2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр. София, 29.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1719 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Карасинкеров от [населено място], представляван от адв. В. Т. срещу решение № 2297 от 05.12.2016г. по т.д. № 1943/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение от 14.06.2013г. по т.д. № 1332/2012г. на СГС, ТО, VI-14 състав. С потвърденото първоинстанционно решение по предявен от [фирма] против [фирма] и Е. Г. Карасинкеров иск с правно основание чл.135 ЗЗД е признат за недействителен по отношение на [фирма] издаденият на 06.12.2010г. запис на заповед, с който [фирма] се е задължило да плати на Е. Г. Карасинкеров сумата 500 000 евро с място на издаване [населено място], място на плащане [населено място] и падеж 20.12.2010г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Твърди, че предявеният по делото иск е процесуално недопустим, тъй като в петитума е направено искане за отмяна на менителнично задължение, поето от ответника [фирма], т.е. налице е противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума й. Счита за недопустимо и в противоречие с дизпозитивното начало в гражданския процес съждението на въззивния съд, че въпреки формулирания в исковата молба петитум, волята на ищеца е ясна, доколкото в исковата молба са изложени подробни фактически твърдения. Поддържа още, че в конкретния случай не е налице отчуждително действие, а обещание за такова от страна на длъжника [фирма] по процесния запис на заповед, което също води до недопустимост на предявения иск, а като следствие от това – и до недопустимост на обжалваното решение. Излага съображения за неправилност на въззивното решение, тъй като при липса на несъмнени доказателства за качеството на ищеца на кредитор и направено оспорване на представените от него документи въззивният съд неоснователно не е допуснал оспорването и не е взел становище по каузалността на правоотношението, във връзка с което са издадени и процесните записи на заповед. Поддържа, че същите са издадени от неоправомощено лице, поради което е безпредметно обсъждането на намерение за увреждане на ищеца. Излага и твърдения за липса на доказателства, че той самият в качеството му на трето лице е действал целенасочено с намерение за увреждане на ищеца. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, по които липсва задължителна съдебна практика и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. С оглед диспозитивното начало, което е основен принцип в гражданския процес, не следва ли, щом петитумът на исковата молба е с определено съдържание, съдът или да го уважи, или да го отхвърли, без да се произнася по незаявено искане от страна на ищеца?
2. За да се уважи иск с правно основание чл.135 ЗЗД, достатъчно ли е да има обещание да се извърши някакво действие или трябва да е извършено, за да се приеме, че кредиторът е увреден?
Ответникът по касация [фирма], представлявано от адв. П. И. – Г. и адв. Н. К., оспорва касационната жалба. Поддържа, че поставените от касатора въпроси са извадени от контекста на установеното по делото и без да се държи сметка, че по първия поставен въпрос в конкретния случай в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд е било направено изрично уточнение от ищеца, поради което и няма несъответствие между петитума на исковата молба и обстоятелствената й част. По втория въпрос сочи, че има константна съдебна практика и липса на противоречие относно предпоставките и основанията на иска по чл.135 ЗЗД, още повече в конкретния случай твърдяното от касатора наличие само на „обещание“ по процесния запис на заповед, което не представлявало конкретно извършено действие, всъщност още преди началото на въззивното производство вече е било реализирано. Твърди, че процесният запис на заповед е довел до увеличаване на пасивите на дружеството-длъжник и впоследствие – до намаляване на активите му вследствие проведената публична продан на цялото му имущество. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Не е постъпил отговор на касационната жалба от [фирма].
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е обсъдил и счел за неоснователно оплакването в жалбата за недопустимост на решението поради противоречие между заявения от ищеца петитум на иска и постановеното от съда. Посочил е, че действително в исковата молба е формулиран петитум за отмяна на процесното менителнично задължение, а съдът е признал същото за недействително, но е приел, че е ясна волята на ищеца да предяви именно иска, който е уважен от съда, доколкото в исковата молба са изложени подробни фактически твърдения, които с оглед и на петитума на иска, сочат на предявен иск именно по чл.135 ЗЗД – твърди се, че действията на първия ответник, отмяната на които се иска и които увеличават задълженията му, увреждат ищеца, който е негов кредитор, и затрудняват удовлетворяването му, като с предявения иск се цели запазването на възможността за ищеца да се удовлетвори от имущественото благо, което би се разместило при евентуалното плащане по процесния запис на запис на заповед или провеждане на принудително изпълнение върху имуществото на издалия го длъжник на ищеца за задължението му към ремитента. Въззивният съд е счел за неоснователно и оплакването, сочещо според въззивника на недействителност на решението, че в конкретния случай с поемането на конкретното менителнично задължение не било налице отчуждително действие, като е посочил, че предмет на иска по чл.135 ЗЗД могат да бъдат всякакви действия на длъжника, стига да увреждат кредитора.
Въззивният съд е изложил съображения, че не е налице твърдяното от въззивника Карасинкеров своевременно оспорване на представените от ищеца доказателства по отношение на тяхното съдържание и автентичност от страна на другаря му [фирма], който в отговора на исковата молба ги е оспорил само по отношение на датата им. С оглед на това и като се е позовал на признатото в отговора на исковата молба обстоятелство, че както договорът, така и записите на заповед са подписани именно от управителя на първия ответник М. Д. Т. – Н., е приел за установено по делото качеството на ищеца на кредитор на първия ответник. Приел е, че това обстоятелство е и съдебно установено със сила на пресъдено нещо с представеното и прието във въззивното производство влязло в сила решение № 914 от 08.05.2014г. по т.д. № 4615/2013г. на САС.
Въззивният съд е счел за преклудирано оплакването във въззивната жалба за липса на каузално правоотношение, свързано с издадените записи на заповед, легитимиращи ищеца като кредитор, тъй като не е заявено от ответниците своевременно в производството до приключване на първото по делото заседание. Счел е за неоснователно и оплакването, основано на твърденията, че за сключването на договора от 13.11.2007г. и издаването на шестте броя записи на заповед към него, управителят на първия ответник не е имала мандат от общото събрание на О., като е посочил, че такъв мандат, както и каквото и да било друго овластяване от страна на общото събрание на съдружниците в О. за вписания като негов законен представител, не са необходими, тъй като управителят е този, който представлява О. и представителната му власт по отношение на третите лица е неограничена. С оглед на това е приел за несъстоятелно оплакването, че дружеството длъжник не е знаело за увреждането.
Въззивният съд е счел за неоснователно и оплакването във въззивната жалба, че конкретното действие нямало увреждащ характер, като е съобразил безспорния му правен характер както на „безусловно обещание да се плати определена сума пари“ – чл.535, т.2 ТЗ, така и на несъдебно изпълнително основание за издаването на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника – негов издател /чл.417, т.9 вр. чл.418 ГПК/. Посочил е, че своевременно възражение от ответника срещу основателността на предявения иск в насока на изложеното във въззивната жалба оплакване относно възмездния характер на процесното увреждащо действие, също не е релевирано в производството. По отношение на останалите обстоятелства от фактическа и правна страна въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователно е направеното от касатора оплакване за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне от въззивния съд по искова молба, съдържаща противоречие между обстоятелствената част и петитума, довело до постановяване на решение по непредявен иск. Действително петитумът на исковата молба е бил формулиран непрецизно, като е направено искане на основание чл.135 ЗЗД за отмяна на менителничното задължение, поето от първия ответник, но от изложените в исковата молба твърдения /че ищецът е кредитор на първия ответник [фирма], който въпреки поетото към него задължение да не обременява имуществото си по какъвто и да е начин, включително и чрез поемане на менителнични задължения, на 06.12.2010г. е издал в полза на трето лице – втория ответник Е. Карасинкеров запис на заповед за 500 000 евро, във връзка с което последният е започнал принудително изпълнение, както и че с това съзнателно и умишлено е увреден ищецът като кредитор, тъй като ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата му в резултат на провежданото принудително изпълнение/ е ясна волята на ищеца да предяви иск по чл.135 ЗЗД. Като е достигнал до същия извод и е приел, че първоинстанционният съд е разгледал именно предявения от ищеца иск, като е изпълнил служебното си задължение да определи правната му квалификация, въззивният съд не е постановил недопустимо решение. Оплакването за недопустимост на въззивното решение е обосновано и с твърдението, че в конкретния случай не е налице отчуждително действие, а обещание за такова от страна на длъжника [фирма] по процесния запис на заповед, което според касатора води до недопустимост на предявения иск. Изложеното правно твърдение, дори и да е вярно, не би довело до недопустимост на предявения иск, а до неговата неоснователност.
Първият процесуалноправен въпрос е предпоставен от твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по незаявено от ищеца искане. По изложените по-горе съображения настоящият състав приема, че това твърдение не съответства на данните по делото – на изложените в исковата молба твърдения и искания. Поради това формулираният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият материалноправен въпрос също не съответства на конкретните факти по делото, тъй като е поставен във връзка с твърдението на касатора, че в случая не е налице извършено от длъжника действие, а само обещание за такова. Въззивният съд е приел, че с оглед безспорния правен характер на записа на заповед както на „безусловно обещание да се плати определена сума пари“ – чл.535, т.2 ТЗ, така и на несъдебно изпълнително основание за издаването на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника – негов издател /чл.417, т.9 вр. чл.418 ГПК/, е налице увреждащо кредитора действие. Този извод съответства на данните по делото – на предмета на предявения иск, както и на формираната по приложението на чл.135 ЗЗД съдебна практика – решение № 320 от 05.11.2013г. по гр.д. № 1379/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 48 от 21.02.2014г. по гр.д. № 4321/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 261 от 25.06.2015г. по гр.д. № 5981/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., според която увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника – когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. С оглед наличието на съдебна практика, от която въззивният съд не се отклонил, не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника [фирма] разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2297 от 05.12.2016г. по т.д. № 1943/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: