4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 667
гр. София, 30.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1707 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото, [фирма], [населено място], срещу решение № 66 от 22.03.2017г. по в.т.д. № 735 / 2016г. на Апелативен съд – В. в частта, с която след частична отмяна на решение № 96 / 28.10.2016г. по т.д. № 132 / 2015г. по описа на Окръжен съд –Силистра са отхвърлени предявените от дружеството срещу И. Г. К. искове за заплащане на сумата за разликата над 15 899,28 лева до размера от 38 654,80 лева, представляваща неплатена част от сумата по данъчна фактура № [ЕГН]/05.06.2013г., издадена за извършени СМР по договор от 31.03.2011г., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, както и сумата за разликата над 3 137,76 лева до размера от 9 882,06 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 19.06.2013г. до 28.05.2015г., на основание чл.86 ЗЗД, като касаторът е осъден да плати и разноски в размер на 3 414,04 лева.
Касаторът твърди, че решението е неправилно в обжалваната част, като необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Намира за неправилни и в противоречие със събраните доказателства изводите на съда относно размера на извършените от ответника плащания по договора, както и какви задължения е погасявал той чрез тях. Твърди, че основанието на предявения иск не е самата издадена фактура № [ЕГН]/05.06.2013г., а извършените и незаплатени СМР по договор от 31.03.2011г. Възприема като съществено процесуално нарушение отказът на първоинстанционния и въззивния съд да открие производство по оспорване истинността на трите броя вносни бележки от 27.12.2011г., 28.11.2011г. и 29.11.2011г., който е довел до неправилни правни изводи, като същите е следвало да бъдат изключени от доказателствения материал по делото, като неподписани от посочения вносител И. К..
Ответникът по жалбата и по делото, И. Г. К., в представения отговор оспорва жалбата като недопустима. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Апелативният състав е посочил, че между страните не спорят относно наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за изработка от 31.03.2011г. От фактическа страна по делото е прието, че сумата, която се претендира, е вземането по фактура № [ЕГН] / 05.06.2013г., издадена на основание договора за СМР от 31.03.2011г. на обща стойност 60 654.80 лева с ДДС, при извършено признание от ищеца за частично разплащане и дължим остатък от 38 654.80 лева. Във фактурата е записано, че предмет на вземането са СМР по чл.3.1 от договора на обща стойност 101 379 лева без ДДС и 121 654.80 лева с ДДС, като същите съвпадат по вид и обем с представения по делото протокол № 5 / 30.11.2011г. Спорът е за това, дали работата по този договор е приета и кои работи са извършени по вид и обем. Въззивният съд е указал, че е в тежест на ищцовата страна е да установи приемането на работата и оттам възникването на задължението за възложителя за заплащане на възнаграждението, както и стойността на извършените работи. Съдът е достигнал до извода, че работата е била приета за възложителя от инж. В. П., в качеството й на оправомощено лице по силата на договор за консултантски услуги, представен с отговора на исковата молба от ответника. За извършване на работата са представени 5 броя протоколи и констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от дата 27.10.2011г. След преценка на дадените свидетелски показания и заключението на вещото лице по основната и допълнителната СТЕ, съдът е заключил, че по представените протоколи № 1-4 са извършени СМР на обща стойност 110 884.48 лева без ДДС, като за тези протоколи не са издадени фактури, поради което и дължимата стойност е без ДДС. За да постанови отменително-отхвърлителното си решение, решаващият състав е възприел като заплатени работите по протокол 1-4 с отразеното в представения договор извършено разплащане на сумата от 133 640 лева. С оглед на установеното, е останала сумата от 22 755.52 лева, която следва да погаси задължението по издадената процесна фактура, като за доплащане от сумата от 38 654,80 лева остават присъдените 15 899.28 лева. По направеното възражение от ищеца, че следва да се приеме, че сумата от 61 000 лева, заплатена по банков път, представлява част от заплатената сума в брой, поради което следва да се приспадне, съдът се е произнесъл, че сумата касае плащане по друга фактура, по която ищецът е признал плащането.
В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочен следният правен въпрос от значение за изхода на спора, като включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда: „Дали е налице двойно отчитане на заплатена от И. К. сума от 61 000 лева в брой срещу подпис на пълномощника на дружеството на последната страница на договор за СМР от 31.03.2011г. и депозираната чрез три вноски от 27.12,28.12 и 29.12.2011г. сума общо в размер на 61 000 лева по банковата сметка на [фирма]?” Касаторът се е позовал на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със следната задължителна практика: решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 146/13.11.2015г. по т.д. № 2687/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 270/19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, решение № 144/09.08.2016г. по гр.д. № 566/2016г. на І г.о. на ВКС и решение № 205/2.11.2016г. по гр.д. № 1499/2016г. на І г.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.1 ГПК, се предпоставя от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос не трябва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или обсъждането на събраните по делото доказателства, какъвто е настоящият случай. Поставеният от касатора въпрос не е изобщо правен – не касае пряко тълкуването и изясняването на определена правна разпоредба, а е фактически – свежда се до възприетото от въззивния съд след анализ на събраните по делото доказателства. Следователно, този въпрос се отнася към обосноваността на изводите на съда, което не е предмет на преценка във фазата по допускане на касация. Не може в настоящото производство по чл.288 ГПК касационният съд да дава отговор на въпроси, зададени по същество от касатора, които въпроси се разрешават във всеки конкретен случай с оглед събраните по делото доказателства и тяхната преценка от съда.
С оглед изхода на спора, на ответника в настоящото производство следва да се присъдят разноски за заплатен адвокатски хонорара в размер на 1500 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66 от 22.03.2017г. по в.т.д. № 735 / 2016г. на Апелативен съд –В. в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК], на основание чл.81, вр. с чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на И. Г. К., ЕГН [ЕГН], разноски за настоящата инстанция, в размер на 1500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.