9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№705
гр. София, 19.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2167 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК и чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба и частна касационна жалба на М. И. Д., от [населено място], представлявана от адв. М. Д., срещу определение № 179 от 27.03.2018г. по в.ч.гр.д. № 128/2018г. на Варненски апелативен съд, ГО, с което: 1/е потвърдено определение № 15 от 03.01.2018г. по гр.д. № 2405/2017г. на Варненски окръжен съд, ГО, 12 състав за връщане на исковата й молба и прекратяване на производството по делото; 2/е оставена без разглеждане като процесуално недопустима частната жалба на М. Д. срещу определение № 3037 от 22.11.2017г. , с което исковата молба е оставена без движение.
Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, а също и неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопрозводствените правила и необоснованост. Твърди, че съдът е следвало да разгледа връзката между връщането на исковата молба и предходното действие на съда – оставянето без движение на исковата молба, тъй като съгласно чл.2 ГПК това влиза в задълженията му. Твърди, че ако е било неточно и неясно формулирано искането, оплакването на страната, обърнала се за защита към съда, то не е видно от делото съдът да е изпълнил задължението си по чл.7 вр. чл.2 ГПК, а на практика е постановен отказ от правосъдие с постановения акт. Твърди, че се е оплакала относно валидността на съдебни актове, а произнасянето по валидността им е служебно задължение на съда и в този смисъл, ако е съществувала неяснота, то е следвало да бъде уточнена по инициатива на съда. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частната жалбоподателка поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК, евентуално чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди, че съдебният акт е очевидно нищожен, тъй като е била лишена от достъп до съд с първоинстанционното определение, а с обжалваното определение съдът практически е оставил в сила лишаващото от правосъдие определение, като е оставил без разглеждане жалбата против него, без да се произнесе по валидността му. Поддържа, че ако въззивният съд е считал, че не е компетентен, то е следвало да изпрати делото на ВКС, а не да оставя жалбата без разглеждане, постановявайки по този начин нищожно, евентуално недопустимо определение. Сочи следните въпроси от значение за развитието на правото:
1. Когато в жалба се претендира нищожност на съдебно решение, то следва ли съдът да разгледа неговата действителност, ако същото решение е необжалваемо?
2. Налице ли е нищожност на съдебното решение в случай, когато жалбоподателят бива лишен от правосъдие поради това, че не е изправил нередовности в исковата си молба, касаещи тясно професионално юридически зания, с каквито жалбоподателката не разполага?
3. Включва ли служебната проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение служебна проверка относно нищожността на решение, което не подлежи на обжалване, но е обжалвано?
4. Следва ли съдът да се произнесе относно валидността на недопустимо за обжалване съдебно решение, като се има предвид крайният резултат при неподлежащо на обжалване нищожно решение, а именно съществуването в правния мир на нищожно съдебно решение с правните последици от същото, представляващи лишаване от достъп до правосъдие и от ефективни правни средства на защита?
5. Длъжен ли е съдът да извърши проверка за нищожност на решение, което не подлежи на обжалване, ако такава проверка е поискана или не е поискана с подадена апелативна жалба?
Частната жалбоподателка поддържа, че решението е нищожно, включително и защото представлява практически отказ от правосъдие, като в случая е налице противоречие с практиката на Конституционния съд по к.д. № 15/2000г., както и защото представлява произнасяне извън компетентността на съдебния състав, а именно ненадлежно произнасяне, на основание Компетентност и квалифицираност от Кодекса за етично поведение на българските магистрати, тъй като противоречи на първичното право на ЕС, а именно Хартата на основните права на ЕК, която в чл.47 гарантира на гражданите на ЕС ефективни правни средства за защита, справедлив съдебен процес и достъп до правосъдие, и на чл.6 от ЕКЗПЧОС.
С допълнителна молба частната жалбоподателка е направила искане за отправяне на преюдциално запитване по смисъла на чл.47 от Хартата на основните права на ЕС относно лишаването от достъп до правосъдие чрез недопустимост на жалба против нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно съдебно решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и прекратяване на производството, е посочил, че, за да се развие допустим и законосъобразен граждански процес, в началото му трябва да стои редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК и съдържаща изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, в какво се състои искането и цената на иска, като за целта фактическите твърдения в исковата молба трябва да са ясни и конкретни, да индивидуализират в достатъчна степен претендираното от ищеца право, както и вида на търсената защита. Взел е предвид, че производството е образувано по искова молба срещу ЧСИ Надежда Д. и срещу ОББ АД, формулирана като искане за обявяване нищожност на заповед за изпълнение, издадена на основание чл.417 ГПК и премахване на нарушението на правото на ЕС, изразяващо се в отказ на ЧСИ Д. да предаде копие от посоченото изпълнително дело. Посочил е, че самата заповед за изпълнение, чиято нищожност се твърди, не е конкретизирана, не са посочени и основанията, поради които ищцата счита, че тя е недействителна, а вместо това в исковата молба са цитирани актове на Съда на ЕС и са изложени аргументи относно прякото приложение и приоритета на правото на ЕС по отношение на националното законодателство. Посочил е още, че се твърди, че представените от банката документи по чл.417 ГПК не удостоверяват, че вземането е безспорно, а уведомителното писмо до С. С. не е доказателство, че кредитът е предсрочно изискуем, без да се сочи връзката между това лице и ищцата, както и в какво качество тя оспорва заповедта за изпълнение. Посочено е, че в частта, касаеща иска срещу частния съдебен изпълнител, се сочи, че той е следвало да провери дали заповедта за изпълнение съответства на правото на ЕС, което не било извършено, и че не е била връчена призовка за доброволно изпълнение. Възивният съд е взел предвид още, че в исковата молба са отправени искания да се премахне нарушението на националните съдилища по издаване на нищожни спрямо правото на ЕС актове – заповеди, изпълнителни листи и разпореждания; да се обяви нищожността на действията на ЧСИ Надежда Д. съгласно правото на ЕС и ЗЗД, като изисква в цялост и оригинал изпълнителното дело; да присъди обезщетение в размер, установен от съда и съобразен с изисканото по-долу обезпечение за прилагане правото на ЕС ефективно от фиктивния кредитор ОББ АД по преценка на съда и солидарно с ЧСИ Д., както и са направени следните особени искания: националният съд да има предвид искането за представяне на материално обезпечение от представящия се за кредитор ОББ АД и ЧСИ Д. в размер на 250% от брутния размер на вземането по изпълнителното дело по силата на цитирано решение на Съда на ЕС; да се има предвид, че се предявява рекламация по чл.125, ал.2 ЗЗП поради заблуждаваща и агресивна търговска практика; да се вземе предвид суспендиращия ефект спрямо действия по изпълнителното дело, започнато въз основа на посочената заповед и изпълнителен лист, на база друго цитирано решение на Съда на ЕС, като се възстанови първоначалното положение преди незаконните действия на ЧСИ – вдигане на всички запори и връщане на конфискуваните суми с лихвите. Въззивният съд е приел, че така формулираните искания са изразени общо и неясно, не почиват на точни и конкретни фактически твърдения, от които съдът да може да изведе правната квалификация на предявените искове срещу всеки от посочените ответници, както и основанието за солидарната им отговорност, и не е посочена цена на исковете. Посочил е, че с указания за отстраняване на тези недостатъци исковата молба е била оставена без движение, но вместо да изпълни указанията, ищцата е поискала отвод на състава на съда поради съмнения в некомпетентност и/или предубеденост, по което съдът се е произнесъл с разпореждане. Поради това и, като е съобразил разпоредбата на чл.129, ал.3 ГПК, е приел, че обжалваното определение за връщане на исковата молба е законосъобразно.
Въззивният съд е посочил, че е сезиран и с частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което исковата молба е оставена без движение и на ищцата са дадени указания за отстраняване на нередовности. Приел е, че това определение е постановено по хода на делото и не прегражда неговото движение, поради което и не подлежи на обжалване.
Частната жалба срещу определението на апелативния съд в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на М. И. Д. срещу първоинстанционното определение, с което е оставена без движение исковата молба, е насочена срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл.274, ал.1, т.1 ГПК, поради което подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не на чл.274, ал.3 ГПК и произнасянето по нея не е обусловено от излагане на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Обжалваният първоинстанционен акт не е от категорията на посочените в чл.274, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не прегражда развитието на производството, нито е от категорията на посочените в чл.274, ал.1, т.2 ГПК, тъй като обжалваемостта му не е изрично предвидена в закона. Законосъобразността на това определение подлежи на инстанционен контрол чрез обжалване на определението за връщане на исковата молба поради неотстраняване на нередовностите й, а не чрез самостоятелното му обжалване. Поради това изводът на въззивния съд за недопустимост на частната жалба срещу първоинстанционното определение, с което исковата молба е оставена без движение, е законосъобразен и обжалваното определение в тази част следва да бъде потвърдено.
За пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че въззивният съд е извършил преценка на законосъобразността на първоинстанционното определение за оставяне на исковата молба без движение при произнасяне по частната жалба срещу последващото определение за връщане на исковата молба. След като е съобразил изложените в исковата молба твърдения и формураните искания, въззивният съд е приел, че същата е била нередовна, посочвайки в какво се изразява тази нередовност, с което е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставки за оставянето й без движение и даване на указания за отстраняването на нередовностите.
Частната жалба срещу въззивното определение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото, има характера на частна касационна жалба и подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд в посочената част. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Частната жалбоподателка е изложила доводи за нищожност и недопустимост на въззивното определение. Правната теория и съдебна практика приемат, че нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Всички тези пороци могат да засегнат и определението и разпореждането, като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, скрепено с държавната принуда. В случая не е налице нито един от пороците, които могат да обусловят нищожност на обжалваното определение – същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е, като волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Обжалваното определение е и допустимо, доколкото съдът се е произнесъл в рамките на правомощията си въз основа на надлежно сезиране с частна жалба срещу първоинстанционен акт.
Частната жалбоподателка не формулирала процесуалноправни или материалноправни въпроси, относими към мотивите на въззивния съд. Поставените от нея въпроси 1, 3, 4 и 5, доколкото са поставени във връзка със задължението на въззивния съд да извърши проверка за валидност и допустимост на необжалваем съдебен акт, следва да се приеме, че са относими към въззивното определение в частта, с която е оставена без разглеждане частната й жалба срещу първоинстанционното определение за оставяне без движение на исковата молба, а не във връзка с въззивното определение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, предмет на разглежданата частна касационна жалба. Тези въпроси нямат връзка с мотивите на въззивния съд, който е достигнал до крайния си извод, след като е съобразил изложените в исковата молба твърдения и искания, е приел, че са налице констатираните от първоинстанционния съд нередовности на исковата молба, които не са отстранени в определения срок. Поставеният втори въпрос не е обсъждан от въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос не са налице и сочените допълнителни основания, тъй като не са посочени решения на ВКС или на Съда на ЕС, в противоречие с които е решен. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса за последиците от неотстраняване на нередовности на исковата молба е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. При нередовност на исковата молба, на ищеца следва да бъдат дадени указания за отстраняването им в едноседмичен срок, като за изпълнението им ищецът има право да упълномощи адвокат или да поиска предоставянето на правна помощ по реда на Закона за правната помощ.
Не е налице и посоченото основание по чл.280, ал.2 ГПК. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, а изложените от касатора доводи са за допуснати нарушения на процесуалните правила.
Частната жалбоподателка е направила и искане за отправяне на преюдициално запитване, позовавайки се на чл.47 от Хартата на основните права на ЕС /Хартата/, относно лишаването от достъп до правосъдие чрез недопустимост на жалбата против нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно съдебно решение. Разпоредбата на чл.47 ал.1 от Хартата установява, че всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в същата разпоредба условия. По този начин изрично е закрепен принципът на ефективността, изискващ приложимият национален процесуален закон да не прави защитата на правата, произтичащи от правото на ЕС, практически неосъществима или прекомерно трудна. Разпоредбата на чл.51 пар.1 от Хартата обаче предвижда, че нейните разпоредби се отнасят за държавите– членки единствено когато те прилагат правото на ЕС.
Следователно приложението на чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз към настоящия спор зависи от това дали разрешаването му е обусловено от прилагането и тълкуване на други норми на правото на Съюза, установяващи конкретните права, обект на защита, тоест необходимо е да се намери конкретна привръзка с правото на ЕС, различна от Хартата. /в този смисъл решение от 15 ноември 2011г. по дело Dereci и др., С -256/11, решение от 26 февруари 2013г. по дело Akerberg Franson, C – 617/10, решение от 18 декември 1997г. по дело Annibaldi, С – 309/96 и др./.
В случая обаче искането е направено с оглед твърдения за лишаване на жалбоподателката от право да обжалва нищожен, недопустим и незаконосъобразен съдебен акт, т.е. е във връзка с норми от националното процесуално право, касаещи упражняването на право на иск и обжалваемостта на съдебни актове. Уредбата на ГПК предоставя право на защита срещу разпореждането на съда, с което се оставя без движение исковата молба, макар и не по пътя на самостоятелното обжалване. Проверката на законосъобразността на този акт се извършва по реда на инстанционния контрол по отношение на съдебния акт, с който се прекратява производството по исковата молба поради неотстраняване на нередовностите й, тъй като в това производство съдът дължи да се произнесе по наличието на нередовност на исковата молба и по законосъобразността на дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняването им. В този смисъл на частната жалбоподателка е предоставено ефективно средство за правна защита по смисъла на чл.47 от Хартата, поради което не се налага отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 179 от 27.03.2018г. по в.ч.гр.д. № 128/2018г. на Варненски апелативен съд, ГО, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима частната жалба на М. Д. срещу определение № 3037 от 22.11.2017г. по гр.д. № 2405/2017г. на Варненски окръжен съд, ГО, 12 състав, с което исковата молба е оставена без движение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 179 от 27.03.2018г. по в.ч.гр.д. № 128/2018г. на Варненски апелативен съд, ГО, с което е потвърдено определение № 15 от 03.01.2018г. по гр.д. № 2405/2017г. на Варненски окръжен съд, ГО, 12 състав за връщане на исковата й молба и прекратяване на производството по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. И. Д. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: