8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
гр. София,16.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1750 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса, [населено място] чрез процесуален представител Д. Б. Г. – гл. юрисконсулт в РЗОК [населено място] срещу решение № 95 от 09.05.2019г. по в. гр. дело № 519/2018г. на Апелативен съд Велико Търново, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 408 от 25.10.2018г. по гр. дело № 404/2018г. на Окръжен съд Плевен и Национална здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на „УМБАЛ д-р Г. С.“ ЕАД, [населено място] сумата 4 392 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебн акт ответникът Национална здравноосигурителна каса е осъден да заплати на ищеца „УМБАЛ д-р Г. С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 59 ЗЗО сумата 128 130 лв., представляваща стойността на извършена болнична медицинска помощ по клинични пътеки на задължително здравно осигурени лица за м. март 2016г., надлимитна дейност по договор № 150504/23.02.2015г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.06.2018г. до окончателното изплащане, както и сумата 9 417 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът поддържа становище за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд е превишил пределите на материалната си компетентност и се е произнесъл в мотивите си по въпрос, който е в правомощията на законодателя – за определяне стойностите на делегирания бюджет за болнична помощ. Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси:
1. Подлежат ли на заплащане на изпълнителя на болнична медицинска помощ случаите на отчетени от него дейности, които надвишават утвърдените бюджетни стойности за това, определени нормативно и чрез сключения индивидуален договор с него, както и следва ли те да бъдат заплатени на изпълнителя, въпреки че не е спазена процедурата по тяхното отчитане? – касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 2/22.02.2007г. по конст. дело № 12/2006г. на Конституционния съд на РБългария /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
2. Следва ли да бъде заплатена надлимитната дейност /над утвърдените бюджетни стойности/ от страна на НЗОК/РЗОК – Плевен, след като не е спазен редът за нейното отчитане от страна на изпълнителя, посочен в чл. 22 от Приложение № 2Б към Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ, приета с ПМС № 57/16.02.2015г., респ. в чл. 29, ал. 1 от индивидуалния договор № 150504/23.02.2015г.? – касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът „УМБАЛ д-р Г. С.“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посочените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – с тях касаторът оспорва законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд, а правилността на въззивния съдебен акт не подлежи на проверка в стадия на селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Ответникът поддържа също, че решението не е очевидно неправилно и претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадениа е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че за процесния период – м. март 2016 г. между страните е съществувало правоотношение по сключен между тях договор № 150504/23.02.2015г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, с който ищецът НЗОК е възложил на ответника „УМБАЛ д-р Г. С.” ЕАД – изпълнител /настоящия касатор/ да оказва на здравно осигурените лица болнична медицинска помощ /БМП/ по клинични пътеки /КП/ от Приложение № 5 към Наредба № 40/24.11.2004г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, със съдържание, посочено в Приложение № 16/Приложение № 2 от НРД за медицински дейности за 2015г., и възложителят се е задължил да заплаща дейностите по ал. 1 съгласно ПМС № 94/24.04.2014г., съответните методики и договор № РД-НС-01-2/29.12.2014г., сключен между НЗК и БЛС. Съдебният състав е съобразил приложение № 2 – неразделна част от договора /стойности на дейностите в БМП, медицинските изделия в БМП и лекарствени продукти за лечение на злокачествени заболявания в условията на болнична медицинска помощ/, анекс № 52/29.01.2016г. и анекс № 58/10.03.2016г. към договора. Констатирал е, че съгласно изготвената спецификация стойността по КП на БМП за м. март 2016г. е 2 235 797 лв., за която сума е издадена фактура № 4081/12.04.2016г.; неплатената част от тази стойност представлява надлимитната дейност в размер 131 130 лв., като КП по вид и цени са посочени в отделна спецификация и за тази сума е издадено дебитно известие № 4469/22.03.2017г. към фактура № 4081/12.04.2016г. Въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза въззивната инстанция е установила, че дейността, описана в спецификацията за БМП, на стойност 131 130 лв. е извършена и отчетена в НЗОК ежедневно по електронен път в утвърдените от НЗОК формати съгласно чл. 32 ал. 1-9 от договора; извършените дейности по КП за БМП на посочената стойност са с общ брой 226, от които приетите по спешност пациенти са 107, което представлява 47.35% от отчетения брой, а стойността на оказаната спешна помощ е в размер 67 999 лв. /51.86% от общата стойност/ и същата не е платена от НЗОК. Констатирала е, че спецификацията за БМП на стойност 131 130 лв. и дебитно известие № 4469/22.03.2017 год. не са представени и предявени за плащане в НЗОК в срока по чл. 21, ал. 5 от Приложение 2Б „Методика за заплащане на дейностите в БМП” към ПМС № 57/16.03.2015г., т. е. в срока на отчетите – до осмия работен ден на месеца, следващ месеца на дейността, а са получени от НЗОК на 18.05.2017г. с препис от исковата молба по гр. д. № 3069/2017г. на Плевенски РС. Приел е, че дейността, описана в спецификацията за БМП, предмет на иска /надлимитната дейност/, не попада в хипотезата на чл. 32, ал. 10 от договора, съгласно която НЗОК няма задължение да заплаща дейност, която не е подадена в ежедневните електронни отчети и не е приета от информационната система на НЗОК в съответните срокове.
Въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила на 19.04.2018г. решение № 1680/10.10.2017г. по гр. д. № 3069/2017г. на Плевенски РС /потвърдено с решение № 171/19.04.2018г. по в. гр. д. № 957/2017г. на Плевенски ОС/ относно правопораждащите спорното материално право факти. С посоченото решение НЗОК е осъдена да заплати на „УМБАЛ д-р Г. С.” ЕАД на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 3 000 лв. – частичен иск от 131 130 лв., дължима за извършена БМП на задължително здравно осигурени лица по клинични пътеки за м. март 2016г. по процесния договор № 150504/23.02.2015г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до око„нчателното изплащане на сумата.
Независимо от позоваването на силата на пресъдено нещо на решението, с коeто частичният иск е уважен, съдебният състав е изложил и съображения за неоснователността на възраженията и доводите на ответника /въззивник/, поддържани във въззивната жалба.
Неоснователността на доводите във въззивната жалба, че по делото не е представена сумирана разпечатка на ежедневните отчети за м. март 2016г., както и че съдът служебно или чрез ищеца е следвало да провери дали лекуваните през периода пациенти по данни от ежедневния отчет съответстват на претендираната сума като брой пациенти и изпълнени КП, е аргументирана по следния начин: 1/ ответникът НЗОК /въззивник във въззивното производство/ в отговора на исковата молба не е направил конкретни възражения и твърдения в тази насока, включително и за наличие на някоя от хипотезите на чл. 25 – чл. 30 от договора, сочещи неизпълнение на задълженията на изпълнителя за представяне на документи, при които НЗОК има право да откаже заплащане на БМП; 2/ НЗОК е отказала да заплати исковата сума, защото тя е за надлимитна дейност, а не защото не е извършена или не са представени изискуемите документи за изпълнението й.
Основното възражение на ответника, че ищецът „УМБАЛ д-р Г. С.” ЕАД не е спазил задължението си по чл. 21, ал. 4 и ал. 6 от Приложение № 2Б към чл. 2 от Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ, приета с ПМС № 57/16.03.2015г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл. 55 ал. 2 т. 2 от ЗЗО, а именно при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя на БМП за хоспитализации, с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, изпълнителят да формира листа на чакащите съгласно чл. 22 от Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, като за случаите на спешна диагностика и лечение изпълнителят може да подаде в РЗОК писмено заявление за увеличение на размера на месечната стойност на разходите за дейностите в БМП в приложение № 2 от индивидуалния договор за сметка на стойностите за следващите месеци от тримесечието, в размер до 5% от стойността за съответното тримесечие или до 5% от утвърдените съгласно правилата по чл. 4 ал. 4 от ЗБНЗОК стойности за следващото тримесечие, също е прието за неоснователно.
Въззивният съд е приел, че неизпълнението на задължението на изпълнителя „УМБАЛ д-р Г. С.” ЕАД по чл. 22, ал. 4 от Приложение № 2Б и неподаването в РЗОК на писмено заявление за увеличение размера на месечната стойност на разходите за дейностите в БМП за сметка на следващото тримесечие и непредставянето на листа за чакащите не освобождава възложителя НЗОК от задължението да заплати извършените дейности поради следните аргументи:
1/ При наличие на хипотезата на чл. 21, ал. 4 от приложението месечната стойност на разходите се увеличава за сметка на тези за следващите месеци от тримесечието; то се договаря /ал. 5/, а дори се допуска и конкретно разрешение при особено тежки или сложни случаи /ал. 6/;
2/ Целта на процедурата по чл. 21 не е да се откаже и да не се заплати извършената медицинска дейност, а да се обезпечи дължимото плащане чрез предвидимост, планиране и рамкиране, като по този начин изпълнителят – лечебно заведение би изпълнил задълженията си по чл. 4 от договора в най-пълен обем, а здравноосигурените лица биха реализирали своите права по чл. 35 ЗЗО;
3/ „Санкцията” за неизпълнение на задължението по чл. 21, ал. 4 от Приложение № 2Б от страна на лечебното заведение би била отпадане на отговорността на възложителя да обезщети забавата при изпълнение на задължението за плащане на извършената медицинска дейност по аналогия с чл. 83 ЗЗД; в случая обаче такова обезщетение за забава не се претендира.
Съдебният състав е приел за ирелевантно обстоятелството, че дебитно известие № 4469/22.03.2017г. към фактура № 4081/12.04.2016г. е издадено след процесния период /м. март 2016г./ и не е предявено за плащане в НЗОК преди подаване на исковата молба за частичния иск, тъй като ищецът не претендира обезщетение за забава преди датата на предявяване на настоящия иск.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените два материалноправни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен. Въпросите са относими към правопораждащите факти на спорното субективно материално право. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Поради обстоятелството, че релевираните от ответника по иска /настоящ касатор/ възражения и доводи се отнасят до правопораждащите факти за вземането за стойността на извършената болнична медицинска помощ по клинични пътеки на задължително здравно осигурени лица за м. март 2016г., надлимитна дейност по договор № 150504/23.02.2015г., за която е издадено дебитно известие № 4469/22.03.2017г. към фактура № 4081/12.04.2016г., а правопораждащите факти при уважен частичен иск не могат да бъдат пререшавани в производството по последващия иск за останалата част от вземането, формулираните въпроси не могат да обосноват извод за допускане на касационно обжалване на решението на САС. Въпросите са важни, но както и да бъдат решени, не биха променили изводите на въззивната инстанция по посочените съображения.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Велико Търново не е очевидно неправилно, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, въззивното решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ищеца сума в размер 500 лв., представляваща разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 95 от 09.05.2019г. по в. гр. дело № 519/2018г. на Апелативен съд Велико Търново, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „УМБАЛ д-р Г. С.“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 500 лв. /петстотин лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.