъп до касация.
Вторият въпрос се отнася до определянето на размера на застрахователното обезщетение и обвързаността му с действителната стойност на увреденото имущество на база пазарната стойност към датата на увреждане. Този въпрос е неясно формулиран и не е обоснована връзката му с решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото изложените във връзка с него твърдения се отнасят до изводите на съда по отношение на определянето на действителната стойност на застрахованото имущество към момента на сключване на договора за застраховка, а не по отношение на определянето на размера на обезщетението съобразно действителната стойност на вредите към датата на увреждането, каквато е формулировката на въпроса. По въпроса по начина, по който е формулиран, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От една страна, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, в това число представените от касатора решения, тъй като при преценката за размера на нанесената на застрахованото имущество щета е взел предвид действителната стойност на вредата към момента на настъпване на събитието, като е съобразил както действително извършените от ищеца разходи, така и усреднени пазарни цени за изпълнение на работите. От друга страна, ако поставеният от касатора въпрос се отнася до определянето на действителната стойност на застрахованите сгради към момента на сключване на договора, то посочените от касатора решения не съдържат обсъждане на този въпрос.
По касационната жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп”:
Първият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди оплакванията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с тях. Този въпрос е важен, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, като е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото и произнасяне по доводите и оплакванията на страните във въззивната жалба и отговора, излагайки подробни мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, кои експертни заключения кредитира и защо и отговаряйки на доводите на страните. Останалите въпроси са свързани с обсъждането на приетите по делото заключения и направените въз основа на тях изводи на въззивния съд. В настоящия случай съдът е обсъдил всички приети по делото заключения и е изложил съображения кои от тях възприема и защо, обосновал е подробно защо приема за релевантни за определяне на действителната стойност на застрахованото имущество два от използваните от вещите лица методи за оценка, като преценката му за тежестта, която всеки от методите следва да има в определяне на крайната оценка, е обоснована със съображения, изведени от заключенията на вещите лица, а не на даден от него самостоятелен отговор по въпроси, изискващи специални знания. Възприетото от въззивния съд заключение е изготвено въз основа на проверени от вещите лица документи, относими към даване на отговор на поставения въпрос, за който са необходими притежаваните от тях специални знания, а не въз основа на неприети по делото доказателства, относими към доказване на спорното право. Следва да се отбележи, че нотариалните актове за осъществени сделки с имоти, които са взети предвид от вещите лица при изготвяне на заключението и са им предадени от ищеца, са представени по делото. С оглед на това по отношение формулираните втори, четвърти и пети процесуалноправни въпроси не е налице противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС по тези въпроси. Посочването в мотивите на въззивното решение като ноторно известно на използването на два основни метода за оценка на недвижими имоти няма обуславящ характер по отношение на решаващите изводи на въззивния съд, тъй като тези методи, на които въззивният съд е основал преценката си, са използвани от вещите лица при изготвяне на приети по делото заключения и в този смисъл възприемането на двата метода за релевантни е основано не на преценката за ноторност на определен факт, а на преценката на заключенията на вещи лица. Поради това поставеният трети процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за защита срещу подадената от ищеца касационна жалба в размер на 300 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2015 от 07.09.2017г. по т.д. № 365/2016г. на САС, 3 състав.
ОСЪЖДА „МАК” АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.2 да заплати на ЗАД „Булстрад Виена Ишурънс Груп”, ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. „П.” № 5 сумата 300 лева /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: