8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
гр. София, 17.01.20 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 94 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по първоначалния иск „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД срещу решение № 74 от 21.09.2018г. по в.т.д. № 163/2018г. на Апелативен съд – Бургас, с което, след отмяна на решение № 118/19.04.2018г. по т.д. № 355/2017г. на Окръжен съд – Бургас, е уважен предявеният от „АГРЕН” ЕООД срещу касатора на основание чл.26, ал.1, предл. 3-то вр. ал.4 ЗЗД установителен иск, че клаузата на чл.3 от договор за заем от 27.07.2016г. за заплащане на възнаграждение в размер на 32 606 евро от заемателя за периода от получаване на сумата – 02.08.2016г. до 30.08.2016г. е нищожна, в резултат на което е отхвърлен и предявеният на основание чл.240 ЗЗД, вр. чл.288 ТЗ от „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД против „АГРЕН” ЕООД насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата от 10 463,53 лева, представляваща остатък от задължения по договори за заем от 27.07.2016г. и 25.04.2016г.
В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че уговорената между страните стойност на възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства и така определеният размер не се явява прекомерен, тъй като е константна величина от 6% от размера. Счита доброволното погасяване от ищеца на задължението му за възнаграждение чрез извършване на прихващане, без да се иска намаляването му като прекомерно, за действие, с което е показал, че размерът на възнаграждението не противоречи на добрите нрави и е адекватен на заеманата сума. Претендира разноски за всички съдебни инстанции, включително адвокатски хонорар.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „АГРЕН” ЕООД, в писмен отговор излага становище за липса на предпоставките за допускане на решението до касация. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лева за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Бургаски окръжен съд е бил сезиран от „АГРЕН” ЕООД с обективно съединени в условията на евентуалност искове: установителен иск чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД против “БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД за нищожност на клаузата на чл.3 от договор за заем от 27.07.2016г., поради противоречието й с добрите нрави, при уважаването на който се иска разглеждането на осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД за връщане на сумата от 30 766 евро, получена от „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД без основание въз основа на нищожната клауза. Ответникът по първоначалните искове „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД от своя страна е предявил насрещен иск за заплащане на сумата 20 035 лева, представляваща невърната част от договор за заем (остатък по договори за заем от 25.04.2016г. и 27.07.2016г., след извършено от „АГРЕН” ЕООД прихващане на 19.12.2016г.), заедно със законната лихва от предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане. В отговора на насрещната искова молба – ответникът по този иск и ищец по първоначалните искове, е заявил при условията на евентуалност възражение за прихващане със сумата в размер на 30 766 евро (съответно левовата равностойност).
Въззивната инстанция е постановила решението си при следната установена следната фактическа:
Ищецът „АГРЕН” ЕООД е придобил капитала на дружество „Ти Ви Пропъртис“ ЕООД за сумата от 6 100 000 евро. Финансирането на тази сделка до 90 % е извършено по договор за предоставяне на инвестиционен кредит от 07.07.2016г. от „Юробанк“АД, като останалата част от 10 %, е следвало да се осигури от „АГРЕН” ЕООД. За осигуряване на пълния размер на сумата, на 27.07.2016г. между страните по делото е сключен договор за паричен заем в размер на сумата от 550 000 евро, по който „АГРЕН” ЕООД има качеството на заемател, а „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД – качеството на заемодател. В чл.3 от договора заемателят се задължил да върне „заемната сума, ведно с договорено между страните възнаграждение, общо в размер на 582 606 евро или нейната левова равностойност по фиксинга на БНБ – годишно, в срок до 30.08.2016г.“. В договора не са посочени параметрите (база и лихвен процент), при които е определен размерът на възнаграждението по чл.3, но в чл.4 е предвидено задължение на заемодателя „да приеме предсрочно погасяване на заема или на части от него ведно с договореното възнаграждение, щом заемателят поиска това”, като в този случая е предвидено изрично, че „… договореното възнаграждение не се променя“.
За осигуряване на сумата по процесния договор за заем от 27.07.2016г., на свой ред „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД е получило по договор за заем от 04.08.2016г. сумата от 623 000 евро от трето лице – „Джей Кансълтинг“ ЕООД.
Между страните по делото е сключен и друг договор за заем – 25.04.2016г., по силата на който от ищеца, като заемател, е получена от ответника, като заемодател, заемна сума от 44 000 евро. В чл.3 от този договор е уговорена лихва по заема в размер на 5 % на годишна база, която съгласно чл.4 е следвало да бъде върната в 30 – дневен срок от предоставяне на заемната сума, като при забава е уговорено обезщетение в размер на законната лихва – до окончателното изплащане.
С договор за цесия от 19.12.2016г., сключен между „Джей Кансълтинг“ ЕООД /цедент/ и ищеца /цесионер/, са прехвърлени вземанията на цедента спрямо ответника – настоящ касатор, по договор за заем от 04.08.2016г., като е посочено, че към датата на подписване на договора за цесия, общият размер на прехвърлените вземания е 636 851.36 евро – главно и акцесорни вземания. Договорът за цесия е съобщен на ответника като длъжник на 09.01.2017г. с нотариална покана рег. № 10527/2016г. Със същата нотариална покана от 19.12.2016г., изходяща и от ищеца, последният е отправил до ответника извънсъдебно волеизявление за прихващане на прехвърлените му с договора за цесия вземания от общо 636 851.36 евро – дължими по договор от 04.08.2016г., с насрещни вземания на ответника спрямо него по договорите за заем от 27.07.2016г. и 25.04.2016г. Посочено е, че след извършеното прихващане, ищецът дължи на ответника сумата от 5 201,85 евро. В нотариалната покана е посочено, че задълженията на ищеца по двата договора са общо в размер на 642 053,21 евро, но не е направено уточнение с оглед различния размер на насрещните вземания, по кой от договорите задълженията на ищеца следва да се считат погасени и до какъв размер, съответно – по кой от двата договора или части от двата договора, е дължима сумата от 5 201,85 евро.
Въз основа на горната фактическа обстановка апелативният съд е приел, че клаузата на чл.3 от договора за заем за заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, като на чл.26, ал.4 ЗЗД заемополучателят дължи възнаградителна лихва в размер на лихвата по чл.86 ЗЗД.
Изводът на съда за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва по договора за заем на първо място е мотивиран от съда с прекомерно високия размер на договореното възнаграждение. Посочено е, че в чл.3 от договора за заем страните са уговорили възнаграждение в определен размер на парична сума – 32 606 евро, което, изразено като лихва и нейния паричен еквивалент за периода от предоставяне на заемната сума до падежа на главното задължение, сравнено с установените от заключението на вещото лице параметри на „пазарна лихва“ и „законна лихва“ за уговорения период от 02.08.2016г. до 30.08.2016г., надвишава над 10 пъти „пазарната лихва“ за същия период и паричния й еквивалент от 2 967,75 евро и над 7 пъти – законната лихва /която по същността си е обезщетение/ и нейния паричен еквивалент от 4 430,56 евро. На второ място, освен с високия размер на лихвата, нищожността на клаузата за възнаграждение е мотивирана и с начина на определянето му. Прието е, че договореното задължение за плащане на възнаградителна лихва е извън присъщото й значение, в отклонение на предвиденото, както в чл.240, ал.2 ЗЗД, така и в чл.294 ТЗ. Съдът се е позовал на това, че по същността си лихвата представлява, от една страна, цена на парите като капитал, а от друга страна – цена на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал, т.е. тя е капитал, чиято стойност нараства с времето, докато в договора не са посочени конкретните параметри, при които е остойностен във времето ликвидния капитал, от който заемодателят се е лишил в рамките на предвидения до падежа на насрещното задължение период. Въз основа на това е заключил, че по същността си тази цена по договора за заем от 27.07.2016г., която надхвърля многократно по размер, както стойността на пазарната лихва, така и стойността на законната лихва на предоставената в заем сума, не е лихва. Предвид изложеното, апелативният съд е достигнал до извода, че клауза, установяваща заплащането на конкретна сума като цена на предоставения паричен заем, която сума надвишава многократно както размера на пазарната лихва – определен по дефиницията на § 1, т. 32 от ДР на ЗКПО, така и на законната лихва – определена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. и, която сума, с оглед начина на определяне, не корелира със стойността на заемния капитал във времето, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане на лихва, както по чл.240, ал.2 ЗЗД, така и на задължението по чл. 294 ТЗ.
Посочено е, че фактът на договарянето на спорната клауза от длъжника сам по себе си е ирелевантен за нейната валидност, ако тя не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения. Поради това, че клауза е нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, тази форма на недействителност не може да бъде санирана и валидирана от последващо признание на задълженията, които поражда – решение № 247 от 11.01.2011г. по т. д. № 115/2010г. на II т. о. на ВКС, решение № 236 от 24.10.2017г. по гр. д. № 576/2017г. на IV г. о. на ВКС и решение № 153 от 24.07.2015г. по гр. д. № 3014/2014г. на III г. о. на ВКС.
Решаващият състав не е споделил и довода на ответника по първоначалните искове, че търговското качество на страните по сделката, съответно нейния търговски характер, изключват съобразяването на принципите на справедливост, добросъвестност и недопустимост на неоснователното обогатяване, присъщите на добрите нрави. Изложени са съображения, че правилата на добрите нрави, макар и неписани, са установени в защита на обществения интерес при колизия с този на отделните субекти, като те, съобразно разпоредбата на чл.9 ЗЗД, ограничават свободата на договаряне не само в гражданския, но и в търговския оборот с оглед чл.288 ТЗ.
С оглед нищожността на клаузата на чл.3 от договора за заем от 27.07.2016г., с която е уговорено заплащане на сумата от 32 606 евро като възнаграждение за предоставения заем от 550 000 евро за периода от 02.08.2016г. до 30.08.2016г., съдът е намерил за основателен и предявения в условията на евентуално съединяване осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за връщане на сумата, представляваща разликата в размера на задължението по нищожната клауза и размера на законната лихва, с който тази клауза се замества. Счел е, че с оглед изяснената същност на нищожната клаузата, задължението по чл.240, ал.2 ЗЗД във връзка с чл.294 ТЗ в сключения договор за заем между търговци досежно размера на дължимата лихва се замества от императивно определения с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. размер на законната лихва, която съгласно заключението на вещото лице за периода от предоставянето до 30.08.2016г. е в размер на 4.430.56 евро с левова равностойност – 8 665,41 лева. Пазарната лихва, дефинирана в § 1, т. 32 от ДР на ЗКПО, по същността си не е императивна, няма нормативно установен размер и служи само за целите на данъчното облагане. Относно пазарната лихва в решението е посочено, че легално определение на същата е дадено във връзка с данъчното облагане – § 1, т. 32 от ДР на ЗКПО, според която разпоредба „пазарна лихва“ е лихвата, която би била платена при същите условия за предоставен или получен кредит под каквато и да е форма по сделка между лица, които не са свързани. Пазарната лихва се определя според условията на пазара, като се отчитат всички количествени и качествени характеристики на сделката – форма, размер и валута на предоставените средства, срок на предоставянето им, вид, размер и ликвидност на обезпечението, кредитният риск и други рискове, свързани със сделката, профил на кредитополучателя или лизингополучателя, както и всички други условия и обстоятелства, влияещи върху размера на лихвата. Размерът на пазарната лихва е определен по делото въз основа на заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза, което е приложило принципите на Наредба № 9/14.08.2006г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени, съобразно параметрите на договорите за заем – предмет на настоящото дело, както и договорите за заем, сключени от страните с трети лица – „Юробанк“ АД и „Джей Кансълтинг“ ЕООД.
С оглед определения по чл.26, ал.4 ЗЗД размер на дължимата по договора за заем от 27.07.2016г възнаградителна лихва, е счетено, че прихващането, извършено от ищеца и в следствие на което е намалено насрещното задължение на „БРЕНТ ОЙЛ“ ЕООД, произтичащо от договор за заем от 04.08.2016г. и цедираното от заемодателя „ДЖЕЙ КАНСЪЛТИНГ“ ЕООД в полза на „АГРЕН“ ООД, за разликата от 28 175,44 евро е извършено на несъществуващо основание. Посочено е, че насрещните задължения на „АГРЕН“ ООД спрямо „БРЕНТ ОЙЛ“ ЕООД, съгласно заключението на вещото лице, без приспадане на възнаграждението по нищожната клауза, е в размер на 641 875,49 евро, като разликата между тази сума и сумата от 28 175,44 евро е 613 700,05 евро. Съдът, след като е съобразил изложеното и извършеното извънсъдебно прихващане с насрещните задължения на „БРЕНТ ОЙЛ“ ЕООД по договора за заем с „ДЖЕЙ КАНСЪЛТИНГ“ ЕООД от 04.08.2016г., които са прехвърлени с договора за цесия от 19.12.2016г. в полза на „АГРЕН“ ООД, е приел, че задълженията на „АГРЕН“ ЕООД по договорите за заем от 27.07.2016г. и 25.04.2016г. са погасени изцяло, като непогасената част от задължението на „БРЕНТ ОЙЛ“ ЕООД е в размер на 22 825,52 евро. До размера на този остатък от задълженията е счетено, че искът по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД е основателен, като над този размер искът е отхвърлен.
С оглед основателността на предявения установителен иск по чл. 26, ал. чл. 26, ал. 1, пр. 3-то вр. ал.4 ЗЗД и извода, че вземанията на „БРЕНТ ОЙЛ“ ЕООД, произтичащи от договора за заем от 25.04.2016г. са погасени за пълния размер с извършеното прихващане с нотариалната покана от 19.12.2016г., получена на 09.01.2017г. от ответника, предявеният насрещен иск с правно основание по чл.240 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно следните правни въпроси, за които се поддържа, че са обусловили изхода на делото: 1/ За значението на размера на възнаградителната лихва и критериите, по които се преценя действителност на клаузата, с която е уговорена; Необходимостта преценката за нищожност, поради накърняване на добрите нрави, да се прави за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора, както и следва ли страните при договаряне на възнаградителната лихва да съобразят размера й с пазарната и законната лихва. Твърди се, че е налице противоречие на въззивния акт с: решение № 530/15.02.2011г. по гр.д.№ 4325/2008г. на ІІ гр.о. на ВКС, решение № 61/21.10.2015г. по т.д.№ 894/2014г. на І т.о. на ВКС, решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 168/18.01.2011г. по т.д.№ 1164/2009г. на І т.о. на ВКС; 2/ Определено като конкретна сума в договора за заем възнаграждение на заемодателя за срока на договора, лихва ли е по смисъла на чл.240, ал.2 ЗЗД?; Твърди се противоречие на атакувания акт с: решение № 166/11.07.2014г. по гр.д.№ 7030/2013г. на ІІІ гр.о. на ВКС.; 3/ Кои договорни клаузи подлежат на тълкуване и правилата, по които се тълкува волята на страните по договора?; Поддържа се наличие на несъответствие на обжалвания акт с: решение № 213/06.01.2017г. по гр.д.№ 5864/2015г. на ІV гр.о. на ВКС, решение № 106 по гр.д.№ 4088/2017г. на ВКС и решение № 67/30.07.2014г. по т.д.№ 1843/2013г. на ВКС.; 4/ Нищожна ли е като прекомерна уговорка за възнаградителна лихва, определена в размер на 6% от главницата?; Касаторът сочи, че даденото от въззивния състав разрешение противоречи на решение № 530/15.02.2011г. по гр.д.№ 4325/2008г. на ІІ т.о. на ВКС. 5/ При уговорено като определена стойност възнаграждение по търговска сделка – договор за заем, и с оглед преценката дали клаузата, в която същото е уговорено, противоречи на добрите нрави, следва ли съдът да го прецени на база законната, съответно пазарната лихва или трябва да изследва валидността на клаузата като съпостави договорената цена със заемната сума и съобрази всички останали обстоятелства, при които е сключена сделката?; Жалбоподателят счита, че по този въпрос, няма постановена практика и разрешаването му се явява от изключително значение за точното прилагане на закона – основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на предпоставката по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК, като намира постановеното въззивно решение за очевидно неправилно.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените основания за допускане на решението до касационно обжалване, предвид следното:
Първи въпрос, относно критериите, въз основа на които се прави преценката за противоречине на договорна клауза с добрите нрави, покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, като обуславящ изхода на спора, но не може да предпостави допускането на решението до касация, тъй като не е осъществен наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният акт е постановен в съответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС, в което`е прието, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички обстоятелства по делото, а не само размера на възнаграждението спрямо законната и пазарната лихва за същия период от време, вкл. лихвата, договорена при кредитирането от третите лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане на заема, възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита ползването на заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението към заемния капитал. Останалата цитирана от жалбоподателя практика е неотносима, тъй като е свързана с произнасяне относно действителността на клаузи за мораторна неустойка и лихва, съобразно присъщите на тях функции, различни от тези на възнаградителната лихва. Следва да се има предвид, че съдът не е приел, че страните не могат да договарят възнаградителна лихва над размера на законната или пазарна лихва, а е мотивирал, че в конкретния случай, съобразно всички обстоятелства по делото, договореното възнаграждение, противоречи на добрите нрави, като преценката е извършена към момента на сключването на договора.
Втори въпрос също не може да предпостави допускане на решението до касация, тъй като въззивният съд навсякъде в решението е третирал клаузата на чл.3 от договора за заем като уговорка за дължимо възнаграждение за ползване на заемната сума. Изводът на апелативния съд, че по същността си тази цена по договора за заем от 27.07.2016г., която надхвърля многократно по размер, както стойността на пазарната лихва, така и стойността на законната лихва върху предоставената в заем сума, не е лихва, произтича от приетото, че възнаграждението не е обвързано с времето на ползване на заемния капитал, поради което не отговаря на присъщите на лихвата по чл.240, ал.2 ЗЗД функции. Този извод не влиза в противоречие с посоченото в решение № 166/11.07.2014г. по гр.д.№ 7030/2013г. на ІІІ гр.о. на ВКС, че възнаградителната лихва е цена именно за временно ползване на определена парична или вещна стойност.
Трети въпрос, относно приложението на чл.20 от ЗЗД, не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като не обуславя изхода на спора. Въпросът е свързан с твърдението на касатора, че по отношение на клаузата на чл.3 от договора, независимо, че е ясна и непораждаща съмнение, е извършено тълкуване от въззивния съд, с което е подменено постигнатото между страните съгласие за размера на възнаграждението, тъй като съдът е приравнил същото на законната, съответно пазарната лихва. Апелативният съд не е постановил решението си по спора въз основа на тълкуване на уговорката на чл.3 от процесния договор за заем, а е извършил преценка, дали тази клауза е нищожна като противоречаща на добрите нрави въз основа на определени критерии, един от които е размерът на договорената лихва, съпоставен с този на пазарната и законната лихва за същия период. Следователно, не е налице подмяна на волята на страните, посредством извършено тълкуване по чл.20 ЗЗД, а е приложена нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД по отношение на клауза, която е счетена за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД, като във връзка с чл.26, ал.4 ЗЗД не е поставен въпрос от касатора.
Четвърти въпрос е относим към преценката по чл.281, т.3 ГПК за правилност на решението, която не се извършва в селективната фаза на касационното производство.
Пети въпрос, по същество дублира първи въпрос, и доколкото същият е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, този въпрос не обуславя проявлението на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касация.
С оглед изхода на делото, на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски в размер на 3500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 21.09.2018г. по в.т.д. № 163/2018г. на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА „БРЕНТ ОЙЛ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „АГРЕН” ЕООД, ЕИК[ЕИК], направени за настоящото производство разноски в размер на 3500 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.